Джоди Пико
Споделен живот (2)

Пролог

Никой не започва война — или поне никой с капчица здрав разум не бива да го прави, — без предварително да е наясно какво възнамерява да постигне с нея и как възнамерява да стигне до него.

Карл фон Клаузевиц, За войната

В първия си спомен съм тригодишна и се опитвам да убия сестра си. Понякога споменът е толкова ясен, че мога да усетя допира на възглавницата под ръката си, острия връх на нослето й, притиснато в дланта ми. Разбира се, сестра ми нямаше шанс срещу мен, но въпреки това не се получи. Баща ми влезе — завиваше всички за лека нощ — и я спаси. Заведе ме обратно в собственото ми легло.

— Това — каза ми той — не се е случило.

Докато растяхме, аз сякаш не съществувах, освен във връзка с нея. Гледах я как спи в другия край на стаята, наблюдавах дългата сянка, която свързваше леглата ни, и броях начините. Отрова в овесените й ядки. Коварно подводно течение на плажа. Гръмотевица.

И все пак накрая не аз убих сестра си. Тя сама го направи.

Или поне така си казвам.