Джоди Пико
Споделен живот (33)

Ана

Когато си дете, имаш свой собствен език и за разлика от френския, испанския или какъвто и език да започнеш да учиш в четвърти клас, той е вроден и накрая го загубваш. Всеки по-малък от седем години свободно владее езика „Ами ако“; повъртете се малко около някого, който няма един метър, и ще се убедите. „Ами ако от онази дупка над главата ти изпълзи гигантски паяк и те ухапе по врата? Ами ако единствената противоотрова е заключена в трезор на върха на планина? Ами ако преживееш ухапването, но можеш да движиш само клепачите си и да мигаш при звука на азбуката?“ Няма значение докъде стига въображението ти; важното е, че това е един свят от възможности. Децата мислят с широко отворени, разцепени мозъци; решила съм, че порастването представлява само бавно зашиване.

 

 

През първата почивка Камбъл ме завежда в съвещателна зала, за да останем насаме, и ми купува кока-кола, която не е студена.

— И така — казва ми, — какво мислиш засега?

Чувствам се странно в съдебната зала. Сякаш съм се превърнала в призрак — гледам какво става, но дори и да ми се прищеше да проговоря, никой нямаше да може да ме чуе. Добави и странния начин, по който трябва да слушам как всички говорят за живота ми, все едно не забелязват, че седя точно срещу тях, и добре дошъл в моето сюрреално кътче на земята.

Камбъл отваря своята севънъп и сяда срещу мен. Налива малко безалкохолно в чаша от импрегнирана хартия за Съдия и отпива голяма глътка от кутията.

— Някакви забележки? — пита. — Въпроси? Неподправена възхвала за умелия ми разпит?

Свивам рамене.

— Не е както си го представях.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно съм си мислила, че когато започне, определено ще разбера, че постъпвам правилно. Но когато майка ми стоеше там, а ти й задаваше всички въпроси… — поглеждам към него. — Думите, че не е толкова просто. Тя беше права.

Ами ако аз бях тази, която е болна? Ами ако бяха помолили Кейт да направи това, което правех аз? Ами ако в някой от близките дни костният мозък, кръвта или каквото и да било наистина подейства и това е краят? Ами ако един ден мога да си спомня за всичко и да се почувствам горда, а не виновна с постъпката си? Ами ако съдията не помисли, че съм права?

Ами ако помисли?

Не мога да дам отговор на нито един от въпросите и така проумявам, че все едно дали съм готова или не наистина пораствам.

— Ана — Камбъл става и заобикаля масата, за да мине от моята страна. — Сега не е моментът да си променяш решението.

— Няма да го променя — завъртам кутията между дланите си. — Предполагам, казвам просто, че дори и да спечелим, всъщност няма да сме спечелили.

 

 

Бях дванайсетгодишна, когато започнах да гледам двама близнаци, които живеят по-надолу по улицата. Едва на шест години са и не обичат тъмното, затова обикновено седя помежду им на столче, оформено като грубия крак на слон, с нокти и така нататък. Никога не спирам да се удивлявам колко бързо едно дете може да затвори енергийния си източник — децата се катерят по завесите, но бам, само след пет минути са потънали в дълбок сън. Дали и аз някога съм била такава? Не си спомням и това ме кара да се чувствам стара.

От време на време единият от близнаците заспиваше преди другия.

— Ана — казваше брат му, — след колко години ще мога да карам кола?

— След десет — отговарях му.

— А докато ти можеш да караш кола?

— Три.

После разговорът беше разсечен като паяжина — каква кола ще си купя, каква ще стана, когато порасна, гадно ли е в основното училище да пишеш домашно всяка вечер. Беше само хитрост, за да го оставя буден още малко. Понякога се хващах, но в повечето случаи просто го водех в стаята му да поспи. Разбирате ли, в стомаха ми има едно кръгло кухо място. Можех да кажа на момчето какво предстои, но знаех, че думите ми ще прозвучат като предупреждение.

 

 

Вторият свидетел, призован от Камбъл, е доктор Берген, председателят на Комисията по медицинска етика в болница „Провидънс“ — мъж с прошарена коса и осеяно с трапчинки като картоф лице. Освен това е и по-дребен, отколкото се очаква, като се има предвид, че му отнема почти хиляда години да изброи званията си.

— Доктор Берген — започва Камбъл, — какво е Комисия по етика?

— Разнообразна група от лекари, медицински сестри, духовници, специалисти по етика и учени, натоварени със задачата да разглеждат индивидуални случаи, за да защитят правата на пациентите. В западната биоетика съществуват шест принципа, които се опитваме да следваме — пояснява и ги изброява на пръсти: — Автономия, или идеята, че всеки пациент, навършил осемнайсет години, има право да откаже лечение; честност, която в общи линии представлява информирано съгласие; прецизност, което означава, че човекът, натоварен с медицинските грижи, изпълнява задълженията си; благотворителност, тоест извършване на това, което е във висш интерес на пациента; невредене — когато повече не можеш да помогнеш, не бива да вредиш… например да извършиш сериозна операция на намиращ се в неизлечим стадий на заболяване пациент, който е на сто и две години; и най-после, справедливост — никой пациент не бива да бъде дискриминиран по време на лечението.

— С какво се занимава една Комисия по етика?

— В общи линии, събираме се, когато има несъгласие относно грижите, необходими за пациент — например ако лекарят смята, че е в интерес на пациента да се прибегне до извънредни мерки, а семейството не мисли така, или обратното.

— Значи не се занимавате с всеки случай, който минава през някоя болница?

— Не. Само когато има оплаквания или лекуващият лекар помоли за консултация. Разглеждаме ситуацията и правим препоръки.

— Не решения?

— Не — отвръща доктор Берген.

— Ами ако пациентът, подал оплакването, е малолетен? — пита Камбъл.

— До тринайсетгодишна възраст не е необходимо съгласие. До този момент разчитаме на родителите да правят информиран избор за децата си.

— Ами ако не могат?

Той примигва.

— Имате предвид, ако не присъстват физически?

— Не. Имам предвид, ако се стремят към друга цел — цел, която по някакъв начин им пречи да направят избор, съобразен с висшия интерес на това дете?

Майка ми се изправя.

— Възразявам — обявява тя. — Това са само предположения.

— Приемам — заявява съдия Дисалво.

Без нито секунда пауза Камбъл отново се обръща към свидетеля си:

— Родителите ли са тези, които контролират решенията за медицинската грижа на децата си до навършването на осемнайсет години?

На въпроса мога да му отговоря и аз. Родителите контролират всичко, освен ако не си като Джес и не направиш достатъчно неща, с които да ги огорчиш, та да предпочитат да не ти обръщат внимание, вместо да се преструват, че съществуваш.

— Юридически — отвръща доктор Берген, — но след като едно дете влезе в пубертета, макар да не дава официално одобрение, е необходимо да се съгласи с всяка болнична процедура — дори ако родителите му вече са подписали, че са съгласни.

Мен ако питаш, правилото е като неправилно пресичане на улицата — всички са наясно, че не бива да го правят, но това не ги спира.

Доктор Берген все още говори:

— В редките случаи, когато мненията на родител и непълнолетен пациент се различават, Комисията по етика преценява няколко фактора: дали процедурата е с оглед на висшия интерес на детето, какви са рисковете и ползите, възрастта и степента на зрялост на непълнолетния и аргументите, които той или тя представя.

— Комисията по етика на болница „Провидънс“ някога заседавала ли е във връзка с медицинските грижи за Кейт Фицджералд? — пита Камбъл.

— На два пъти — отвръща доктор Берген. — В първия случай, за да й позволи да се подложи на трансплантация на периферни стволови кръвни клетки през 2002 година, когато костномозъчната трансплантация и още няколко лечения се бяха оказали неуспешни. При втория, по-скорошен случай, трябваше да преценим дали е в неин интерес да получи донорски бъбрек.

— Какъв беше резултатът, доктор Берген?

— Препоръчахме Кейт Фицджералд да се подложи на трансплантация на периферни стволови кръвни клетки. Що се отнася до бъбрека, не бяхме единодушни.

— Може ли да обясните?

— Някои от нас смятаха, че на този етап медицинското състояние на пациентката се е влошило дотолкова, че една агресивна трансплантация ще предизвика повече вреда, отколкото полза. Други вярваха, че без трансплантация тя така или иначе ще умре, следователно ползите надделяват над риска.

— Щом в случая с Кейт комисията не е била единодушна, кой решава какво ще се предприеме в крайна сметка?

— В случая на Кейт, понеже все още е непълнолетна, родителите й.

— По време на двете съвещания на вашата комисия във връзка с медицинското лечение на Кейт обсъдихте ли рисковете и ползите за донора?

— Не това беше спорният въпрос…

— А съгласието на донора, Ана Фицджералд?

Доктор Берген ме поглежда съчувствено, което се оказва по-лошо дори от това, да мисли, че съм ужасен човек, задето съм подала молбата. Поклаща глава.

— Не е необходимо да се отбелязва, че нито една болница в тази страна няма да вземе бъбрек от дете, което не желае да го дари.

— Значи теоретично, ако Ана се съпротивлява на това решение, случаят най-вероятно щеше да се озове на бюрото ви?

— Ами…

— Случаят на Ана някога озовавал ли се е на бюрото ви, докторе?

— Не.

Камбъл пристъпва към него.

— Може ли да ни кажете защо?

— Защото тя не е пациентка.

— Наистина ли? — изважда от куфарчето си купчина хартия и я подава на съдията, а после и на доктор Берген. — Това е медицинското досие на Ана Фицджералд от болницата „Провидънс“ през последните тринайсет години. Защо ще има досие там, щом не е пациентка?

Доктор Берген ги прелиства.

— Претърпяла е няколко агресивни процедури — признава той.

„Давай, Камбъл!“ — помислям си. Не вярвам в рицари, които спасяват злочести девици, но се обзалагам, че девиците са се чувствали по подобен начин.

— Не ви ли се струва странно, че като се има предвид колко е дебела тази папка и преди всичко фактът, че изобщо съществува, Комисията по медицинска етика не е заседавала нито веднъж за цели тринайсет години, за да обсъди това, което е било причинявано на Ана?

— Смятахме, че нейното желание е да бъде донор.

— Нима ми казвате, че ако Ана беше казала, че не иска да дари лимфоцити, гранулоцити, пъпна връв или дори комплект за първа помощ при ужилване от пчела от раницата си, Комисията по медицинска етика щеше да действа различно?

— Знам накъде биете, господин Камбъл — отвръща студено психиатърът. — Проблемът е, че такава медицинска ситуация досега никога не е съществувала. Няма прецеденти. Опитваме се да намерим пътя в движение.

— Нима задачата ви като Комисия по етика не е да разглеждате ситуации, които не са съществували досега?

— Ами… да.

— Доктор Берген, според експертното ви мнение правилно ли е от етична гледна точка да се изисква от Ана Фицджералд постоянно да дарява части от собственото си тяло цели тринайсет години?

— Възразявам! — провиква се майка ми.

Съдията поглажда брадичката си.

— Искам да чуя отговора.

Доктор Берген отново поглежда към мен.

— Честно казано, още преди да разбера, че Ана не желае да участва, гласувах против идеята да дари бъбрек на сестра си. Не мисля, че Кейт ще преживее трансплантацията, а това означава Ана да претърпи сериозна операция без никаква реална причина. В момента обаче мисля, че рискът от процедурите е бил малък в сравнение с ползата, получена от семейството като цяло, и подкрепям избора, който родителите на Ана са направили за нея.

Камбъл се преструва, че обмисля думите му.

— Доктор Берген, каква кола карате?

— Порше.

— И сигурно много си я харесвате.

— Да — отвръща сдържано лекарят.

— Ами ако ви кажа, че преди да излезете от тази зала, трябва да се откажете от поршето си, защото това действие ще спаси живота на съдия Дисалво?

— Това е смешно. Вие…

Камбъл се навежда към него.

— Ами ако нямате избор? Ами ако днес психиатрите просто трябва да правят това, което адвокатите решат, че е с оглед на висшия интерес на някой друг?

Доктор Берген завърта очи.

— Колкото и да се опитвате да сте драматичен, господин Александър, съществуват основни права на донора, ограничения, поставени от медицината така, че по-голямото добро да не смачка пионерите, които спомагат за създаването му. Съединените щати имат дълга и грозна история на изкривяване на информираното съгласие и именно това доведе до законите, свързани с проучването на човешките ресурси. Това не позволява хората да бъдат използвани като експериментални зайчета.

— Тогава кажете ни — настоява Камбъл — как, по дяволите, Ана Фицджералд се е промъкнала през дупките?

Била само на седем месеца, когато в квартала ни имало парти на открито, организирано от всички съседи. Да, толкова лошо, колкото си мислите: желета „Джели-Оу“, кули от кубчета от сирене, танци на улицата на музика, пусната от нечия дневна. Аз, разбира се, не си спомням нищо — стояла съм в една от проходилките, в които слагат бебетата, преди да започнат да ги обръщат и да си чупят главите на пода.

Както и да е, стояла съм в проходилката си, промъквала съм се между масите и съм гледала другите деца, така разправят, и съм загубила равновесие. Улицата ни е наклонена от ъгъла надолу и внезапно колелата се затъркаляли по-бързо, отколкото съм можела да ги спра. Профучала съм покрай възрастните, под барикадата, поставена от ченгетата в края на улицата, за да отклонят движението, и съм се устремила право към голям път, задръстен от коли.

Кейт изникнала сякаш от нищото и хукнала след мен. Някак си успяла да ме сграбчи за гърба на блузката секунди преди да ме удари минаваща тойота.

От време на време някой от съседите споменава за това. Аз го възприемам като единствения път, когато Кейт ме е спасила, вместо обратното.

 

 

Майка ми получава първия си шанс да се изяви като адвокат.

— Доктор Берген — започва тя, — от колко време знаете за семейството ми?

— Работя в болница „Провидънс“ от десет години.

— През тези десет години, когато ви запознаваха с някой аспект от лечението на Кейт, какво правехте?

— Съставях препоръчителен план за действие или, ако е възможно, алтернативен.

— Някога, в която и да било част от препоръката си, споменавали ли сте, че Ана не бива да участва в лечението?

— Не.

— Някога отбелязвали ли сте, че това ще нанесе на Ана значителна вреда?

— Не.

— Или ще я постави в сериозна опасност от медицинска гледна точка?

— Не.

Може би все пак моят рицар в блестящи доспехи няма да е Камбъл. Май ще се окаже майка ми.

— Доктор Берген — пита тя, — имате ли деца?

Лекарят поглежда към нея.

— Имам син. На тринайсет години е.

— Някога поглеждали ли сте случаите, които постъпват пред Комисията по медицинска етика, и поставяли ли сте се на мястото на пациента? Или още по-добре, на това на родителя?

— Да — признава той.

— Ако бяхте на мое място — продължава майка ми — и Комисията по медицинска етика ви връчеше лист с препоръчителен план за действие, който ще спаси живота на сина ви, ще задавате ли въпроси, или просто ще се вкопчите във възможността?

Той не отговаря. Не е необходимо.

 

 

Скоро след това съдия Дисалво обявява втора почивка. Камбъл споменава, че трябва да стана и да се поразтъпча, затова тръгвам след него и минавам право покрай майка ми. Тогава усещам ръката й на кръста си: придърпва надолу тениската ми, набрала се на гърба. Майка ми не понася почти разсъблечените момичета, които идват на училище по оскъдни блузки и дънки с ниска талия, все едно ще се явяват на кастинг за танцьорки във видео на Бритни Спиърс, вместо да влязат в час по математика. Почти чувам гласа й: „Моля те, кажи ми, че се е свила от прането“.

Докато я дърпа обаче, осъзнава, че май не е редно да го прави. Спирам, Камбъл също, а лицето на майка ми става яркочервено.

— Извинявай — казва тя.

Поставям ръка върху нейната и натиквам тениската в дънките си, където й е мястото. Поглеждам към Камбъл.

— Ще ме изчакаш ли отвън?

Той ме поглежда с изражение, което крещи, че смята идеята за много лоша, но кимва и се отдалечава. С майка ми оставаме почти сами в съдебната зала. Навеждам се и я целувам по бузата.

— Беше наистина страхотна — казвам й, защото нямам представа как да изразя онова, което наистина искам: че хората, които обичаме, могат да ни изненадат всеки ден. Навярно не е толкова важно какво правим, а на какво сме способни, когато най-малко очакваме.