Джоди Пико
Споделен живот (3)

Ана

Когато бях малка, за мен голямата загадка беше не как се правят бебетата, а защо. Механиката я разбирах — по-големият ми брат Джес ме бе просветил, но навремето бях сигурна, че е чул грешно поне половината. Другите деца на моята възраст търсеха в речника думите „пенис“ и „вагина“, когато учителката беше с гръб, но аз обръщах внимание на по-различни подробности: защо някои майки имат само по едно дете, а други семейства сякаш се увеличават пред очите ти. Или как новото момиче в училището, Седона, разказваше на всеки, готов да я слуша, че е наречена на мястото, където родителите й били на почивка, когато я направили. („Добре че не са отишли в Джърси Сити“ — подхвърли баща ми.)

Сега, когато съм тринайсетгодишна, тези различия стават още по-сложни: осмокласничка, която изключиха от училище, защото загазила; съседка, която забременя с надеждата, че съпругът й няма да поиска развод. Казвам ви, ако днес извънземните кацнат на Земята и внимателно се огледат как се раждат бебетата, ще решат, че повечето хора създават деца случайно, или защото са пили прекалено много някоя вечер, или защото методите за предпазване от забременяване не са сто процента сигурни, или поради хиляди други причини, които не са особено ласкателни.

Аз, от друга страна, съм родена със съвсем конкретна цел. Не съм резултат от бутилка евтино вино или пълнолуние, или моментна страст. Родена съм, защото един учен успял да съчетае яйцеклетките на майка ми и спермата на баща ми, за да създаде специфична комбинация безценен генетичен материал. Всъщност, когато Джес ми каза как се правят бебетата и аз, реална неверница, реших да попитам родителите си за истината, получих повече, отколкото очаквах: накараха ме да седна и ми изредиха обичайните приказки — но също така ми обясниха, че избрали малкия ембрион, който впоследствие се превърнал в мен, специално, защото съм можела да спася сестра си Кейт.

— Обичахме те дори още повече — не забрави да каже майка ми, — защото знаехме какво точно получаваме.

Това обаче ме накара да се зачудя какво щеше да се случи, ако Кейт беше здрава. По всяка вероятност все още щях да витая в рая или където там бродят неродените души, и да чакам да ме прикрепят към някое тяло, за да прекарам известно време на земята. Със сигурност нямаше да съм част от това семейство. Разбирате ли, за разлика от останалата част от свободния свят аз не съм дошла по случайност. А когато родителите ти те създават по причина, по-добре причината безспорно да съществува. Защото когато изчезне, изчезваш и ти.

 

 

Заложните къщи може да са пълни с боклуци, но са и идеално място за съчиняване на какви ли не истории, мен ако питате. Което не правите. Какво се е случило, за да накара някого да заложи диамантения солитер^[1], който никога не е носен? Кой е изпитвал толкова отчаяна нужда от пари, та е продал едноокото плюшено мече? Вървя към щанда и се чудя дали някой ще погледне към медальона с капаче, който ще оставя, и ще си зададе същите въпроси.

Мъжът на касата има нос, който прилича на ряпа, а очите му са хлътнали толкова дълбоко, че не мога да си представя как е възможно да вижда достатъчно добре, за да си върши работата.

— Мога ли да ви помогна? — пита той.

Единственото, което мога да направя, е да не се обърна и да изляза, преструвайки се, че съм влязла погрешка.

Спира ме единствено мисълта, че не съм първият човек, застанал тук, пред този щанд, стиснал в ръка единствения предмет, с който е мислил, че никога няма да се раздели.

— Искам да продам нещо — отвръщам.

— Трябва ли да гадая какво е?

— О!

Преглъщам и изваждам медальона от джоба на дънките си. Сърчицето тупва на стъкления щанд сред езерцето, образувано от собствената му верижка.

— Четиринайсеткаратово злато — пояснявам. — Почти не е носен.

Лъжа: до тази сутрин не съм сваляла медальона от шията си цели седем години. Баща ми го подари, когато бях шестгодишна, след като ми взеха костен мозък. Каза, че всеки, който дава на сестра си такъв огромен дар, заслужава свой собствен. Поглеждам го тук, на щанда, и чувствам врата си оголен и зъзнещ.

Собственикът вдига до окото си лупа, която го прави да изглежда с почти нормална големина.

— Давам ти двайсет.

— Долара?

— Не, песос. Какво си мислеше?

— Струва пет пъти повече! — предполагам.

Собственикът свива рамене.

— Не на мен ми трябват пари.

Вземам медальона с намерението да подпечатам сделката, и тогава се случва нещо много странно: ръката ми просто се стяга около него като клещи. Лицето ми почервенява от усилието да разтворя пръстите си. Струва ми се, че минава цял час, преди медальонът най-после да се озове върху протегнатата длан на собственика. Очите му остават приковани в лицето ми, но сега изражението им е по-меко.

— Кажи им, че си го загубила — предлага ми той безплатен съвет.

Ако господин Уебстър бе решил да добави в речника си думата „особнячка“, най-доброто определение, което би могъл да й даде, е „Ана Фицджералд“. Не става въпрос само за външността ми: мършава като дете от бежански лагер, лишена от всякакви наченки на бюст, коса с цвета на пръст, а по бузите — мрежа от лунички, които, нека ви споделя, не се избелват с лимонов сок, слънцезащитен лосион или, още по-лошо, шкурка. Не, Бог очевидно е бил в лошо настроение в деня на раждането ми, защото е решил към забележителната комбинация от физически характеристики да добави и по-голямата картина: семейството, в което съм родена.

Родителите ми се опитваха да направят нещата нормални, но нормалността е относително понятие. Истината е, че никога не съм била дете. За да съм честна, трябва да добавя, че същото важи за Кейт и Джес. Предполагам брат ми вероятно е имал своите славни мигове през четирите си години живот, преди да поставят диагнозата на Кейт, но оттогава сме прекалено заети да хвърляме поглед назад през рамо, за да се устремим с всички сили към порастването. Нали знаете как като малки повечето деца си мислят, че са като героите от анимационните филмчета — ако върху главата им се стовари наковалня, могат да се надигнат от тротоара и да продължат напред? Аз никога не съм го вярвала. Как бих могла, когато на практика бяхме отредили на Смъртта място на масата за вечеря?

Кейт има остра промиелоцитна левкемия. Всъщност не, не е съвсем вярно: точно сега няма, но болестта дреме под кожата й като мечка, докато не реши отново да нададе рев. Поставили са й диагнозата, когато е била двегодишна; сега е на шестнайсет. „Молекулярен релапс“, „гранулоцити“ и „портокат“ — тези думи са част от речника ми, откакто се помня, макар че не ги намирам в никой изпит САТ. Аз съм алогенен донор — сестра със стопроцентово съвпадение. Когато Кейт се нуждае от левкоцити, стволови клетки или костен мозък, за да излъже тялото си да помисли, че е здраво, аз съм тази, която ги осигурява. Почти всеки път, щом Кейт влезе в болница, и аз се озовавам там.

Това, разбира се, не означава нищо, освен че не бива да вярвате на онова, което чувате за мен, най-малко на това, което ще ви кажа самата аз.

Докато се качвам по стълбите, майка ми излиза от стаята си, облечена в поредната бална рокля.

— А — възкликва тя и ми обръща гръб, — точно момичето, което исках да видя.

Закопчавам ципа и я проследявам с поглед как се обръща. Ако се озове прехвърлена по чудо в живота на някой друг, майка ми може да бъде красива. Има дълга тъмна коса и фина ключица като на принцеса, но ъгълчетата на устата й са постоянно извити надолу, сякаш е получила лоши новини. Не разполага с много свободно време, защото календарът може да се промени драстично, ако сестра ми се удари или й потече кръв от носа, но малкото, което все пак има, прекарва в пазаруване по Bluefly.com, поръчвайки абсурдно красиви рокли за места, на които никога няма да отиде.

— Какво мислиш? — пита ме.

Роклята е във всички оттенъци на залеза, ушита от плат, който шумоли, когато майка ми се движи. Няма презрамки, прилича на тоалет, който някоя звезда може да носи, докато се плъзга по червения килим, и със сигурност е абсолютно неподходяща за къща в предградията на Апър Дарби, Род Айлънд. Майка ми събира косата си на кок и я задържа така. На леглото й са прострени още три рокли — една черна и очертаваща фигурата, друга, украсена с мъниста, и трета, която изглежда невъзможно малка.

— Изглеждаш…

„Уморена“. Думата избълбуква под устните ми.

Майка ми застива съвсем неподвижна и се чудя дали не съм го изрекла, без да искам. Протяга ръка, за да ме накара да млъкна, и накланя глава към отворената врата.

— Чу ли това?

— Какво?

— Кейт.

— Нищо не съм чула.

Тя обаче не ми вярва, защото, когато става дума за Кейт, не вярва на никого. Качва се по стълбите и отваря вратата на спалнята ни. Сестра ми ридае истерично на леглото си и светът отново рухва само за миг. Баща ми, любител астроном, се е опитвал да ми обясни за черните дупки, как са толкова тежки, че всмукват всичко, дори светлината, в центъра си. Мигове като този са такъв вакуум: в каквото и да се вкопчиш, не успяваш да устоиш и пак си засмукан.

— Кейт! — майка ми коленичи на пода и глупавата пола образува облак около нея. — Кейт, какво те боли?

Кейт притиска до корема си възглавница, а сълзите продължават да текат по лицето й. Светлата й коса е полепнала по него на влажни кичури; дишането й е прекалено учестено. Стоя замръзнала на вратата на стаята си и чакам инструкции: „Обади се на баща си. Обади се на 911. Обади се на доктор Чанс“. Майка ми дори разтърсва Кейт, за да получи обяснение.

— Престън! — изхлипва сестра ми. — Напуска Серина завинаги.

Едва тогава забелязваме телевизора. На екрана русокос сладур отправя изпълнен с копнеж поглед към жена, която плаче почти колкото сестра ми, и затръшва вратата.

— Но какво те боли? — пита майка, убедена, че непременно има нещо повече.

— О, Боже! — подсмръква Кейт. — Имаш ли представа колко неща са преживели Серина и Престън? Имаш ли?

Юмрукът, стегнал вътрешностите ми, се отпуска сега, когато знам, че всичко е наред. Нормалността в нашата къща е като одеяло, прекалено късо за някое легло — понякога те покрива точно така, както трябва, а друг път те кара да трепериш от студ. Най-лошото от всичко е, че никога не знаеш кое от двете ще се случи. Сядам на ръба на леглото на Кейт. Макар и само на тринайсет, съм по-висока от нея и от време на време хората решават, че аз съм по-голямата. На различни етапи през лятото тя беше луда по Калахън, Уайът и Лайъм, мъжките звезди от тази сапунка. Предполагам, сега е редът на Престън.

— Онова ужасно отвличане — отговарям й. Всъщност дори съм гледала тази сюжетна линия: Кейт ме накара да й записвам епизодите, докато беше на диализа.

— И как Серина по грешка едва не се омъжи за близнака му — добавя сестра ми.

— Не забравяй, че загина при злополуката с лодката. Поне за два месеца де — включва се в разговора майка ни и си спомням, че и тя гледаше сериала, докато седеше с Кейт в болницата.

Кейт сякаш за пръв път забелязва тоалета на майка ни.

— С какво си облечена?

— О, нещо, което мисля да върна.

Застава пред мен, за да сваля ципа й. При всяка друга майка манията да пазарува по интернет щеше да означава крещяща нужда от терапия; за моята навярно щяха да го сметнат за здравословно разтоварване. Чудя се дали това, което толкова много й харесва, е за известно време да се престори на друг човек, или възможността да изпрати обратно нещо, което не я устройва. Тя поглежда внимателно към Кейт.

— Сигурна ли си, че нищо не те боли?

След излизането на майка ми Кейт сякаш се смалява. Това е единственият начин да го опиша: бързината, с която цветът се оттича от лицето й, как тялото й- изчезва под възглавниците. Когато се влошава, малко по малко избледнява и ме хваща страх, че някой ден ще се събудя и изобщо няма да я забележа.

— Мръдни се — заповядва Кейт. — Закриваш екрана.

Отивам да седна на собственото си легло.

— Това е само „Очаквайте“.

— Е, добре, ако умра тази нощ, искам да знам какво ще изпусна.

Разбухвам възглавниците под главата си. Както обикновено, Кейт ги е сменила, така че при нея са всички меки, а моите са твърди като камъни под врата ми. Уж го заслужава — защото е три години по-голяма от мен, защото е болна или защото луната е в знака на Водолей. Винаги има причина. Хвърлям бърз поглед към телевизора и ми се приисква да можех да започна да превключвам каналите, но съм наясно, че нямам шанс.

— Престън сякаш е направен от пластмаса.

— Тогава защо снощи те чух да шепнеш името му във възглавницата си?

— Млъквай.

— Ти млъквай — отвръща Кейт и ми се усмихва. — Той обаче май наистина е обратен. Колко жалко, като се има предвид, че сестрите Фицджералд са… — потръпва и млъква насред изречението, а аз се завъртам към нея.

— Кейт?

Тя разтрива основата на гърба си.

— Няма нищо.

Знам, че са бъбреците й.

— Да доведа ли мама?

— Още не.

Тя се пресяга между леглата ни, които са точно толкова отдалечени, че да се докоснем, ако и двете се опитаме. И аз протягам ръка. Когато бяхме малки, правехме този мост и проверявахме колко кукли Барби можем да наредим върху него, без да паднат.

Напоследък сънувам кошмари, в които ме режат на толкова много парчета, че не е останало достатъчно, за да ме съберат обратно.

 

 

Баща ми твърди, че огънят ще прегори от само себе си, освен ако не отвориш прозорец и не му дадеш гориво. Като се замисля, предполагам, че точно това правя; но татко казва и друго: че когато пламъците ближат петите ти, трябва да събориш стени, ако искаш да се измъкнеш. Затова, когато Кейт се унася от лекарствата си и заспива, вземам кожената папка, която държа между матрака и пружината си, и отивам в банята, за да съм сама. Знам, че Кейт наднича — бях пъхнала между зъбците на спиралата червен конец, за да разбера кой ми бърка в нещата без позволение, но макар че конецът е скъсан, отвътре не липсва нищо. Пускам водата да тече във ваната, за да изглежда, че имам причина да съм там, сядам на пода и започвам да броя.

Ако се сметнат двайсетте долара от заложната къща, разполагам със сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Няма да стигнат, но трябва да има начин да се справя. Когато си купи джипа втора ръка, Джес нямаше две хиляди и деветстотин и банката му отпусна някакъв заем. Разбира се, родителите ми също трябваше да подпишат документите, а като се имат предвид обстоятелствата, не ми се вярва да са готови да го направят за мен. Преброявам парите за втори път, просто в случай, че банкнотите по някакъв загадъчен начин са се размножили, но математиката си е математика и сумата остава същата. А после изчитам изрезките от вестници.

Камбъл Александър. Глупаво име, мен ако питате. Звучи като прекалено скъпо питие в бар или като брокерска фирма. Но не мога да отрека досието му.

За да стигнеш до стаята на брат ми, трябва да излезеш от къщата и на Джес му харесва да е точно така.

Когато навърши шестнайсет, се премести в апартамента над гаража — идеален вариант за всички, защото той не желаеше родителите ни да виждат какво прави, а и те не искаха. Стълбището до жилището му е блокирано от четири зимни гуми, малка стена от картонени кутии и преобърнато дъбово бюро. Понякога си мисля, че Джес сам поставя преградите, за да превърне достъпа ни до него в по-голямо предизвикателство.

Пропълзявам над бъркотията и се изкачвам по стълбите, които се тресат от звука на стереото на Джес. Минават почти пет минути, преди най-накрая да чуе чукането ми.

— Какво? — посреща ме троснато, когато открехва вратата.

— Мога ли да вляза?

Замисля се, а после отстъпва назад, за да ме пусне. Стаята представлява море от мръсни дрехи, списания и кутии с остатъци от китайска храна; мирише като сгорещени хокейни кънки. Единственото чисто място е рафтът, където Джес държи специалната си колекция — сребърен талисман от ягуар, символ на мерцедес, кон на мустанг — украшения за автомобилни брони, за които ми разправя, че ги е намерил, ама не съм толкова глупава да му повярвам.

Не ме разбирайте погрешно, не че родителите ми не ги е грижа за Джес или за поредната беда, в която се е забъркал. Работата е там, че просто нямат време да ги е грижа, защото е проблем, който стои на най-долното стъпало на стълбицата с приоритети.

Джес ми обръща гръб и се връща, към каквото там е правил преди идването ми в отсрещния край на бъркотията си. Вниманието ми е привлечено от електрическата тенджера — онази, която изчезна от кухнята ни преди няколко месеца, а сега седи върху телевизора на Джес с медена тръба, която излиза от капака й и се спуска надолу през пластмасова кана за мляко, пълна с мед, и се изпразва в стъклен буркан „Мейсън“. Джес може да е на ръба да стане престъпник, но поне е гениален престъпник. Точно когато се каня да докосна приспособлението, брат ми се обръща.

— Ей!

Буквално прелита над дивана си и бутва ръката ми.

— Ще прецакаш кондензацията.

— Това, което си мисля, ли е?

На лицето му трепва гадна усмивчица.

— Зависи какво си мислиш — измъква буркана и течността покапва по килима. — Опитай.

За питие, приготвено от слюнка и лепило, има забележително силен вкус на уиски. В стомаха ми моментално пламва такъв огън, че падам на дивана.

— Отвратително! — изстенвам.

Джес се смее и също отпива, но го понася по-лесно.

— И така, какво искаш от мен?

— Откъде знаеш, че искам нещо?

— Защото никой не идва тук само за да ме види — подчертава той и сяда на страничната облегалка на дивана. — Ако беше нещо за Кейт, вече щеше да си ми казала.

— Наистина е за Кейт. Донякъде.

Пъхам вестникарските изрезки в ръката на брат си; те ще му обяснят много по-добре от мен. Поглежда ги набързо, а после ме фиксира право в очите. Неговите са бледо сребристи, така изненадващи, че понякога, когато се взира в теб, можеш напълно да забравиш какво си искал да кажеш.

— Не се опитвай да промениш системата, Ана — казва горчиво той. — Ние всички си имаме роля в сценария. Кейт е Мъченицата. Аз съм Загубената кауза. А ти винаги си била Миротворецът.

Мисли си, че ме познава, но процесът е двупосочен — а когато става въпрос за търкания, Джес е пристрастен. Поглеждам го право в очите.

— Кой го казва?

Джес се съгласява да ме почака на паркинга. Това е един от малкото пъти, в които си спомням да е правил това, което му кажа. Заобикалям сградата и се озовавам пред охранявания й от два водоливника вход.

Офисът на Камбъл Александър, ескуайър^[2], се намира на третия етаж. Стените са покрити с дървена ламперия с цвета на козината на кафява кобила, а когато стъпвам на дебелия ориенталски килим, маратонките ми потъват с няколко сантиметра. Секретарката носи черни лачени обувки, толкова блестящи, че мога да видя в тях собственото си лице. Поглеждам надолу към отрязаните си дънки и маратонките „Кедс“, които украсих с „Меджик Маркърс“ миналата седмица, когато бях отегчена.

Кожата на секретарката е съвършена, веждите — също, както и пълните устни, които използва, за да крещи пронизително на човека от другия край на телефонната линия:

— Не можеш да очакваш от мен да кажа подобно нещо на съдия. Само защото ти не искаш да слушаш как Клемън беснее, не означава, че аз трябва да… не, всъщност онази заплата беше за допълнителната работа, която върша, и за дивотиите, с които се примирявам всеки ден. И след като сме на тази тема… — отдръпва телефона от ухото си; дочувам шума от сигнал. — Копеле — промърморва тя, а после, изглежда, осъзнава, че стоя на един метър от нея. — Мога ли да ви помогна?

Оглежда ме от глава до пети, преценява къде се позиционирам на скалата на първоначалните впечатления и решава, че съм ужасно незадоволителна. Повдигам брадичка и се преструвам на далеч по-спокойна, отколкото съм в действителност.

— Имам среща с господин Александър. В четири часа.

— Гласът ви — казва тя. — По телефона не ми се сторихте толкова…

„Млада?“ Тя се усмихва неловко.

— По принцип не се занимаваме със случаи на малолетни. Ако искате, мога да ви предложа имената на няколко практикуващи адвокати, които…

Поемам си дълбоко дъх.

— Всъщност — прекъсвам я, — грешите. В случаите „Смит срещу Уейтли“, „Едмъндс срещу Женската болница“ и „Джером срещу окръг Провидънс“ всички тъжители са били на възраст под осемнайсет. И трите дела са приключили с решения в полза на клиентите на господин Александър. При това трите случая са само от последната година.

Секретарката примигва, а по лицето й плъзва бавна усмивка, все едно е решила, че все пак може и да ме хареса.

— Като се замисля, защо не почакате в кабинета му? — предлага тя и става, за да ми покаже пътя.

 

 

Дори и да прекарам всяка минута от остатъка от живота си в четене, не вярвам да успея да изчета думите, покрили стените на кабинета на Камбъл Александър, ескуайър. Пресмятам: ако на всяка страница има по четиристотин думи или някъде толкова, а всеки от юридическите томове е около четиристотин страници, и са по двайсет на всеки рафт и по шест рафта в библиотека — е, говорим за деветнайсет милиона думи, при това покрили само част от отсрещната стена.

Оставам сама в кабинета достатъчно дълго, за да забележа как бюрото му е толкова чисто, та можеш да играеш китайски футбол на бележника му, няма нито една снимка на жена, дете или дори на самия него; и въпреки факта, че стаята е безупречно чиста, на пода се мъдри кана с вода.

Установявам, че съм започнала да си измислям обяснения: плувен басейн за армия от мравки. Някакъв примитивен овлажнител. Фата моргана.

Почти успявам да се убедя в последното и се навеждам, за да го докосна и да разбера дали е истински, когато вратата се отваря със замах. Практически падам от стола си и това ме поставя лице в лице с немска овчарка, която ме пронизва с поглед, а после отива до каната и започва да пие.

Камбъл Александър също влиза. Чернокос е и висок поне колкото баща ми — метър и осемдесет, — с ъгловата челюст и очи, които изглеждат замръзнали. Свива рамене, за да свали сакото си, и го закача спретнато отзад на вратата, след което изважда папка от един шкаф, преди да се отправи към бюрото си. Внимава да не срещне погледа ми, но все пак започва да говори.

— Не искам бисквити от „Гърл скаут“ — започва той. — Макар че получаваш точки за упоритост. Ха! — усмихва се на собствената си шега.

— Не съм дошла да продавам нищо.

Поглежда ме любопитно и натиска бутон на телефона си.

— Кери — казва, когато секретарката вдига, — какво прави тя в кабинета ми?

— Тук съм, за да ви наема — информирам го.

Адвокатът вдига пръст от интеркома.

— Не мисля.

— Дори не знаете дали ви предлагам истински случай.

Правя крачка напред; кучето също. За пръв път осъзнавам, че е облечено с една от жилетките с червен кръст, като санбернар, който може да носи ром нагоре по заснежена планина. Автоматично посягам да го погаля.

— Недей — предупреждава ме Александър. — Съдия е куче помощник.

Ръката ми се връща обратно до тялото.

— Но вие не сте сляп.

— Благодаря, че ме осведоми.

— Какъв ви е проблемът?

В мига, в който го изричам, искам да го върна обратно. Не съм ли виждала Кейт да задава този въпрос на стотици груби хора?

— Имам железен бял дроб^[3] — отговаря кратко Камбъл Александър — и това куче ме предпазва да не се приближавам прекалено много до магнити. А сега, ако ми окажеш височайшата чест да напуснеш, секретарката ми може да ти намери името на някого, който…

Но аз все още не мога да си тръгна.

— Наистина ли сте съдили Бог? — изваждам всички изрезки и ги подреждам на голото му бюро.

На бузата му заиграва мускулен тик. Взема най-горната статия.

— Съдих окръг Провидънс от името на дете в едно от сиропиталищата им, което се нуждаеше от експериментално лечение, включващо фекална тъкан, което според тях нарушавало принципите на Втория ватикански събор. Само дето се получава далеч по-привлекателно заглавие, ако напишеш, че деветгодишно момче съди Бог, задето е изтеглило късата сламка в играта на живота.

Просто се втренчвам в него.

— Дилън Джером — признава адвокатът — искаше да съди Бог, задето не го било грижа достатъчно за него.

В средата на огромното махагоново бюро спокойно можеше да се отвори пукнатина за някоя дъга.

— Господин Александър — казвам, — сестра ми има левкемия.

— Съжалявам да го чуя. Но дори да бях готов отново да съдя Бог — а аз не съм, — не можеш да заведеш дело от името на някой друг.

Обясненията са прекалено много: моята собствена кръв, течаща във вените на сестра ми; как сестрите ме държаха, за да ме надупчат с игли за белите кръвни телца, които да дадат на Кейт; как лекарят каза, че първия път не били взели достатъчно. Подутините и дълбоката болка в костите, след като дарих костния си мозък; инжекциите, които предизвикаха създаването на още бели кръвни телца вътре в мен, за да има допълнително за сестра ми. Фактът, че не съм болна, а все едно, че съм. Това, че единствената причина да бъда родена, е нуждата на Кейт от реколта, фактът, че дори и сега вземат безкрайно важно решение, свързано с мен, а никой не си дава труд да попита човека, който най-много от всички заслужава правото да изрази мнението си.

Прекалено много неща има за обясняване, затова правя най-доброто по силите си.

— Не Бог — отвръщам. — Просто родителите ми. — И добавям: — Искам да ги съдя за правата над собственото си тяло.