Рик Риърдън
Изчезналият герой (30)

XXX. Лио

Пропадаха в пълен мрак. Все още бяха върху гърба на дракона, но повърхността му беше студена. Рубинените му очи бяха потъмнели.

— Не отново! — извика Лио. — Не може да падаш отново!

Едвам се задържаше върху Фестус. Вятърът жилеше очите му, но Лио пак успя да отвори панела на врата на дракона. Закрепи прекъсвачите и дръпна жиците. Крилата на дракона плеснаха веднъж, но Лио долови миризмата на изгорял бронз. Системата за управление бе прегоряла. Фестус нямаше сила да продължи да лети, а докато бяха във въздуха, Лио не можеше да се добере до основния контролен панел на главата на дракона. Докато автоматонът пропадаше спираловидно към земята, видяха, че под тях проблясват светлините на някакъв град. Имаха броени секунди, преди да се разбият.

— Джейсън! — извика той. — Взимай Пайпър и отлитайте!

— Какво?

— Трябва да намалим товара! Може и да успея да рестартирам Фестус, но тежестта му идва в повече!

— Ами ти? — попита Пайпър. — Ако не успееш да го рестартираш…

— Ще се оправя — извика в отговор Лио, — просто ме следвайте до земята! Тръгвайте!

Джейсън хвана Пайпър през кръста. И двамата разкопчаха коланите си и за миг отлетяха във въздуха.

— Сега — каза Лио — сме само ние двамата, Фестус. И двата тежки кафеза. Ще се справиш, момчето ми!

Лио говореше на дракона, докато работеше по него, въпреки че падаха с все по-голяма скорост. Виждаше как приближават светлините на града. Момчето призова огън от ръката си, за да вижда какво прави, но вятърът непрестанно го загасяваше.

Той дръпна една жица, която смяташе, че свързва нервните центрове в главата на дракона, надявайки се това да го събуди.

От врата на Фестус изскърца метал. Очите му немощно проблеснаха, връщайки се към живот, и той разпери криле. Падането им се забави до стръмно спускане.

— Браво! — извика Лио. — Хайде, момчето ми. Още малко!

Двамата все още падаха твърде бързо, а земята вече бе опасно близо. Лио имаше нужда от място за кацане. Трябваше да го намери бързо.

Наблизо имаше голяма река, но… тя не беше подходяща за огнедишащ дракон. Никога нямаше да измъкне Фестус от дъното й особено с тези ниски температури. Тогава по единия от бреговете Лио видя бяло имение с огромен заснежен двор, обграден с дебела тухлена стена. Явно беше частното имение на богат човек. То цялото светеше и бе идеално за кацане. Направи каквото можа, за да насочи дракона към него, и Фестус сякаш се посъбуди.

Щяха да се справят!

И тогава всичко се обърка. Когато приближиха двора, по стените на имението грейнаха светлини, които се насочиха към тях. Чу се звук като от изстрели, после от трошене на метал.

А после…

БУМ.

Лио припадна.

Когато дойде на себе си, видя Джейсън и Пайпър надвесени над него. Лежеше в снега, покрит със сняг и машинно масло. Изплю чам замръзнала трева от устата си.

— Къде…

— Лежи и не мърдай — в очите на Пайпър блестяха сълзи. — Приземи се много тежко, когато Фестус…

— Къде е той? — Лио се изправи, но главата му веднага се замая. Бяха кацнали в двора. Нещо бе станало. Бяха… стреляли по тях?

— Лио — каза Джейсън, — може да си ранен. Не бива.

Лио се изправи на крака. И тогава видя останките.

Фестус явно бе изпуснал кафезите, докато преминаваше над оградата, тъй като те се бяха търкулнали в различни посоки — напълно невредими.

Същото обаче не можеше да се каже за Фестус.

Драконът се бе разпаднал. Крайниците му лежаха разпръснати по двора. Опашката му висеше на оградата. Тялото му бе изкопало ров, дълъг петнайсет метра и широк шест, преди да се счупи. Основната част от него се бе превърнала в овъглена купчинка пушещи отпадъци. Само врата и главата му бяха оцелели някак си, полегнали върху леха замръзнали рози като на възглавница.

— Не — изхлипа Лио. Той изтича до драконовата глава и я погали по муцуната. Очите на дракона блеснаха слабо. От ухото му потече масло. — Не можеш да си отидеш — замоли се Лио. — Ти си най-хубавото нещо, което съм поправял.

В главата на дракона се завъртяха спици, сякаш мъркаше. Джейсън и Пайпър застанаха до Лио, но той гледаше само дракона.

Спомни си думите на Хефест: „Нищо не е вечно, дори най-хубавите машини“. Баща му се бе опитал да го предупреди.

— Не е честно — каза Лио.

Драконът кликна. Дълго. А после два пъти набързо. Клик. Клик. Бе като… нещо изплува от паметта на Лио. Разбра, че Фестус се опитва да му каже нещо. Използваше морзовата азбука — също както майка му преди толкова много години. Лио заслуша внимателно и си преведе съобщението. То бе просто, но се повтаряше отново и отново.

— Добре — каза Лио, — разбрах. Ще го направя. Обещавам.

Очите на дракона помръкнаха. Фестус си отиде.

Лио се разплака. Дори не го беше срам. Приятелите му стояха до него, тупаха го по раменете, опитваха се да го успокоят, но той не чуваше думите им.

Най-накрая Джейсън каза:

— Толкова съжалявам, човек. Какво обеща на Фестус?

Лио подсмръкна. Той отвори главния панел на дракона, просто за да бъде сигурен, но контролният диск бе напукан и изгорял. Вече не можеше да се поправи.

— Нещо, което татко ми каза — отвърна Лио, — всичко може да се използва наново.

— Баща ти е говорил с теб? — попита Джейсън. — Кога е било това?

Лио не отговори. Той започна да откача главата на дракона, докато не отдели изцяло главата от тялото. Тя тежеше поне четирийсет и пет килограма, но Лио някак си успя да я вдигне с две ръце. Той погледна към звездното небе и каза:

— Отнеси го в бункера, татко. Моля те. Докато не съм готов да го използвам отново. Никога не съм те молил за нищо.

Вятърът подхвана главата на дракона и тя отлетя от ръцете на Лио, сякаш не тежеше и грам. Издигна се в небето и изчезна.

Пайпър го погледна невярващо.

— Той ти отговори?

— Имах сън — успя да каже Лио, — после ще ви разкажа.

Знаеше, че дължи на приятелите си по-добро обяснение от това, но едвам говореше. Чувстваше се като повредена машина. Сякаш някой бе взел някаква част от него и сега той никога вече нямаше да бъде цял. Можеше да се движи, да говори, да продължава да работи. Но винаги щеше да е небалансиран. Ненастроен.

Не можеше обаче да си позволи да се пречупи напълно. Иначе Фестус щеше да е загинал напразно. Трябваше да извърши този подвиг. Заради приятелите си.

Заради дракона.

Заради майка си.

Огледа се наоколо. Голямото бяло имение все така светеше в центъра на двора. Високи тухлени стени със светлини и камери обграждаха двора му. Чак сега Лио разбра — или по-скоро почувства — колко добре охранявано е това имение.

— Къде сме? — попита той. — Какъв е този град?

— Омаха, щата Небраска — отвърна Пайпър. — Видях надпис, докато навлизахме в него. Но не знам чие е имението. Последвахме те, но докато ти кацаше… не знам. Изглеждаше, сякаш те стрелят с…

— Лазери — довърши Лио. Той взе едно откъснато парче от дракона и го метна към стените. От тухлената стена незабавно се показа дуло, което избълва нажежен лъч и го разби на части.

Джейсън подсвирна.

— Каква защита само. Как изобщо сме живи?

— Заради Фестус — тъжно каза Лио. — Той е поел огъня. Лазерите са го насекли на части, докато е кацал, затова не са простреляли вас. Отведох го в смъртоносен капан.

— Нямало е как да знаеш — каза Пайпър. — Той спаси живота ни. Отново.

— Какво ще правим сега обаче? — попита Джейсън. — Портите са заключени, а съм сигурен, че не можем да отлетим, без да ни застрелят.

Лио погледна към пътеката, водеща към бялото имение.

— След като не можем да излезем — каза той, — ще влезем.