Джоди Пико
Споделен живот (37)

Камбъл

Призовеш ли ги в съда, лекарите демонстрират особено умение: с всяка сричка на всяка дума ти внушават, че нито един миг от даването на тези показания не може да компенсира факта, че докато по принуда заемат свидетелското място, ги чакат пациенти, умират хора. Честно казано, това ме вбесява. И преди да се усетя, вече не мога да се сдържа: моля за почивка, за да отида до тоалетната, навеждам се, за да завържа по-добре обувката си, събирам си мислите и изпълвам изреченията с паузи, които да подсилват напрежението — всичко, за да ги накарам да продължат да чакат още няколко секунди.

Доктор Чанс не е изключение. От самото начало няма търпение да си тръгне. Не спира да си поглежда часовника — човек би си помислил, че се бои да не си изпусне влака. Разликата този път е, че Сара Фицджералд също няма търпение да го изкара от залата, защото пациентът, който чака, човекът, който умира, е Кейт.

До мен обаче тялото на Ана излъчва топлина. Изправям се и продължавам разпита си. Бавно.

— Доктор Чанс, някое от леченията, включвали дарения от тялото на Ана, беше ли „сигурно“?

— В рака нищо не е сигурно, господин Александър.

— И обяснихте ли го на семейство Фицджералд?

— Винаги внимателно обясняваме рисковете от всяка процедура, защото започнем ли определено лечение, вредим на други системи в тялото. Това, което правим в курса на едно лечение, може да ни се отрази зле при следващото — усмихва се на Сара. — Но Кейт е невероятна млада жена. Никой не очакваше, че ще доживее до пет години, а ето че е на шестнайсет.

— Благодарение на сестра си — отбелязвам.

Доктор Чанс кимва.

— Малцина са пациентите, които притежават и сила на организма, и късмета да разполагат с идеално съвместим донор.

Изправям се с ръце в джобовете.

— Бихте ли съобщили на съда как семейство Фицджералд се е консултирало с екипа за предимплантационна генетична диагностика, за да заченат Ана?

— След като изследвахме сина им и установихме, че е несъвместим като донор на Кейт, разказах на семейство Фицджералд за друго семейство, с което бях работил. Бяхме изследвали всички братя и сестри на пациента, но никой не беше подходящ, после майката забременя по време на лечението и това дете беше идеално съвместимо.

— Предложихте ли на семейство Фицджералд да създадат генетично програмирано дете, което да се превърне в донор на Кейт?

— Абсолютно не — отвръща оскърбен Чанс. — Просто обясних, че дори ако нито едно от съществуващите деца не е съвместимо, не означава, че едно бъдещо дете няма да е.

— Обяснихте ли на семейство Фицджералд, че детето, генетично програмирано така, че да е идеално съвместимо, ще трябва да е на разположение за лечението през целия живот на Кейт?

— Когато го обсъждахме, говорехме за една-единствена трансплантация, на кръв от пъпната връв — свидетелства доктор Чанс. — Следващите донорски процедури се наложиха, защото Кейт не реагира на първата. И защото предлагаха по-обещаващи резултати.

— И така, ако утре учените измислят процедура, която ще излекува рака на Кейт, ако Ана само си отреже главата и я даде на сестра си, бихте ли го препоръчали като решение?

— Не, разбира се. Никога не бих препоръчал лечение, което би изложило на риск живота на друго дете.

— През последните тринайсет години не сте ли правили точно това?

Лицето му се стяга.

— Нито едно от леченията не е причинило дългосрочни вреди на Ана.

Изваждам от куфарчето си лист и го подавам на съдията, а после и на доктор Чанс.

— Бихте би прочели подчертаното?

Той си слага очила и прочиства гърлото си.

— „Разбирам, че анестезията включва потенциални рискове. Тези рискове може да включват, но не са ограничени до: неблагоприятни реакции към лекарствата, възпалено гърло, поражения върху зъбите, пломбите и протезите, поражения върху гласните струни, респираторни проблеми, лека болка и дискомфорт, загуба на усещания, главоболия, инфекции, алергични реакции, съзнание по време на обща анестезия, жълтеница, кървене, поражения на нервите, тромбове, сърдечен пристъп, мозъчни увреждания и дори загуба на телесни функции или на живот“.

— Запознат ли сте с този документ, докторе?

— Да. Това е стандартното съгласие за хирургическа процедура.

— Бихте ли ни казали кой е пациентът, подложен на процедурата?

— Ана Фицджералд.

— И кой е подписал съгласието?

— Сара Фицджералд.

Залюлявам се на пети.

— Доктор Чанс, при анестезия съществува риск от доживотни увреждания или смърт. Това определено са доста силни дългосрочни въздействия.

— Точно затова е документът за съгласие. За да ни защити от хора като вас — реагира той. — Реално погледнато, рискът е извънредно малък, а процедурата за даряване на костен мозък е съвсем проста.

— Защо Ана е била упоена за една толкова проста процедура?

— Защото така е по-малко травмиращо за децата, а и няма да се въртят толкова.

— А след процедурата Ана изпита ли болка?

— Може би малко — отговаря доктор Чанс.

— Не си ли спомняте?

— Оттогава мина много време. Сигурен съм, че дори и самата Ана го е забравила досега.

— Така ли мислите? — обръщам се към Ана. — Да я попитаме ли?

Съдия Дисалво скръства ръце на гърдите си.

— Като говорим без рискове — продължавам без пауза, — бихте ли ни казали нещо за изследванията върху дългосрочните ефекти на фактора растеж, който Ана е вземала на два пъти преди извличането на части от тялото й за трансплантация?

— Теоретично не би трябвало да има никакви дългосрочни последствия.

— Теоретично — повтарям. — Защо теоретично?

— Защото проучването е проведено върху лабораторни животни — признава доктор Чанс. — Последствията върху хората все още се проследяват.

— Колко успокоително!

Той свива рамене.

— Лекарите нямат навика да предписват лекарства с потенциала да предизвикват бъркотия.

— Чували ли сте някога за талидомид, докторе? — питам.

— Разбира се. Всъщност неотдавна талидомидът се завърна като средство в борбата с рака.

— А някога е бил едно от най-широко използваните лекарства — отбелязвам. — С катастрофални странични ефекти. И като говорим за това… даряването на бъбрек — процедурата свързана ли е с рискове?

— Не по-големи, отколкото повечето операции — отговаря доктор Чанс.

— Възможно ли е Ана да умре от усложнения при въпросната операция?

— Крайно необичайно е, господин Александър.

— Е, добре, нека предположим, че Ана понесе процедурата идеално. Как това, че има само един-единствен бъбрек, ще й се отрази на останалата част от живота й?

— Няма да й се отрази — отговаря лекарят. — Точно това е най-хубавото.

Подавам му листовка, взета от отделението по нефрология на собствената му болница.

— Бихте ли прочели оцветеното с маркер?

Той отново си слага очилата.

— Увеличен шанс за високо кръвно налягане. Възможни усложнения при бременност — доктор Чанс вдига поглед. — Донорите се съветват да се въздържат от контактни спортове, за да елиминират риска от увреждане на единствения им останал бъбрек.

Преплитам пръсти зад гърба си.

— Знаехте ли, че Ана играе хокей в свободното си време?

Той се обръща към нея.

— Не, не знаех.

— Вратар е. От години — оставям го да осмисли какво означава. — Но понеже донорската процедура е хипотетична, нека се съсредоточим върху онези, които вече са се случили: инжекциите с фактор растеж, даряването на лимфоцити, костния мозък — всички тези безброй лечения, на които Ана е била подложена. Според експертното ви мнение, докторе, какво твърдите — че Ана не е понесла никаква значителна медицинска вреда от въпросните процедури?

— Значителна ли? — той се поколебава. — Не.

— А получила ли е от тях някаква значителна полза?

За един дълъг миг очите на доктор Чанс остават приковани в мен.

— Разбира се — отговаря ми. — Тя спаси сестра си.

 

 

С Ана обядваме на горния етаж в съдебната палата, когато влиза Джулия.

— Това частно парти ли е?

Ана й махва да влезе и Джулия сяда, без дори да ме погледне.

— Как си? — пита я.

— Добре — отговаря Ана. — Просто искам да свърши.

Джулия отваря пакет дресинг за салата и го излива над обяда, който си е донесла.

— Ще свърши, преди да си се усетила.

Изрича го и хвърля поглед към мен. Кратък.

Това е достатъчно, за да си спомня аромата на кожата й и мястото под гърдата й, където има бенка във формата на полумесец.

Внезапно Ана се изправя.

— Ще изведа Съдия на разходка — оповестява тя.

— Как ли не! Навън все още има репортери.

— Тогава ще го разходя в коридора.

— Не можеш. Трябва само аз да го разхождам, част от обучението му.

— В такъв случай ще отида да се изпишкам — решава Ана. — Това все още ми е позволено да го правя сама, нали така?

Излиза от съвещателната зала, оставя Джулия, мен и всичко, което не биваше да се случва, но се случи.

— Нарочно ни остави сами — осъзнавам.

Джулия кимва.

— Тя е умно хлапе. Умее да чете по лицата на хората, и то много добре — после оставя пластмасовата си вилица. — Колата ти е задръстена с кучешка козина.

— Знам, знам. Откога моля Съдия да я събира на опашка, но никога не ме слуша.

— Защо просто не ме събуди?

Ухилвам се.

— Защото бяхме хвърлили котва в зона „Не събуждай“.

Джулия обаче дори не се усмихва.

— За теб миналата нощ шега ли беше, Камбъл?

В ума ми изниква старата поговорка: „Искаш ли да разсмееш Бог, направи си план“. И понеже съм страхливец, сграбчвам кучето за каишката.

— Трябва да го разходя, преди да ни повикат обратно в съда.

Гласът на Джулия ме следва до вратата:

— Не ми отговори.

— Повярвай ми, не искаш да чуеш отговора — отвръщам. Не се обръщам. Така поне не виждам лицето й.

 

 

Съдия Дисалво ни освобождава в три часа поради седмичния си сеанс по хиропрактика^[1]. Извеждам Ана във фоайето, за да потърсим баща й, но Брайън е изчезнал. Сара се оглежда наоколо изненадана.

— Сигурно са му се обадили за пожар — казва тя. — Ана, аз ще…

Но аз слагам ръка на рамото на Ана.

— Ще те заведа в пожарната.

В колата тя е тиха. Спирам на паркинга на пожарната, без да изключвам двигателя.

— Слушай — казвам й, — ти може и да не го разбираш, но първият ден мина страхотно.

— Хубаво.

Тя излиза от колата ми без нито дума повече и Съдия се мята на освободената предна седалка. Клиентката ми се отправя към пожарната, но после свива наляво. Започвам да излизам на заден ход, а после, противно на здравия разум, изключвам двигателя. Оставям Съдия в колата и заобикалям сградата, следвам Ана.

Тя стои неподвижна като статуя с вдигнато към небето лице. Какво трябва да направя, какво да кажа? Никога не съм бил родител; едва съумявам да се грижа дори за себе си.

Оказва се, че няма нужда да се тревожа: Ана проговаря първа.

— Някога правил ли си нещо, за което си наясно, че е грешно, дори да ти се струва, че е правилно?

Помислям си за Джулия.

— Да.

— Понякога се мразя — промърморва Ана.

— Понякога и аз се мразя.

Това я изненадва. Поглежда към мен, после пак към небето.

— Те са там, горе. Звездите. Дори когато не можем да ги видим.

Пъхвам ръце в джобовете си.

— Едно време всяка вечер си пожелавах нещо под звездите.

— Какво?

— Редки бейзболни картички за колекцията ми. Голдън ритрийвър. Млади и сексапилни учителки.

— Татко ми каза, че група астрономи са открили ново място, където се раждат звездите. Само че са ни трябвали две хиляди и петстотин години, за да ги видим — обръща се към мен. — Разбираш ли се с родителите си?

През ума ми минава мисълта да я излъжа, но поклащам глава.

— Някога си мислех, че когато порасна, ще стана същият като тях, но не съм. А най-важното е, че докато растях, някъде по пътя спрях да искам да приличам на тях.

Слънцето къпе млечнобялата й кожа, осветява очертанията на гърлото й.

— Ясно — промълвява Ана. — И ти си бил невидим.