Джоди Пико
Споделен живот (22)

Брайън

По-малко от десет минути са необходими на Ана, за да се пренесе в стаята ми в пожарната. Докато подрежда дрехите си в чекмедже и слага четката си за коса до моята на тоалетката, отивам в кухнята, където Поли приготвя вечеря. Момчетата чакат обяснение.

— Известно време ще остане с мен — обявявам. — Трябва да уредим някои неща.

Цезар вдига поглед от списанието си.

— С нас ли ще идва на обекти?

Не съм се замислял за това. Може би ще ни бъде нещо като помощник, ще отклони мисълта й от проблемите.

— Знаеш ли, може и да го направи.

Поли се обръща. Тази вечер приготвя телешка фахита.

— Всичко наред ли е, капитане?

— Да, Поли, благодаря, че попита.

— Ако някой я разстройва — заканва се Ред, — вече ще трябва да мине през нас четиримата, за да стигне до нея.

Останалите кимват. Чудя се какво ли ще си помислят, ако им призная, че хората, които разстройват Ана, сме аз и Сара.

Оставям момчетата да довършат приготовленията за вечеря и се връщам в стаята си, където Ана седи на второто легло, подвила крака под себе си.

— Здрасти — казвам, но тя не отговаря.

Минава един миг, преди да забележа, че е със слушалки, от които в ушите й гърми един Бог знае каква музика.

Вижда ме, спира музиката и сваля слушалките, които увисват на врата й като гердан.

— Здрасти.

Сядам на крайчеца на леглото и я поглеждам.

— И така. Искаш ли, ъъъ, да правим нещо?

— Какво например?

Свивам рамене.

— Не знам. Да играем на карти?

— Имаш предвид покер?

— На покер, на риба. Каквото и да е.

Поглежда ме внимателно.

— На риба ли?

— Искаш ли да ти сплета косата на плитки?

— Татко — пита Ана, — добре ли си?

Чувствам се по-удобно, докато се втурвам в сграда, която рухва около мен, отколкото докато се мъча да я накарам да се отпусне.

— Просто… просто искам да знаеш, че можеш да правиш тук каквото пожелаеш.

— Има ли проблем да оставя в банята кутия тампони?

Лицето ми незабавно почервенява и сякаш е заразно, същото става и с Ана. Имаме само една жена пожарникар, която работи на непълни смени, а и банята на жените е на по-долен етаж. Но все пак…

Косата на Ана изплющява и се спуска над лицето й.

— Нямах предвид… Мога да ги оставя тук…

— Остави ги в банята — оповестявам, след което добавям с авторитетен глас: — Ако някой се оплаче, ще кажем, че са мои.

— Не съм сигурен, че ще ти повярват, татко.

Прегръщам я.

— Отначало може и да не се справям добре. Никога не съм живял в една стая с тринайсетгодишно момиче.

— И на мен не ми се случва често да деля стая с мъж на четирийсет и две.

— Това е добре, защото иначе ще трябва да го убия. Усмивката й се притиска като печат към врата ми.

Може би няма да е толкова трудно, колкото си мисля. Може би ще успея да се убедя, че този ход ще ми помогне да запазя семейството си цяло, макар че първата стъпка включва разрушаването му.

— Татко?

— Хмм?

— Само за твоя информация: никой не играе на риба, след като е приучен на гърне.

Прегръща ме много силно, както когато беше малка. На мига си спомням последния път, когато я носих на ръце. Петимата бяхме на излет в някакво поле и тръстиките, и дивите маргаритки бяха по-високи от нея. Залюлях я в ръцете си и двамата си отворихме пътека през море от тръстики. Но тогава за пръв път и двамата забелязахме колко надолу стигат крачетата й, че е прекалено голяма, за да й е удобно, облегната на хълбока ми, и не след дълго тя започна да се опитва да слезе и да върви сама.

Златните рибки порастват само в сравнение с аквариума, в който ги поставяш. Дърветата бонсаи се умаляват. Бих дал всичко, за да я задържа малка. Децата ни надрасват много по-бързо, отколкото ги надрасваме ние.

 

 

Изглежда невероятно, че докато едната от нашите дъщери ни въвлича в юридическа криза, другата е в клопката пък на медицинска, но всъщност отдавна сме наясно, че Кейт е в крайна фаза на бъбречна недостатъчност. Този път Ана е тази, която ни поразява. И все пак — както винаги — намираме изход; успяваме да се справим и с двете. Човешкият потенциал за носене на товар е като бамбук — много по-гъвкав, отколкото допускаш от пръв поглед.

Докато Ана си събираше нещата този следобед, отидох в болницата. Кейт беше на диализа. Беше заспала със слушалките на плейъра си на главата; Сара стана от стола си и притисна пръст към устните си, за да ме предупреди да мълча.

Заведе ме в коридора.

— Как е Кейт? — попитах.

— Все така — отговори ми. — Как е Ана?

Разменяхме си сведения за състоянието на децата си като карти, които за секунда показваме на противника, но все още не искаме да свалим. Погледнах към Сара и се зачудих как да й кажа какво съм направил.

— Къде избягахте двамата, докато се борех със съдията? — попита ме.

Е, добре, ако стоиш и си мислиш колко горещ ще е огънят, никога няма да влезеш в него.

— Заведох Ана в пожарната.

— Нещо става на работата ли?

Поех си дълбоко дъх и скочих от скалата, в която се бе превърнал бракът ми.

— Не. Ана ще остане там с мен за няколко дни. Мисля, че може би има нужда от известно време сама.

Сара се втренчи в мен.

— Но тя няма да е сама. Ще е с теб.

Внезапно коридорът ми се стори прекалено светъл и широк.

— Това лошо ли е?

— Да — отвърна тя. — Наистина ли си мислиш, че като вземаш на сериозно гневните пристъпи на Ана, ще й помогнеш в дългосрочен план?

— Не вземам на сериозно детинските й пристъпи, давам й време сама да стигне до правилните изводи. Не ти стоя с нея, докато беше вътре при съдията. Тревожа се за нея.

— Ето къде се различаваме — възрази Сара. — Аз се тревожа и за двете ни дъщери.

Погледнах към съпругата си и само за частица от секундата зърнах жената, която беше някога — онази, която умееше да се усмихне, вместо само да се опитва; онази, която никога не успяваше да изрече шега както трябва и все пак караше хората да се разсмеят; онази, която можеше да ме накара да ми се завие свят, без дори да се опитва. Сложих ръце на бузите й. „О, ето къде си била“ — помислих си и се наведох да я целуна по челото.

— Знаеш къде да ни намериш — казах и се отдалечих.

 

 

Малко след полунощ ни викат с линейката. Ана примигва и се размърдва в леглото си, докато алармите звънят, а лампите се включват автоматично и окъпват стаята в светлина.

— Можеш да останеш тук — казвам й, но тя вече е станала и си обува обувките.

Давам й стар костюм на нашата сътрудничка с непълните смени: ботуши, твърда шапка. Тя нахлузва якето и се качва отзад в линейката, закопчава си колана и се намества с лице към задната врата зад Ред, който шофира.

Профучаваме с вой на сирени по улиците на Апър Дарби към старческия дом „Слънчевите порти“ — преддверие, където обитателите чакат реда си да се срещнат със свети Петър. Ред сваля носилката от линейката, а аз нося чантата с инструменти за първа помощ. Една сестра ни посреща на входната врата.

— Паднала е и за известно време загуби съзнание. И умственото й състояние се промени.

Завеждат ни в една от стаите. Вътре възрастна жена лежи на пода, дребничка, с фини кости като на птичка. От темето й се стича кръв. Ако се съди по миризмата, загубила е контрол над червата си.

— Здравей, скъпа — казвам и се навеждам към нея. Посягам към ръката й. Кожата й е тънка като креп. — Можеш ли да стиснеш пръстите ми? — А към сестрата добавям: — Как се казва?

— Елди Бригс. На осемдесет и седем е.

— Елди, ще ти помогнем — успокоявам я и продължавам да се опитвам да стигна до съзнанието й. — Тилната й област е пострадала. Ще ми трябва твърдата носилка.

Ред хуква към линейката да я донесе, а аз измервам кръвното налягане и пулса на Елди. И двете са извън нормата.

— Болят ли те гърдите?

Жената простенва, но поклаща глава и потръпва.

— Ще трябва да ти сложим яка, скъпа, нали така? Май си си ударила доста главата.

Ред се връща с носилката. Вдигам глава и отново поглеждам към сестрата.

— Знаем ли дали промяната в усещанията й е в резултат на падането, или сама го е причинила?

Тя поклаща глава.

— Никой не е видял как се е случило.

— Разбира се — измърморвам под нос. — Трябва ми одеяло.

Ръката, която ми го подава, е малка и трепереща. До момента съвсем съм забравил, че Ана е с нас.

— Благодаря, скъпа — казвам и отделям време да й се усмихна. — Искаш ли да ми помогнеш? Може ли да застанеш до краката на госпожа Бригс?

Тя кимва с побеляло лице и прикляква долу. Ред подравнява носилката.

— Сега ще те завъртим, Елди… на три…

Броим, обръщаме я, привързваме я. От движението от раната на скалпа й отново шурва кръв.

Качваме я в линейката. Ред се отправя към болницата, а аз се движа из малкото претъпкано пространство отзад, закачам кислородните торби, приготвям останалите неща.

— Ана, ще ми подадеш ли системата? — казвам и започвам да режа дрехите на Елди. — Още ли сте с нас, госпожо Бригс? Сега е ред на малка игличка — продължавам. Намествам ръката й и се опитвам да намеря вена, но те приличат на съвсем слаб отпечатък от молив. Синьо-сиви сенки. На челото ми избива пот. — Не мога да го направя с двайсета. Ана, можеш ли да намериш двайсет и втора?

Не ми помага това, че пациентката стене и плаче. Линейката се люшка напред-назад, взема завои, набива спирачки, а аз се опитвам да вкарам по-малката игла във вената.

— По дяволите! — промърморвам и я захвърлям на пода.

Правя бърз сърдечен масаж, вземам радиото и се обаждам в болницата, за да им съобщя, че идваме.

— Пациентката е на осемдесет и седем, претърпяла е падане. В съзнание е и отговаря на въпроси. Кръвното й е сто трийсет и шест на осемдесет и три, пулсът сто и трийсет и неравномерен. Опитах се да отворя вена, но нямах късмет. Има рана на тила, но в момента положението е овладяно. Поставих я на кислород. Някакви въпроси?

В светлината на фаровете на приближаващия камион виждам лицето на Ана. Камионът завива, светлината се измества и осъзнавам, че дъщеря ми държи ръката на непознатата.

На входа на спешното отделение в болницата сваляме носилката от линейката и я вкарваме през автоматичните врати. Вътре вече ни очаква екип от лекари и сестри.

— Все още говори — информирам ги.

Медицински помощник почуква по тънките й китки.

— Боже Господи!

— Да, точно затова не намерих вена. Трябваха ми педиатрични маншети, за да й измеря кръвното.

Внезапно си спомням за Ана, която стои на вратата с широко отворени очи.

— Татко? Ще умре ли госпожата?

— Смятам, че вероятно е претърпяла удар… но ще оцелее. Слушай, защо не почакаш там, на някой стол? Ще изляза най-много след пет минути.

— Татко? — казва тя и аз се спирам на прага. — Няма ли да е страхотно, ако всички бяха като нея?

Тя не гледа на нещата като мен — че Елди Бригс е кошмар за всеки парамедик, че вените й са целите надупчени, че състоянието й е нестабилно и повикването изобщо не беше от хубавите. Има предвид друго: каквото и да й има на Елди Бригс, може да бъде поправено.

 

 

Влизам вътре и продължавам да давам на екипа на спешното отделение необходимата информация. След десетина минути привършвам с документите и отивам да потърся дъщеря си в чакалнята, но тя е изчезнала.

Заварвам Ред да слага на носилката чисти чаршафи и да закопчава възглавница на мястото й.

— Къде е Ана?

— Мислех, че е с теб.

Поглеждам към единия коридор, после по другия. Виждам единствено уморени лекари, други парамедици, групички зашеметени хора, които пият кафе и се надяват на най-добрия изход.

— Веднага се връщам.

В сравнение с трескавата активност на спешното отделение, осмият етаж е ужасно тих и подреден. Всички сестри ме поздравяват по име, докато вървя към стаята на Кейт и тихо отварям вратата.

Ана е прекалено голяма за скута на Сара, но седи точно там. И двете с Кейт спят. Над главата на Ана Сара ме гледа как се приближавам.

Коленича пред жена си и отмятам косата на Ана от слепоочията й.

— Миличка — прошепвам, — време е да си отидем вкъщи.

Ана бавно сяда. Позволява ми да взема ръката й и да я изправя. Ръката на Сара се плъзва по гръбнака й.

— Там не е вкъщи — казва Ана, но все пак излиза от стаята след мен.

Полунощ е минало, когато се навеждам към Ана и прошепвам в крайчеца на ухото й:

— Ела да видиш нещо.

Тя сяда в леглото, грабва пуловер, пъха крака в маратонките си. Заедно се изкачваме на покрива на пожарната.

Край нас се спуска нощ. Метеорите падат като комети, бързи прорези в завесата на тъмнината.

— О! — възкликва Ана и ляга, за да ги види по-добре.

— Това са Персеиди — казвам й. — Метеоритен дъжд.

— Невероятно е!

Падащите звезди изобщо не са звезди. Те са само камъчета, които нахлуват в атмосферата и се подпалват от взаимодействието. Това, под което изричаме желание, когато го видим, е само следа от развалини.

В горния ляв квадрант на небето един радиант избухва в нов поток от искри.

— Всяка нощ ли е така, докато спим? — пита Ана.

Забележителен въпрос: „Всички прекрасни неща ли се случват, без ние да го осъзнаваме?“. Поклащам глава. От техническа гледна точка орбитата на Земята пресича въпросната комета веднъж годишно. Но гледка, динамична като тази, може би се вижда само веднъж в живота.

— Няма ли да е супер, ако някоя звезда падне в задния ни двор? Да я намерим, когато слънцето изгрее, да я сложим в аквариум и да я използваме за нощна лампичка или лагерен фенер?

Почти я виждам как го прави — претърсва моравата за следи от изгорена трева.

— Мислиш ли, че Кейт може да ги види през прозореца си?

— Не съм сигурен — надигам се на лакът и я поглеждам внимателно.

Но Ана не отмества поглед от обърнатата наопаки купа на небесния свод.

— Знам, че искаш да ме попиташ защо го правя.

— Не е нужно да ми казваш нищо, ако не искаш.

Ана слага глава на рамото ми. Секундите минават и във всяка от тях избухва нов поток от сребристи пламъци: парентези, възклицателни знаци, запетайки — цяла граматика, съставена от светлина, от думи, прекалено тежки за изричане.