Джоди Пико
Споделен живот (43)

Камбъл

„Няма да препоръча отхвърляне на молбата ни“.

Това е първата невероятна мисъл, която минава през главата ми — делото ми все още не е загубено, дори след показанията на Джулия. Втората ми мисъл е, че Джулия е също така раздвоена за случая и за това, което е причинено на Ана, колкото съм аз, само че тя го е изложила открито, за да го видят всички.

Съдия избира точно този миг, за да започне да ми досажда по уникално отвратителен начин: забива зъби в сакото ми и започва да ме дърпа, но проклет да съм, ако изляза, преди да съм чул докрай какво ще каже Джулия.

— Госпожице Романо — пита Дисалво, — какво ще препоръчате на съда?

— Не знам — признава тихо тя. — Съжалявам. За пръв път, откакто станах особен представител, не успявам да стигна до решение и съзнавам, че това е неприемливо. Но от една страна, мисля за Брайън и Сара Фицджералд, които не са направили нищо друго, освен да вземат решения през целия живот на дъщерите си — решения, основани на обич. Ако го погледнем по този начин, тези решения определено не изглеждат погрешни — дори и ако вече не са правилни и за двете им дъщери.

Тя се обръща към Ана; усещам как клиентката ми, седнала до мен, се надига малко по-изправена, по-горда.

— От друга страна, мисля за Ана, която след тринайсет години най-после иска да бъде самата себе си, дори това да означава да загуби сестрата, която обича — поклаща глава. — Соломоново решение, Ваша чест. Но вие не ме молите да разрежа бебето. Молите ме да разделя семейство.

Някой отново ме дръпва за ръката. Понечвам пак да перна кучето, но осъзнавам, че този път не е Съдия, а Ана.

— Добре — прошепва тя.

Съдия Дисалво позволява на Джулия да напусне свидетелското място.

— „Добре“ какво? — прошепвам в отговор.

— Добре, ще говоря — казва Ана.

Взирам се в нея, без да вярвам на ушите си. Съдия вече вие и бута с нос бедрото ми, но не мога да помоля за почивка. Ана може да промени решението си за част от секундата.

— Сигурна ли си?

Не ми отговаря. Вместо това се изправя и привлича към себе си вниманието на всички в залата.

— Съдия Дисалво? — казва тя и си поема дълбоко въздух. — Искам да кажа нещо.