Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Sister’s Keeper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Джоди Пико. Споделен живот

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, София, 2011

ISBN: 978–954–8657–87–7

История

  1. — Добавяне

Камбъл

В ада навярно има специално кътче за адвокати, които безсрамно се самовъзвеличават, но бъдете сигурни, че всички ние сме готови за снимки в едър план. Когато пристигам в семейния съд и заварвам цяла орда от репортери на парад, предлагам няколко хапки от себе си и се уверявам, че всички камери са насочени към мен. Изричам подходящото за това, че случаят е необичаен, но особено болезнен за замесените. Намеквам, че решението на съдията може да се отрази на правата на всички малолетни в страната, както и на изследванията на стволовите клетки. После приглаждам сакото на костюма си „Армани“, дръпвам каишката на Съдия и обяснявам, че наистина се налага да говоря с клиентката си.

Вътре Върн Стокхауз улавя погледа ми и вдига палци. По-рано съм се натъкнал на него и невинно съм попитал дали сестра му, репортер в „ПроДжо“, ще дойде днес.

— Не мога да кажа нищо — намекнах, — но изслушването… ще бъде голяма работа.

В това специално кътче на ада вероятно се издига трон за онези от нас, които се опитват да печелят дивиденти от работата си на благотворителни начала.

След секунди сме в кабинета на съдията.

— Господин Александър — съдия Дисалво повдига искането за ограничителна заповед. — Ще ми кажете ли защо сте подали това, когато вчера изрично уредих въпроса?

— Вече се срещнах с особения представител, господин съдия — отговарям. — В присъствието на госпожица Романо Сара Фицджералд е казала на клиентката ми, че съдебното дело е недоразумение, което ще се уреди — плъзвам поглед към Сара, която не издава чувствата си с нищо друго, освен със стягане на челюстта. — Това е директно нарушение на вашата заповед, Ваша чест. Макар че този съд се опита да създаде условия семейството да остане заедно, не мисля, че ще се получи, преди госпожа Фицджералд да е успяла да раздели ролята си на родител от ролята си на отсрещна страна. Дотогава е необходима физическа раздяла.

Съдия Дисалво почуква с пръсти по бюрото си.

— Госпожо Фицджералд? Казали ли сте тези неща на Ана?

— Да, разбира се! — избухва Сара. — Опитвам се да стигна до дъното на историята!

Признанието се стоварва отгоре ни като рухване на циркова шатра. Възцарява се абсолютна тишина. Джулия избира мига, за да се втурне през вратата.

— Съжалявам за закъснението си — изрича задъхана.

— Госпожице Романо — пита съдията, — днес имахте ли възможност да говорите с Ана?

— Да, току-що — поглежда първо към мен, сетне към Сара. — Мисля, че е много объркана.

— Какво е мнението ви за молбата, подадена от господин Александър?

Тя прибира зад ухото си една непослушна къдрица.

— Не мисля, че разполагам с достатъчно информация за официално решение, но инстинктът ми подсказва, че ще е грешка да отстраним майката на Ана от къщата.

Незабавно се стягам. Кучето реагира и става.

— Съдия, госпожа Фицджералд току-що призна, че е нарушила нареждането на съда. Най-малкото, трябва да докладваме пред колегията по етика и…

— Господин Александър, в този случай трябва да се съобразим и с други неща, а не само с буквата на закона — съдия Дисалво се обръща към Сара. — Госпожо Фицджералд, настоятелно ви препоръчвам да наемете независим адвокат, който да представлява вас и съпруга ви в това дело. Днес няма да издам ограничителна заповед, но отново ще ви предупредя да не говорите с детето си за случая преди изслушването следващата седмица. Разбера ли, че отново сте нарушили това разпореждане, ще съобщя на колегията за случая и лично ще ви изведа от дома ви — затваря със замах папката и се изправя. — Не ме безпокойте отново преди понеделник, господин Александър.

— Трябва да говоря с клиентката си — оповестявам и забързано излизам в коридора, където знам, че Ана чака заедно с баща си.

Както и очаквах, Сара Фицджералд ме следва по петите. По нейните пети пък — несъмнено решена да запази мира — върви Джулия. И тримата се заковаваме на място, когато зърваме Върн Стакхауз, задрямал на мястото, където допреди малко седеше Ана.

— Върн? — питам.

Той незабавно скача и отбранително прочиства гърлото си.

— Проблем с кръста — започва да обяснява. — От време на време трябва да сядам и да облекча напрежението.

— Знаеш ли къде е Ана Фицджералд?

Той посочва с глава към входната врата на сградата.

— С баща й си тръгнаха преди малко.

Ако се съди по изражението на Сара, и тя е изненадана.

— Да ви закарам ли обратно в болницата? — Пита Джулия.

Тя поклаща глава и надниква през стъклените врати, пред които се трупат репортерите.

— Има ли заден изход?

До мен Съдия започва да тика муцуната си в ръката ми. „Проклятие!“

Джулия насочва Сара Фицджералд към задната част на сградата.

— Трябва да говоря с теб! — провиква се тя през рамо към мен.

Чакам я да обърне гръб, мигновено сграбчвам каишката на Съдия и го повличам по един коридор.

— Ей!

След миг токчетата на Джулия прокънтяват по плочките зад мен.

Казах, че искам да говоря с теб!

За секунда сериозно се замислям дали да не скоча от някой прозорец. После внезапно спирам, обръщам се и я озарявам с най-чаровната си усмивка.

— От техническа гледна точка каза, че трябва да говориш с мен. Ако беше казала, че искаш да говориш с мен, можеше и да те почакам.

Съдия забива зъби в крайчеца на костюма ми — скъпия ми костюм Армани — и ме задърпва.

— Точно сега обаче трябва да побързам за една среща.

— Какво ти става, по дяволите? — пита тя. — Увери ме, че си говорил с Ана за майка й и всички ние сме на едно мнение.

Наистина говорих и наистина сме на едно мнение — Сара й оказваше принуда. Обясних й алтернативите.

— Алтернативи ли? Тя е тринайсетгодишно момиче. Осъзнаваш ли колко деца виждам всеки ден, чието поведение на процеса е съвсем различно от това на родителите им? Майката идва и обещава, че детето й ще свидетелства против някой педофил, защото тя иска виновникът да лежи до живот. Детето обаче не го е грижа какво ще се случи с виновника, стига до края на живота да не му се налага да се озове в една и съща стая с него. Или си мисли, че може би трябва да дадем втори шанс на виновника, както родителите му дават на него втори шанс, когато се държи лошо. Не можеш да очакваш от Ана да се държи като някой от нормалните ти възрастни клиенти. Тя е емоционално неспособна да взема решения, които да не са повлияни от ситуацията й у дома.

— Е, точно това е смисълът на цялата молба — отбелязвам.

— Всъщност преди по-малко от половин час Ана ми каза, че е променила решението си за молбата — осведомява ме Джулия и вдига вежда. — Не го знаеше, нали?

— Не е говорила с мен за това.

— Да, защото й говориш за погрешните неща. Обяснил си й законовия начин да я предпазиш от натиска да прекрати делото. Разбира се, че е била съгласна. Но наистина ли вярваш, че е успяла да разбере какво може да означава в действителност — че у дома ще има един родител по-малко, който да готви, да шофира и да й помага с домашните, че няма да може да целува майка си за лека нощ, че останалите членове на семейството най-вероятно ще й се ядосат много? Единственото, което е чула, докато си говорил, са били думите „край на натиска“. Не е чула „раздяла“.

Съдия започва да вие сериозно.

— Трябва да вървя.

Тя ме следва.

— Къде?

— Казах ти, имам ангажимент.

От двете страни на коридора има стаи, до една заключени. Най-после намирам дръжка, която се обръща в ръката ми. Влизам вътре и заключвам вратата след себе си.

— Господа! — възкликвам сърдечно.

Джулия разтърсва дръжката. Удря по опушеното стъкло на вратата. Усещам как на челото ми избива пот.

— Този път няма да се измъкнеш! — изкрещява ми Джулия от другата страна на вратата. — Все още съм тук.

— Все още съм зает! — изкрещявам в отговор. Съдия притиска муцуната си към мен, заравям пръсти в дебелата козина на врата му. — Всичко е наред — казвам му и се обръщам с лице към празната стая.