Джоди Пико
Споделен живот (36)

Брайън

Ето я рецептата, когато искаш да взривиш нещо: една стъклена купа „Пирекс“; калиев хлорид, който се купува от магазините за здравословно хранене като заместител на солта. Ареометър. Белина. Изсипваш белината в купата и я слагаш в печката. Междувременно претеглящ калиевия хлорид и го добавяш към белината. Проверяваш с ареометъра и вариш, докато получиш стойност 1.3. Охлади до стайна температура и прецеди получените кристали. Тях ще запазиш.

Трудно е да си този, който винаги чака. Имам предвид, има какво да се каже за героя, който се отправя на битка, но когато стигнеш до същината на нещата, виждаш цяла история за тези, които са останали.

Намирам се в навярно най-грозната съдебна зала на Източното крайбрежие и седя на стола в очакване да дойде моят ред, когато внезапно телефонът ми иззвънява. Поглеждам към номера, надавам стон и се опитвам да реша какво да правя. По-късно трябва да давам показания, но отделът има нужда от мен сега.

Необходими са няколко обаждания, но накрая получавам разрешение от съдията да ме освободи от предварителната част на делото. Излизам през главния вход и незабавно съм атакуван с въпроси, фотоапарати и камери. Единствено успявам да се сдържа да не нападна тези лешояди, които искат да разкъсат побелелите кости на семейството ми.

 

 

Сутринта на изслушването не намерих Ана и се върнах у дома. Проверих всички места, където обикновено се навърташе — кухнята, банята, хамака в задния двор, — но я нямаше никъде. Като последен вариант се качих по стълбите на гаража в апартамента, който използва Джес.

И той не си беше у дома, но това отдавна вече не е изненада. Преди време синът ми постоянно ме разочароваше; накрая реших да не очаквам нищо от него и в резултат по-лесно приемах ударите. Почуках на вратата му и изкрещях името на Ана, неговото, но никой не отговори. На ключодържателя си имам ключ за апартамента, но не влязох. Докато се завъртях да сляза по стълбите, обърнах червеното кошче за боклук, което лично изпразвам всеки вторник — Боже опази Джес да се сети да го занесе на алеята. Отвътре се изтърколиха цял куп прозрачно зелени бирени бутилки, празна кутия от прах за пране, бурканче с маслини, четирилитрова кутия от портокалов сок.

Прибрах всичко обратно, с изключение на кутията от портокалов сок, за която съм обяснил на Джес, че не се разтваря, а той продължава да я хвърля в кошчето всяка проклета седмица.

 

 

Разликата между тези пожари и онези е, че сега залозите са се вдигнали. Вместо някой изоставен склад или барака на брега на реката, този път подпалвачът се е насочил към основно училище. Тъй като е лято, не е имало никого, когато е започнал пожарът. Аз обаче изобщо не се съмнявам, че причините за него не са били естествени.

Когато стигам дотам, колите тъкмо се товарят след разчистването. Поли веднага идва при мен.

— Как е Кейт?

— Добре е — отвръщам и кимвам към бъркотията. — Какво открихте?

— Успял е да унищожи цялата северна част на сградата — докладва Поли. — Искаш ли да погледнеш?

— Аха.

Огънят е започнал в учителската стая; следите от овъгляване сочат към мястото, където е започнал пожарът, като стрела. Все още се забелязва купчина синтетичен пълнеж за мебели, неизгоряла напълно; който и да е извършителят, е бил достатъчно умен да запали огъня в средата на купчина възглавници за диван и листа хартия. Все още мога да надуша миризмата на катализатора. Този път е нещо съвсем просто — газолин. Сред пепелта се виждат късчета стъкло от коктейла „Молотов“.

Отивам до другия край на сградата и надниквам през счупен прозорец. Момчетата сигурно са изтласкали огъня оттам.

— Мислиш ли, че ще хванем тоя малък боклук, капитане? — пита Цезар с влизането си в стаята.

Все още в екипировка и с петно от пепел на лявата буза, поглежда към развалините на огневата линия. После се навежда и с тежката си ръкавица взема един цигарен фас.

— Невероятно. Бюрото на секретарката се е разтопило на локва, а едно проклето късче цигара е оцеляло.

Вземам го от ръцете му и го обръщам върху дланта си.

— Да, защото не е било тук, когато е започнал пожарът. Някой си е пушил с удоволствие, докато е наблюдавал сцената, а после си е тръгнал.

Обръщам цигарата на една страна, поглеждам към мястото, където жълтата част преминава във филтър, и прочитам името на марката.

Поли подава глава през счупения прозорец и се оглежда за Цезар.

— Връщаме се. Качвай се на колата — после се обръща към мен: — Ей, само за твоя информация: не сме го счупили ние.

— Нямаше да ви накарам да го платите, Поли.

— Не, имам предвид, пробихме дупка в покрива. Когато стигнахме тук, прозорецът вече беше счупен.

С Цезар излизат и след няколко минути чувам тежкото трополене на отдалечаващата се кола.

Може да е била случайна баскетболна топка или фризби. Но дори през лятото портиерите пазят общинската собственост. Един счупен прозорец е прекалено голям риск и не биха го оставили така; щяха да го облепят или да го заковат с дъска.

Освен ако подпалвачът не е знаел откъде да вкара кислород така, че пламъците да се втурнат по въздушния тунел, създаден от този вакуум.

Поглеждам надолу към цигарата в ръката си и я смачквам.

 

 

Трябват ти петдесет и шест грама от тези запалени кристали. Смесваш ги с дестилирана вода. Затопляш ги до кипене и отново ги охлаждаш. Запазваш кристалите — чист калиев хлорат. Стриваш ги, докато се получи смес, гъста като пудра за лице, и леко я затопляш, за да я изсушиш. Смесваш пет части вазелин с пет части восък. Разтваряш в газолин и изливаш течността в деветдесет части кристали на калиев хлорат в пластмасова купа. Оставяш газолина да се изпари.

Оформяш получената смес като куб и я потапяш във восък, за да я направиш водоустойчива. За този експлозив е необходима възпламенителна тръба поне клас 3.

Джес отваря вратата на апартамента си, а аз седя на дивана и го чакам.

— Какво правиш тук? — пита ме.

— Ти какво правиш тук?

— Тук живея — отвръща Джес. — Помниш ли?

— Така ли? Или просто използваш мястото за скривалище?

Той вади цигара от пакет в предния си джоб и я запалва. „Мерите“.

— Не знам за какво говориш, мамка му. Защо не си в съда?

— Защо имаш солна киселина в шкафа под мивката? — питам. — Като се има предвид, че нямаме басейн?

— Моля? Това какво е, Инквизицията ли? — намръщва се. — Използвах го, когато работех с подовите настилки миналото лято; става за почистване на вар. Честно казано, дори не помнех, че още е тук.

— Тогава сигурно не знаеш, Джес, че когато го поставиш в бутилка с алуминиево фолио и натъпчеш в гърлото парцал, се получава хубав пожар.

Той застива съвсем неподвижно.

— Обвиняваш ли ме в нещо? Защото, ако е така, просто го кажи, копеле.

Ставам.

— Добре. Искам да знам дали си надраскал бутилките, преди да направиш коктейлите, за да се счупят по-лесно. Искам да знам осъзнаваш ли колко близо до смъртта беше бездомникът, когато запали склада за удоволствие. — Посягам зад гърба си и вдигам празната кутия „Клоракс“ от кошчето му за боклук. — Искам да знам какво, по дяволите, прави това в боклука ти, когато не си переш дрехите сам и Бог знае, че никога не чистиш, но на десет километра оттук има училище, унищожено от експлозив, приготвен от белина и спирачна течност.

Сграбчил съм го за раменете и макар че може да се отскубне, ако наистина се опита, той ме оставя да го разтърсвам, докато накрая главата му се отмята назад.

— Боже Господи, Джес!

Той се взира в мен. Лицето му е съвсем безизразно.

— Свърши ли?

Пускам го, той се отдръпва назад и оголва зъби.

— Кажи ми, че греша — предизвиквам го.

— Ще ти кажа нещо повече от това! — кресва той. — Имам предвид, да, напълно разбирам, през целия си живот си вярвал, че всяко зло на тази планета води към мен, но имам новина за теб, татко: този път си много далеч от истината.

Бавно изваждам нещо от джоба си и го пъхвам в ръката на Джес. Фасът „Мерите“ се намества в сгъвката на дланта му.

— Тогава не е трябвало да оставяш визитната си картичка.

По време на сграден пожар има един миг, когато бушуващият огън излиза извън контрол и тогава просто трябва да му дадеш пространство да прегори сам. Тогава трябва да се отдръпнеш на сигурно разстояние, на някой хълм, където вятърът духа в обратна посока, и да гледаш как сградата се разяжда.

Ръката на Джес се вдига нагоре разтреперана и цигарата пада на пода в краката ни. Той покрива лицето си с ръце, притиска палци към ъгълчетата на очите си.

— Не успях да я спася.

Думите се изтръгват с мъка от гърдите му. Раменете му се превиват и той отново се връща в тялото на момче.

— На кого… на кого си казал?

Осъзнавам, че пита дали ще го подгонят от полицията. Дали съм казал на Сара за това.

Моли ме да го накажа.

Така че правя това, което знам, че ще го унищожи: придърпвам го в ръцете си и го прегръщам, когато той избухва в плач. Гърбът му е по-широк от моя. По-висок е от мен с половин глава. Не си спомням как се е превърнал от петгодишно момченце, което не беше генетично съвместимо, в мъжа, който е сега, и предполагам, че точно в това е проблемът. Как е възможно някой да започне да си мисли, че ако не може да спаси, трябва да унищожава? И кой е отговорен — дали той или хората, които е трябвало да му кажат, че не е така?

Ще се погрижа пироманията на сина ми да спре веднъж завинаги, но няма да кажа на ченгетата или на шефа в службата. Може би това е непотизъм, глупост. Може би няма да го направя, защото Джес не е по-различен от мен: избрал е огъня като свой инструмент, защото изпитва нужда да е сигурен, че умее да контролира поне една неконтролируема стихия.

До гърдите ми дишането на Джес става равномерно, както когато беше малък и го носех нагоре по стълбите, след като заспеше в скута ми. По онова време не спираше да ми задава въпроси: „За какво се използва петсантиметровият маркуч? А двусантиметровият? Как се мият машините? Отговорникът за противопожарната машина кара ли някога колата?“. Осъзнавам, че не си спомням точно кога е спрял да пита. Но си спомням чувството, че нещо липсва, сякаш загубата на детското обожание може да боли като фантомен крайник.