Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Sister’s Keeper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Джоди Пико. Споделен живот

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, София, 2011

ISBN: 978–954–8657–87–7

История

  1. — Добавяне

Ана

Почуквам на вратата на мъжката тоалетна и влизам. На едната стена има много дълъг и грозен писоар. Камбъл стои до другата и си мие ръцете над една мивка. Носи от униформените панталони на баща ми. Изглежда различен, все едно правите линии, с които е било нарисувано лицето му, са размазани.

— Джулия каза, че си искал да дойда — обаждам се.

— Да, исках да говоря с теб насаме, а всички съвещателни зали са на горния етаж. Според баща ти все още не трябва да се опитвам да се качвам по стълбите — избърсва ръцете си с кърпа. — Съжалявам за случилото се.

Дори не знам съществува ли подходящ отговор. Прехапвам долната си устна.

— Затова ли не ми даваше да погаля кучето?

— Да.

— Откъде знае какво да прави?

Камбъл свива рамене.

— Казаха, че било заради миризмата или електрическите импулси, които животните можели да усещат преди хората. Но аз смятам, че се дължи на доброто ни познанство — потупва Съдия по врата. — Завежда ме на някое безопасно място, преди да се случи. Обикновено имам двайсет минути преднина.

— Хм — измърморвам и внезапно изпитвам смущение. Била съм заедно с Кейт, когато се разболее много, наистина много, но това е различно. Изобщо не го очаквах от Камбъл. — Затова ли пое случая ми?

— За да получа припадък на обществено място? Съвсем не, повярвай ми.

— Нямам това предвид — отклонявам погледа си. — Защото ти е известно какво е да нямаш контрол над тялото си.

— Може би — отвръща замислено Камбъл, — но така или иначе, топките на вратите ми се нуждаеха от излъскване.

Ако се опитва да ме накара да се почувствам по-добре, не успява.

— Казах ти, че идеята да давам показания не е добра.

Той слага ръце на раменете ми.

— Стига, Ана. Щом аз мога да се върна в залата след изнесеното представление, значи и ти можеш да поседиш на критичното място още малко и да изтърпиш още няколко въпроса.

Как да се противопоставя на тази логика? Тръгвам след Камбъл обратно към съдебната зала, където нищо не е такова, каквото беше само преди един час. Под всички погледи — гледат го така, сякаш е бомба, която всеки момент ще избухне — Камбъл се отправя към съдията и се обръща към съда като цяло.

— Много съжалявам за случилото се, господин съдия — извинява се той. — Май съм готов на всичко, за да получа десет минути почивка, а?

Как може да се шегува с нещо такова? После осъзнавам, че и Кейт прави същото. Може би, когато Бог ти дава някакъв недъг, ти добавя и чувство за хумор, за да притъпиш последствията.

— Защо не си починете за останалата част от деня, господин адвокат? — предлага съдия Дисалво.

— Не, вече съм добре. И мисля, че е важно да стигнем до дъното на историята — обръща се към съдебната чиновничка: — Имате ли нещо против да, ъъъ, освежите паметта ми?

Тя прочита записа и Камбъл кимва, но се държи така, сякаш чува думите ми за първи път.

— Добре, Ана, значи твърдиш, че Кейт те е помолила да заведеш делото за медицинска еманципация?

Отново се размърдвам неспокойно на мястото си.

— Не точно.

— Би ли обяснила?

— Не ме е молила да заведа делото.

— Тогава какво те помоли?

Хвърлям крадешком поглед към майка си. Тя знае; трябва да знае. „Не ме карай да го изричам на глас…“

— Ана — не отстъпва Камбъл, — какво те помоли Кейт?

Поклащам глава, стискам устни. Съдия Дисалво се навежда към мен.

— Ана, длъжна си да отговориш на въпроса.

— Добре — истината се излива от мен като полудяла река сега, когато бентът се е срутил. — Помоли ме да я убия.

 

 

Първото, което ме светна, че нещо не е наред, беше, че Кейт бе заключила вратата на стаята ни, която нямаше ключалка. Значи или е избутала някаква мебел, или я е залостила някак.

— Кейт — изкрещях и заблъсках по вратата, защото бях потна и мръсна от тренировката по хокей и исках да се изкъпя и преоблека. — Кейт, не е честно!

Сигурно съм вдигнала достатъчно шум, защото тя отвори. И тогава видях второто: в стаята просто нещо не беше наред. Огледах се наоколо, но всичко сякаш беше на мястото си — най-важното, нещата ми бяха недокоснати, — но Кейт изглеждаше така, все едно пази тайна.

— Какво ти става? — попитах.

Отидох в банята, пуснах душа и тогава я усетих — сладка и почти гневна миризма, същият мирис на алкохол, който витаеше в апартамента на Джес. Започнах да отварям шкафовете, да ровя сред кърпите и да се старая да намеря доказателството — не се опитвам да се правя на духовита — и наистина, зад кутиите тампони беше скрита полупразна бутилка от уиски.

— Виж какво си имаме тук… — казах, размахах я и се върнах в стаята с мисълта, че имам голямо оръжие за изнудване, което за дълго ще работи в моя полза. После съгледах хапчетата, които държеше Кейт.

— Какво правиш?

Кейт се обърна на другата страна в леглото си.

— Остави ме на мира, Ана.

— Да не си се побъркала?

— Не — отвърна Кейт. — Просто ми писна да чакам нещо, което няма да се случи. Мисля, че достатъчно дълго съм обърквала живота на всички. Не смяташ ли и ти така?

— Но всички полагаме невероятни усилия да те опазим жива. Не можеш да се самоубиеш.

Ненадейно Кейт избухна в плач.

— Знам, не мога.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзная какво означава: вече се е опитала.

 

 

Майка ми бавно става от мястото си.

— Не е вярно — заявява тя. Гласът й е крехък като стъкло. — Ана, нямам представа защо го казваш.

Очите ми се наливат със сълзи.

— И защо да си го измислям?

Тя се приближава към мен.

— Може би не си разбрала. Може би Кейт просто е имала лош ден или се е правила на драматична — усмихва се с напрегнатата усмивка на човек, който иска да заплаче. — Ако е била толкова разстроена, щеше да ми каже.

— Не можеше да ти каже — отговарям. — Страхуваше се, че ако се самоубие, ще убие и теб.

Не успявам да си поема дъх. Потъвам в черна дупка; тичам, а земята под краката ми е изчезнала. Камбъл моли съдията за няколко минути почивка, за да се съвзема, но дори съдия Дисалво да я е разрешил, плача толкова силно, че не чувам думите му.

— Не искам Кейт да умре, но знам, че не иска повече да живее така, а аз съм тази, която може да й даде това, което иска — приковавам поглед в майка си дори когато лицето й се размива и изчезва от погледа ми. — Аз винаги съм била тази, която може да й даде това, което иска.

Следващия път, когато говорим за това, е след като мама и татко идват в стаята ни да обсъдим даряването на бъбрек.

— Не го прави — настоява Кейт, след като родителите ни излязоха.

Погледнах я.

— Какви ги разправяш? Разбира се, че ще го направя. Събличахме се и забелязах, че сме избрали едни и същи пижами — от блестящ атлаз с щампа на черешки. Докато си лягахме, си мислех, че изглеждаме така, както някога, като малки, когато ни обличаха еднакво, защото смятаха, че е много сладко.

— Мислиш ли, че ще подейства? — попитах. — Трансплантацията.

Кейт ме погледна.

— Възможно е и да подейства.

Наведе се с ръка на ключа на лампата.

— Не го прави — повтори и едва когато я чух за втори път, разбрах какво всъщност ми казва.

 

 

Майка ми е само на един дъх разстояние от мен. В очите й се четат всички грешки, които е допуснала някога. Баща ми се приближава и обгръща раменете й с ръка.

— Ела, седни — прошепва в косата й.

— Ваша чест — казва Камбъл и се изправя. — Може ли? Приближава се към мен със Съдия до себе си. Треперя също толкова силно, колкото и той. Помислям си как се държеше това куче само преди един час. Откъде знаеше със сигурност от какво има нужда Камбъл и кога?

— Ана, обичаш ли сестра си?

— Разбира се.

— Но си готова да предприемеш действие, което може да я убие?

Нещо в мен припламва.

— Да, за да не трябва отново да изтърпява всичко. Смятах, че това е нейното желание.

Той не казва нищо и на мига осъзнавам: той знае.

Нещо в мен се пречупва.

— А и… а и аз го исках.

 

 

Бяхме в кухнята, миехме съдове и ги подсушавахме.

— Ти мразиш да ходиш в болницата — каза Кейт.

— Пфу! Да — прибрах чистите вилици и лъжици в чекмеджето.

— Знам, че си готова на всичко, за да не се налага повече да ходиш там.

Хвърлям поглед към нея.

— Разбира се, защото ще означава, че си оздравяла.

— Или мъртва — отвръща Кейт, потапя ръце в сапунената вода и се старае да не ме поглежда. — Само си помисли, Ана. Ще ходиш на тези твои лагери за хокей. Ще отидеш в колеж в някоя друга страна. Ще правиш всичко, което пожелаеш, без да е необходимо да се тревожиш за мен.

Вадеше примерите направо от главата ми; почувствах как се изчервявам, засрамена, че изобщо са там, за да ги извади. Ако Кейт се чувстваше виновна, че е бреме за мен, аз се чувствах два пъти по-виновна, задето знаех, че тя се чувства така. Задето знаех, че аз се чувствам така.

След това не си казахме нищо. Подсушавах съдовете, които ми подаваше, и двете се опитвахме да се престорим, че не знаем истината: освен онази част от мен, която винаги е искала Кейт да живее, има и друга, ужасна част, която понякога си пожелава да бях свободна.

 

 

Ето, сега разбират: аз съм чудовище. Започнах делото поради причини, с които се гордея, и много, с които не се гордея. Сега Камбъл ще разбере защо не можех да свидетелствам — не защото се боях да говоря пред присъстващите, а заради ужасните чувства, някои от които прекалено ужасни, за да ги изрека на глас. Искам Кейт да живее, но желая и да бъда самата себе си, а не част от нея. Искам да имам възможност да порасна, дори и Кейт да не успее. Смъртта й ще е най-ужасното нещо, което може да ми се случи… а също така и най-хубавото.

Понякога, когато разсъждавам над всичко това, се ненавиждам и ми се ще просто да изпълзя обратно там, където бях, да стана човекът, когото останалите очакват да бъда.

Сега всички в съдебната зала ме гледат и съм сигурна, че свидетелската ложа или кожата ми, а вероятно и двете, ще се пръснат. Под увеличителното стъкло се вижда всичко, чак до гнилата ми сърцевина. Навярно, ако продължат да ме гледат, ще се разпадна сред горчив син дим. Сигурно ще изчезна без следа.

— Ана — пита тихо Камбъл, — какво те накара да помислиш, че Кейт иска да умре?

— Тя ми заяви, че е готова.

Той се приближава, застава точно пред мен.

— Не е ли възможно да е същата причина, поради която те е помолила да й помогнеш?

Бавно вдигам поглед и развивам подаръка, поднесен ми от Камбъл. Ами ако Кейт иска да умре, за да мога аз да живея? Ами ако след всичките години, през които я спасявах, тя просто се опитва да направи същото за мен?

— Каза ли на Кейт, че искаш да спреш да бъдеш донор?

— Да — прошепвам.

— Кога?

— Вечерта, преди да ви наема.

— Ана, какво отговори Кейт?

До този момент не съм се замисляла за това, но Камбъл извиква в паметта ми спомена. Сестра ми утихна така, че се запитах дали не е заспала. А после се обърна към мен. Очите й ми казваха всичко, а усмивката й се пречупи като фаул линия.

Вдигам поглед към Камбъл.

— Каза „благодаря“.