Джоди Пико
Споделен живот (13)

Джулия

Само от два часа живея отново със сестра си, а вече ми е трудно да повярвам, че някога безпроблемно сме споделяли една утроба. Междувременно Изобел е успяла да подреди колекцията ми от компактдискове според годината на издаване, измела е под дивана и е изхвърлила половината от храната в хладилника ми.

— Фурмите са наш приятел, Джулия — въздъхва тя. — Киселото ти мляко сигурно е произведено по времето, когато демократите са управлявали Белия дом.

Затръшвам вратата и броя до десет, но щом Изи се отправя към газовата печка и започва да се озърта за дистанционните, загубих спокойствие.

— Силвия няма нужда от чистене.

— Исках да поговорим и за това. Силвия е печката, Смила — хладилникът. Наистина ли трябва да даваме име на кухненските си уреди?

Кухненските ми уреди. Моите, не нашите, по дяволите!

— Напълно разбирам защо Джанет скъса с теб — промърморвам.

Изи ме поглежда отчаяно.

— Ужасна си — продължава тя. — Ужасна, и след като съм се родила, е трябвало да зашия мама, за да не може да те роди. — И се устремява към банята, обляна в сълзи.

Изобел е три минути по-голяма от мен, но винаги аз съм тази, която се грижи за нея. Аз съм нейната ядрена бомба; когато нещо я разстрои, идвам и го смачквам, независимо дали става въпрос за някой от шестимата ни по-големи братя или за злата Джанет, която след шест години връзка с Изи реши, че не е обратна. Докато растяхме, Изи беше добричката, а аз — боецът — размахвах юмруци или си бръснех главата, за да дразня родителите ни, или пък носех ботуши до средата на прасеца с училищната си униформа. И все пак сега, когато сме на трийсет и две, аз съм почетен член на клуб „Трескава активност“, а Изи е лесбийка, която се препитава с изработване на бижута от хартиени изрезки и рула. Как си го обяснявате?

Вратата на банята не се заключва, но Изи все още не го знае, затова влизам и изчаквам да наплиска лицето си със студена вода, а после й подавам кърпа.

— Из, не исках да го кажа.

— Знам — поглежда ме в огледалото. Сега, когато имам истинска работа, която изисква обикновена прическа и нормални дрехи, повечето хора не могат да ни различат.

— Ти поне имаше връзка — отбелязвам. — Последната ми среща беше, когато купих онова кисело мляко.

Устните на Изи се извиват в усмивка и се обръща към мен.

— Тоалетната чиния има ли си име? — пита тя.

— Мислех си за „Джанет“ — отвръщам и сестра ми се ухилва.

Телефонът иззвънява. Отивам в дневната да вдигна.

— Джулия? Съдия Дисалво се обажда. Имам случай, за който ми трябва особен представител и се надявах да ми помогнеш.

Станах особен представител преди година, когато осъзнах, че безвъзмездната ми работа не стига за покриването на сметките ми. Особеният представител се назначава от съда като адвокат на дете по време на юридически процедури, в които е замесен малолетен. За да си особен представител, не е необходимо да си адвокат, но моралният компас и сърцето са задължителни. По всяка вероятност повечето адвокати не стават за работата точно заради това.

— Джулия? Там ли си?

Готова съм на всичко за съдия Дисалво, който задейства връзките си, за да ми намери работа, когато станах особен представител.

— Само кажи какво ти трябва — обещавам. — Какво става?

Дава ми информация — покрай ушите ми прелитат изрази като „медицинска еманципация“ и „майка с юридическо образование“ . Само две неща проникват веднага в съзнанието ми: думата „спешно“ и името на адвоката.

Господи, не мога!

— Мога да дойда след час — казвам.

— Добре. Защото според мен детето има нужда от подкрепа.

— Кой беше? — пита Изи, докато разопакова кутията, в която са материалите й за работа: инструменти, жици и малки контейнери на метални части, които прозвучават като скърцане на зъби, когато ги оставя на масата.

— Един съдия — отвръщам. — Момиче се нуждае от помощ.

Това, което не обяснявам на сестра си, е, че имам предвид себе си.

В дома на семейство Фицджералд няма никого. Звънвам два пъти на входната врата, убедена, че е станала грешка. Доколкото разбрах от съдия Дисалво, семейството е в криза. Озовавам се обаче пред добре поддържана къща с грижливо оплевени цветни лехи покрай пътеката.

Обръщам се да се върна в колата и съзирам момичето. Все още е само лакти и колене, изглежда непохватна, както често се случва с децата преди пубертета; прескача всяка пукнатина в тротоара.

— Здравей — обръщам се към нея, когато се приближава достатъчно, за да ме чуе. — Ти ли си Ана?

Брадичката й моментално се вирва нагоре.

— Може би.

— Аз съм Джулия Романо. Съдия Дисалво ме помоли да стана твой особен представител. Обяснил ли ти е какво означава?

Ана присвива очи.

— В Бруктън отвлякоха едно момиче. Похитителят й казал, че майка й го помолила да я вземе и да я закара при нея на работа.

Започвам да ровя в чантата си и изваждам шофьорската си книжка и купчина документи.

— Ето, заповядай.

Тя поглежда първо към мен, после към ужасната снимка на книжката; прочита копието на молбата за еманципация, което взех от семейния съд, преди да дойда. Ако съм убиец психопат, значи съм си подготвила добре домашното. Част от мен вече оценява Ана по-високо заради бдителността й: това дете не се втурва слепешката в разни ситуации. Щом разсъждава толкова продължително и сериозно дали да тръгне с мен, значи сигурно е обмисляла също толкова продължително и сериозно дали наистина иска да се изтръгне от мрежите на семейството си.

Връща ми документите.

— Къде са всички? — пита.

— Нямам представа. Надявах се ти да ми кажеш.

Погледът на Ана неспокойно се плъзва към предната врата.

— Надявам се да не е станало нещо с Кейт.

Накланям глава и оглеждам изпитателно момичето, което вече е успяло да ме изненада.

— Имаш ли време да поговорим? — питам.

 

 

Зебрите са първите, при които спираме в зоологическата градина „Роджър Уилямс“. От животните в африканската част те винаги са ми били любими. Слоновете са ми безразлични, а котките никога не ги намирам, но зебрите ме запленяват. Ако бяхме извадили достатъчно късмет да живеем в свят, в който всичко е черно или бяло, те щяха да са едно от малките неща, които пасват.

Минаваме покрай малки сини антилопи и големи африкански антилопи, и нещо, наречено гол източноафрикански земекопач, което не излиза от пещерата си. Често водя в зоологическата градина децата, с чиито случаи съм натоварена. За разлика от моментите, когато сядаме един срещу друг в съда или дори в „Дънкин Донатс“, в зоологическата градина е по-вероятно да се отпуснат достатъчно, за да ми се доверят. Гледат как гибоните се люлеят на клоните като гимнастици на олимпиада и започват да говорят какво става у дома, без дори да осъзнават какво правят.

Ана обаче е по-голяма от другите деца, с които съм работила, и изобщо не е възхитена да се озове тук. Когато се сетя за това сега, осъзнавам, че съм сбъркала. Трябваше да я заведа в мол или на кино.

Вървим по криволичещите пътеки на зоологическата градина и Ана си отваря устата единствено когато трябва да ми даде отговор. Отвръща ми учтиво за здравето на сестра й и, да, наистина майка й е адвокатът на отсрещната страна. Благодари ми, задето й купувам сладолед.

— Кажи ми какво обичаш да правиш — питам я. — За развлечение.

— Да играя хокей — отговаря бързо. — Бях вратар.

— Беше?

— Колкото повече растеш, толкова по-малко ти прощава треньорът пропуснеш ли мач — свива рамене. — Не ми е приятно да разочаровам цял отбор.

„Интересен начин на изразяване“ — отбелязвам си.

— Приятелите ти продължават ли да играят хокей?

— Приятели? — повтаря Ана и поклаща глава. — Не можеш да каниш гости у дома, когато сестра ти има нужда от почивка. Не те канят на гости с преспиване, след като майка ти се появява да те вземе в два сутринта, за да отидеш в болницата. Навярно е минало доста време от ученическите ви години, но повечето хора си мислят, че особнячеството е заразно.

— С кого си говориш тогава?

Тя ме поглежда.

— С Кейт — отвръща и ме пита дали имам мобилен телефон.

Изваждам го от чантата си и наблюдавам как набира наизуст номера на болницата.

— Интересувам се от една пациентка — съобщава на телефонистката. — Кейт Фицджералд? — поглежда към мен. — Все пак ви благодаря — натиска бутоните и ми връща телефона. — Кейт не е регистрирана.

— Хубаво е, нали?

— Възможно е да означава просто, че документите все още не са стигнали до телефонистката. Понякога минават няколко часа.

Облягам се на перило близо до слоновете.

— В момента изглеждаш доста разтревожена за сестра си — отбелязвам. — Сигурна ли си, че си готова да приемеш това, което ще се случи, ако спреш да бъдеш донор?

— Наясно съм какво ще се случи — гласът на Ана е тих. — Никога не съм казвала, че ми харесва — вдига лице към моето и ме предизвиква да я обвиня.

За миг оставам загледана в нея. Какво бих направила аз, ако разбера, че Изи се нуждае от бъбрек или от част от черния ми дроб, или от костния ми мозък? Отговорът идва, без дори да се поколебая: ще попитам колко бързо можем да стигнем до болницата, за да извършим трансплантацията.

Но това би бил мой избор, мое решение.

— Родителите ти питали ли са те някога дали искаш да си донор на сестра си?

Ана свива рамене.

— В известен смисъл. Така, както всички родители задават въпроси, за които вече имат отговори. „Не ти си причината, поради която целият клас е изостанал, нали?“ Или: „Искаш броколи, нали?“.

— Някога казвала ли си на родителите си, че не се чувстваш добре с избора, който са направили вместо теб?

Ана се отдръпва от слоновете и бавно се отправя нагоре по хълма.

— Може да съм се оплакала един-два пъти, но те са родители и на Кейт.

В главата ми започват да се подреждат парченца от пъзела. Обикновено родителите вземат решения вместо детето, защото се предполага, че имат предвид неговите или нейните висши интереси. Но ако вместо това са заслепени от висшите интереси на Друго от децата си, системата рухва. И някъде под отломките лежат жертви като Ана.

Въпросът е дали е започнала делото, защото наистина смята, че може да взема по-добри решения за здравето си, или защото иска родителите й да я чуят поне веднъж, когато вика?

Завиваме и се озоваваме пред полярните мечки, Трикси и Нортън. За пръв път, откакто сме дошли в зоологическата градина, лицето на Ана грейва. Наблюдава Коб, малкото на Трикси — най-новото попълнение в зоопарка. Той замахва към майка си, която лежи на камъните, и се опитва да я накара да се заиграят.

— Последния път, когато се роди бебе полярно мече — казва Ана, — го дадоха на друга градина.

Права е; в ума ми нахлуват спомени за статии в „Про Джо“. В Род Айлънд преместването предизвика голям обществен интерес.

— Мислите ли, че се е питало какво е направило, за да го отпратят?

Ние, особените представители, сме обучавани да забелязваме признаците на депресия. Знаем как да разчитаме езика на тялото, равния тон и промените в настроението. Ръцете на Ана са стегнати около металното перило. Очите й стават мътни като старо злато.

„Това момиче ще изгуби или сестра си — помислям си, — или себе си“.

— Джулия — пита ме, — може ли да отидем у дома?

Колкото повече се приближаваме до дома й, толкова повече Ана се дистанцира от мен — много елегантен трик, при положение че физическото разстояние помежду ни си остава непроменено. Тя се притиска към прозореца на колата ми и се взира в улиците, които преминават покрай нас.

— Какво ще стане сега?

— Ще говоря с всички други — с майка ти и баща ти, с брат ти и сестра ти. С адвоката ти.

Сега на алеята е паркиран разнебитен джип, а входната врата е отворена. Изключвам двигателя, но Ана не посяга да свали колана си.

— Ще ме изпратите ли до самата къща?

— Защо?

— Защото майка ми ще ме убие.

Тази Ана — наистина уплашена — съвсем не прилича на онази, с която съм прекарала последния час. Чудя се как едно момиче може да е толкова смело да заведе дело и същевременно да се страхува да се изправи пред собствената си майка.

— Как така?

— Ами, днес излязох, без да й кажа къде отивам.

— Често ли го правиш?

Ана поклаща глава.

— Обикновено правя това, което ми кажат.

Е, добре, рано или късно ще трябва да говоря със Сара Фицджералд. Излизам от колата и изчаквам Ана да направи същото. Минаваме по пътеката покрай грижливо поддържаните цветни лехи и влизаме през предната врата.

Сара не е врагът, когото съм си представяла. Например майката на Ана е по-ниска и по-слаба от мен. Има тъмна коса, измъчен поглед и не спира да кръстосва напред-назад. В мига, в който вратата се отваря, Сара се втурва към Ана.

— За Бога! — извиква, като хваща дъщеря си за раменете и я разтърсва. — Къде беше? Имаш ли представа…

— Извинете, госпожо Фицджералд. Бих искала да се представя — пристъпвам напред и протягам ръка. — Аз съм Джулия Романо, особеният представител, назначен от съда.

Тя обгръща Ана с ръка — скована демонстрация на нежност.

— Благодаря, че сте довели Ана. Сигурна съм, че имате да говорите с нея за много неща, но точно сега…

— Всъщност се надявах да поговоря с вас. От съда ме помолиха да представя наблюденията си след по-малко от седмица, та ако разполагате с няколко минути…

— Не разполагам — отвръща неочаквано Сара. — Моментът наистина не е подходящ. Другата ми дъщеря току-що за пореден път влезе в болница.

Поглежда към Ана, която все още стои на вратата на кухнята. Посланието й е ясно: „Надявам се да си доволна“.

— Съжалявам да го чуя.

— И аз — Сара прочиства гърлото си. — Оценявам, че сте дошли да поговорите с Ана, и знам, просто си вършите работата, но всичко ще се уреди, наистина. Става въпрос за недоразумение. Сигурна съм, че след един-два дни съдия Дисалво ще ви го каже.

Прави крачка назад, сякаш ме предизвиква — а също и Ана — да й възразим. Хвърлям поглед към дъщерята, която го улавя и поклаща глава почти незабележимо, все едно ме моли засега да не отвръщам.

Кого защитава — майка си или себе си?

В ума ми проблесва червена светлина: „Ана е на тринайсет. Живее с майка си. Майка й е отсрещната страна. Как е възможно Ана да живее в една и съща къща със Сара Фицджералд и да не бъде повлияна от нея?“

— Ана, утре ще ти се обадя.

И без да се сбогувам със Сара Фицджералд, излизам от къщата й и се отправям към единственото място на света, където никога не съм искала да отида.

Юридическата кантора на Камбъл Александър изглежда точно така, както съм си я представяла: на върха на висока сграда от черно стъкло, на края на коридор, застлан с персийски килим, зад две тежки махагонови врати, които държат настрана изметта на обществото. Зад масивното административно бюро седи момиче с порцеланово лице и телефонна слушалка, скрита под тежката й грива. Без да й обръщам внимание, се отправям към единствената затворена врата.

— Ей! — извиква момичето. — Не можете да влезете!

— Той ме очаква — уверявам го.

Камбъл изобщо не вдига поглед от това, което пише със страшна бързина.

— Кери — казва той, — виж дали можеш да намериш запис на Джени Джоунс за еднояйчни близнаци, които не знаят, че са…

— Здравей, Камбъл.

Първо престава да пише. После вдига глава.

— Джулия — изправя се като заловен в прегрешение ученик.

Влизам и затварям вратата след себе си.

— Аз съм особеният представител, назначен по случая на Ана Фицджералд.

Куче, което не съм забелязала досега, застава до Камбъл.

— Чух, че си постъпил в юридическо училище.

— Харвард. С пълна стипендия.

— Провидънс наистина е малък… Все очаквах… — гласът му заглъхва и той поклаща глава. — Е, добре, мислех си, че със сигурност ще се срещнем по-рано.

Усмихва ми се и изведнъж се чувствам отново на седемнайсет — годината, в която осъзнах, че любовта не следва правила, годината, в която разбрах, че нищо не си заслужава да го имаш толкова много както нещо недостижимо.

— Не е толкова трудно да избягваш някого, когато искаш — отвръщам хладно. — Точно ти би трябвало добре да го знаеш.