Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Sister’s Keeper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Джоди Пико. Споделен живот

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, София, 2011

ISBN: 978–954–8657–87–7

История

  1. — Добавяне

Камбъл

Когато имаш само чук, всичко ти прилича на гвоздей.

Това е нещо, което навремето често повтаряше баща ми, първият Камбъл Александър; според мен това е крайъгълният камък на американската гражданска съдебна система. Накратко, хората, които са били притиснати в ъгъла, ще направят всичко по силите си отново да си проправят път до центъра. За някои това означава непрекъснато раздаване на удари. За други — възбуждане на съдебно дело. За което съм особено благодарен.

На периферията на бюрото ми Кери е подредила съобщенията ми така, както обичам — спешните на зелени бележки, по-малко неотложните — на жълти, подредени на спретнати колонки като двоен пасианс. Един телефонен номер привлича вниманието ми; намръщвам се и побутвам зеленото листче към жълтата страна. „Майка ти звъня четири пъти!!!“ — пише Кели. Замислям се отново, скъсвам листчето и го мятам в кошчето за боклук.

Момичето срещу мен очаква отговор — отговор, който аз преднамерено бавя. Казва, че иска да съди родителите си, също като всеки друг тийнейджър на тази планета. Само че то иска да ги съди за правата над собственото си тяло. Точно такива случаи отбягвам като чума — случаи, които изискват прекалено много усилие и оказване на детегледачески услуги на клиента. Въздъхвам и се изправям.

— Как каза, че ти е името?

— Не съм го казала — сяда малко по-изправена. — Ана Фицджералд.

Отварям вратата и изревавам на секретарката:

— Кери! Може ли да дадеш номера на „Планирано родителство“ за госпожица Фицджералд?

Моля?!… — обръщам се и виждам, че хлапето е скочило на крака. — „Планирано родителство?“

— Виж, Ана, ще ти предложа един съвет. Да възбудиш съдебно дело само защото родителите ти не ти позволяват да си купиш противозачатъчни или да отидеш в клиника за аборти, е като да размахаш ковашки чук, за да убиеш комар. Спести си парите и иди при „Планирано родителство“, те са много по-добре подготвени от мен да се справят с проблема ти.

За пръв път, откакто съм влязъл в кабинета си, я поглеждам — наистина я поглеждам. От хлапето се излъчва гняв, сякаш гори като електричество.

— Сестра ми умира, а майка ми иска да й даря един от бъбреците си! — извиква разпалено Ана. — Някак си не мисля, че въпросът ще се уреди с шепа безплатни презервативи!

Нали знаете как понякога човек преживява момент, когато целият му живот се простира пред него като раздвоен път и дори да избере едната пътека, не изпуска от очи другата, убеден, че допуска грешка? Кери се приближава с късче хартия с номера, за който я помолих, но аз затварям вратата, без да го взема, и се връщам обратно при бюрото си.

— Никой не може да те накара да дариш орган, ако не искаш.

— О, наистина ли? — тя се привежда напред и започва да отмята на пръсти. — Когато за пръв път съм дарила нещо на сестра си, е било кръв от пъпната връв и съм била току-що родена. Има левкемия — остра промиелоцитна левкемия — и моите клетки я връщат към ремисия. При следващия й релапс бях на пет и ми извадиха лимфоцити — три пъти, защото докторите първия път така и не успяха да вземат достатъчно. Когато това престана да действа, взеха костен мозък за трансплантация. Когато Кейт получаваше инфекции, аз трябваше да й дарявам гранулоцити. Когато отново настъпи релапс, трябваше да й даря периферни стволови клетки.

Медицинският речник на това момиче може да засрами някой от платените ми експерти. Изваждам бележник от едно чекмедже.

— Очевидно ти си се съгласила да бъдеш донор на сестра си.

Тя се поколебава, а после поклаща глава.

— Никой не ме е питал.

— Каза ли на родителите си, че не искаш да дариш бъбрек?

— Те не ме слушат.

— Може, ако им споменеш за това.

Тя поглежда надолу, така че косата покрива лицето й.

— Те не ми обръщат внимание, освен когато им трябва кръвта ми или нещо друго. Ако Кейт не беше болна, нямаше дори да се родя.

Наследник и резерва: обичай, който води назад до моите прадеди в Англия. Звучи грубо — да създадеш второ дете за всеки случай, ако първото умре, — но е забележително практично. Хлапето може и да не е доволно, че е само добавка, но истината е, че всеки ден се зачеват деца по причини, които съвсем не са достойни за възхищение: за скрепяване на неуспешен брак; за продължаване на фамилното име; за оформянето им по образ и подобие на родителя.

— Създали са ме, за да могат да спасят Кейт — обяснява момичето. — Отишли са при лекари, специалисти, и така нататък, и са избрали ембриона, който представлявал идеално генетично съвпадение.

В юридическото училище имаше курсове по етика, но като цяло ги смятаха или за лигавщина, или за оксиморон и аз обикновено ги пропусках. Но все пак всеки, който от време на време си пуска Си Ен Ен, знае за противоречията, породени от изследванията на стволовите клетки. Бебета, родени, за да служат за резервни части, програмирани бебета, утрешната наука, за да спаси децата на днешния ден.

Почуквам с химикалката си по бюрото и Съдия — кучето ми — се примъква по-близо.

— Какво ще се случи, ако не дариш бъбрек на сестра си?

— Ще умре.

— И това не те притеснява?

Устата на Ана се стяга в тънка линия.

— Тук съм, нали?

— Да, така е. Просто се опитвам да разбера какво те е накарало да поискаш да тропнеш с крак точно сега, след толкова време.

Тя поглежда към рафта с книги.

— Защото — отговаря простичко, — това няма край.

Внезапно се сеща за нещо. Бръква в джоба си и слага на бюрото ми пачка измачкани банкноти и монети.

— Не се тревожете за хонорара си. Тук са сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Знам, че не е достатъчно, но ще намеря начин да набавя още.

— Вземам по двеста на час.

— Долара?

— Мидите не се побират в отвора на АТМ устройствата — отвръщам.

— Може би бих могла да разхождам кучето ви или нещо друго.

— Кучетата помощници ги разхождат само собствениците им — свивам рамене. — Ще измислим нещо.

— Не може да сте ми адвокат безплатно — настоява тя.

— Добре тогава. Можеш да лъскаш бравите на вратите ми.

Не става въпрос, че съм особено щедър по природа, а за това, че в юридическо отношение този случай ми е в кърпа вързан: тя не иска да дари бъбрек; никой съдия с ума си няма да я накара насила; не е необходимо да правя никакво юридическо разследване; родителите ще отстъпят, преди да се е стигнало до процес, и ето ти го краят. Още повече случаят ще ми осигури голяма публичност и ще ми стигне като работа на доброволни начала за цялото проклето десетилетие.

— Ще подам молба от твое име в семейния съд: юридическа еманципация за медицински цели — казвам.

— А после какво?

— После ще има изслушване и съдията ще ти назначи особен представител, което означава…

— … човек, обучен да работи с деца в семейния съд, който определя кое представлява висшите интереси на детето — рецитира Ана. — Или с други думи, още един възрастен, определящ кое е добро за мен.

— Ами, така работи законът и няма как да го заобиколим. Но съответният представител теоретически ще се грижи само за теб, не за сестра ти или родителите ти.

Тя ме наблюдава как вземам бележника и нахвърлям няколко бележки.

— Не се ли притеснявате, че името ви е обърнато?

— Какво? — спирам да пиша и се втренчвам в нея.

— Камбъл Александър, фамилното ви име е малко име, а малкото ви — фамилно. — Тя прави пауза. — Или супа.

— И какво общо има това с твоя случай?

— Нищо — признава Ана. — Казвам просто, че родителите ви са взели лошо решение за вас.

Пресягам се през бюрото и й подавам визитна картичка.

— Ако имаш въпроси, обади ми се.

Тя я взема и прокарва пръсти по издадените букви на името ми. Обратното ми име. За Бога! А после се обляга на бюрото, грабва тефтерчето ми и откъсва долната част на листа. Взема химикала ми, написва нещо и ми го връща. Свеждам поглед към бележката в ръката си.

 

 

Ана 555-3211

 

 

— В случай че вие имате някакви въпроси — подчертава тя.

Излизам в чакалнята, Ана си е тръгнала, а Кери седи на бюрото си и пред нея е проснат отворен каталог.

— Знаеш ли, че са използвали онези платнени чанти на „Л. Л. Бийн“, за да пренасят лед?

— Да — а също така и смес от водка и „Блъди Мери“. Мъкнех ги от къщата до плажа всяка събота сутрин. Което ми напомня за обаждането на майка ми.

Кери има леля, която си изкарва прехраната като врачка и от време на време наследственото предразположение се обажда. Или може би просто е работила за мен достатъчно дълго, за да знае повечето от тайните ми. Във всеки случай знае какво си мисля.

— Разправя, че баща ти се бил хванал със седемнайсетгодишно момиче и думата „дискретност“ му била непозната. И ще се регистрира в „Дъ Пайнс“, освен ако не й се обадиш до… — поглежда часовника си. — Ох!

— Колко пъти заплашва да се самоубие тази седмица? — осведомявам се.

— Само три.

— Значи под средното — облягам се на бюрото и затварям каталога. — Време е да си заслужите заплатата, госпожице Донатели.

— Какво става?

— Това момиче, Ана Фицджералд…

— „Планирано родителство“?

— Не точно — отвръщам. — Ще я представляваме. Трябва да попълня молба за медицинска еманципация, за да я подадеш утре.

— Стига бе! Наистина ли ще я представляваш?

Слагам ръка на сърцето си.

— Наранен съм, че имаш толкова ниско мнение за мен.

— Всъщност мислех за портфейла ти. Родителите й знаят ли?

— До утре ще разберат.

— Ти абсолютен кретен ли си?

— Моля?

Кери поклаща глава.

— Къде ще живее?

Тези думи ме спират. Изобщо не съм се замислял за това. Но момиче, което завежда дело срещу родителите си, няма да се чувства особено уютно да живее под един и същ покрив с тях, след като им връчат призовката.

Внезапно Съдия се озовава до мен: бута ме с нос по бедрото. Поклащам раздразнено глава. Изчисляването на времето е всичко.

— Дай ми петнайсет минути — обръщам се към Кери. — Щом съм готов, ще ти се обадя.

— Камбъл — продължава да ме притиска безжалостно тя, — не можеш да очакваш от едно дете да се грижи само за себе си.

Връщам се в кабинета си. Съдия ме следва, като спира за миг от вътрешната страна на прага.

— Това не е мой проблем — заявявам, затварям вратата, заключвам я и започвам да чакам.