Рик Риърдън
Изчезналият герой (3)

III. Пайпър

След като прекара една изпълнена с духове, бури, кози и летящи гаджета сутрин, Пайпър очакваше вече да е полудяла. Само че единственото, което изпитваше сега, бе чувство на нарастващ ужас.

Започва се. Точно както обещаха в съня — помисли си тя.

Сега стоеше в задната част на колесницата заедно с Джейсън и Лио, докато плешивият Буч напътстваше конете, а русата Анабет настройваше бронзово навигационно устройство. Издигнаха се над Големия каньон и полетяха на изток. Леденият вятър пронизваше Пайпър, въпреки че якето й бе дебело. А зад тях се събираха още буреносни облаци.

Колесницата се заклатушка. Тя нямаше седалки, а задната й част бе отворена. Пайпър се зачуди дали Джейсън ще успее да я хване, ако падне отново. Това бе най-смущаващата новина от сутринта — не че Джейсън може да лети, а това, че я бе държал в ръцете си и въпреки това не си бе спомнил коя е.

По време на целия семестър тя се бе мъчила да се сближи с него, да го накара да я забележи като нещо повече от добра приятелка. Най-накрая той бе загрял какво се очаква от него и я бе целунал. И последвалите няколко седмици бяха сред най-хубавите в живота й.

И тогава, преди три нощи, сънят бе унищожил всичко това. Ужасният глас бе произнесъл ужасни новини. А тя не бе казала за тях на никого. Дори на Джейсън.

И сега го бе изгубила. Някой бе изтрил паметта му и тя трябваше да започне всичко отначало. Идеше й да се разкрещи. Джейсън стоеше точно до нея и тя виждаше небесносините му очи, русата му късоподстригана коса, сладкия малък белег на горната му устна. Лицето му бе мило, нежно, винаги леко тъжно.

Но сега просто се взираше в хоризонта и дори не я забелязваше. А в същото време Лио, както обикновено, я дразнеше.

— Това е много яко! — каза той, като изплю едно перо от пегас. — Накъде отиваме?

— На сигурно място — отговори Анабет, — единственото сигурно за такива като нас. Лагера на нечистокръвните.

— Нечистокръвните ли? — веднага настръхна Пайпър. Ненавиждаше тази дума. Цял живот я бяха наричали с нея, защото бе наполовина индианка от племето чероки и наполовина бяла. И никога не го бяха произнасяли като комплимент.

— Това да не е някаква безвкусна шега?

— Има предвид, че сме полубогове — отговори Джейсън — наполовина божества, наполовина смъртни.

Анабет се извърна към него.

— Знаеш доста неща, Джейсън. Но си прав, ние сме полубогове. Майка ми е Атина, богинята на мъдростта. А Буч е син на Ирида, богинята на дъгата.

Лио се задави.

— Майка ти е богинята на дъгата?

— Някакъв проблем ли има? — попита Буч.

— А, не — отговори Лио, — дъгите са яки. Много мъжкарски.

— Буч е най-добрият ни коняр — поясни Анабет. — Отлично се справя с пегасите.

— Аха. Дъгички, кончета — промърмори Лио.

— Ще те изхвърля от колесницата! — предупреди го Буч.

— Полубогове? — недоумяваше Пайпър. — Да не искаш да кажеш, че ние сме… че мислиш, че сме…

В този миг проблесна мълния. Колесницата се заклати и Джейсън извика:

— Лявото колело е в пламъци!

Пайпър отстъпи назад. Лявото колело наистина бе пламнало и огнените езици достигаха самата колесница.

Вятърът забуча. Пайпър погледна зад тях и видя как в облаците се образуват тъмни фигури — нови духове на бурята, които се спускаха към колесницата. Но вместо на ангели, тези приличаха на коне.

Тя отвори уста и понечи да каже:

— Но защо тези са като…

— Анемоите приемат различни образи — отговори Анабет. — Понякога са човекоподобни, друг пък са като коне. Зависи в каква степен ги владее хаосът. А сега се дръжте. Кацането ще е тежко.

Буч изплюща с поводите и пегасите увеличиха рязко скоростта си. Колесницата се превърна в размазано петно. Стомахът на Пайпър се сви на топка и на нея и причерня.

Когато нещата се успокоиха, вече бе на друго място. От лявата й страна се бе ширнал студен сив океан. Точно под нея имаше зелена долина, наподобяваща остров на пролетта. От трите й страни се издигаха заснежени хълмове, а в северния край на долината имаше вода. Пайпър видя издигащи се сгради, които наподобяваха древногръцки храмове, огромно синьо имение, игрища, езеро и стена за катерене, която в момента гореше. Но преди да разбере какво точно вижда, колелата на колесницата се откачиха и тя падна като камък от небето.

Анабет и Буч се опитваха да удържат нещата под контрол, а пегасите — да запазят посоката на летене. Те обаче изглеждаха уморени от направения скок и тежестта на пълната колесница им дойде в повече.

— Езерото! — извика Анабет. — Насочи я към езерото!

В този миг Пайпър си спомни нещо, което баща й беше казал някога.

Че да удариш вода отвисоко е като да се удариш в цимент.

Малко след този светъл спомен последва…

БУМ.

Най-ужасен беше студът. Бе потънала под водата, но беше толкова объркана, че не знаеше накъде е горе и накъде — долу. Помисли си, че удавянето ще е невероятно глупава смърт, но тогава в зеленикавата мътилка пред нея се появиха лица — момичета с дълги черни коси и блестящи жълти очи. Те й се усмихнаха, хванаха я за раменете и я издигнаха нагоре.

Изкараха я на брега трепереща и отворила уста за глътка въздух. Буч стоеше наблизо, нагазил в езерото, и махаше повредените хамути от пегасите. Самите животни за щастие изглеждаха добре, но постоянно плющяха с криле и пръскаха вода навсякъде. Джейсън, Лио и Анабет вече бяха на брега, обкръжени от други деца, които им носеха завивки и ги засипваха с въпроси. Някой хвана Пайпър за ръката и й помогна да се изправи. Явно често се случваше някой да падне в езерото, понеже група лагерници дойдоха с големи бронзови сушилни и насочиха към Пайпър потоци горещ въздух. За около две секунди дрехите и вече бяха изсъхнали.

Наоколо имаше поне двайсет лагерници — най-малките на около девет години, а най-големите — готови за университета, на около осемнайсет. Всички те имаха оранжеви ризи като Анабет. Пайпър погледна към водата и видя странните момичета да стоят под повърхността. Косите им се носеха по течението. Те махнаха за довиждане и се скриха в дълбините. Секунда по-късно останките от колесницата бяха изхвърлени от езерото и се приземиха с мокро хрущене на брега.

— Анабет! — извика един човек с лък и колчан на гърба си, докато си пробиваше път през тълпата. — Казах, че може да вземеш назаем колесницата, не да я унищожиш!

— Съжалявам, Уил — въздъхна Анабет, — ще я поправя. Обещавам.

Уил се намръщи при вида на потрошената колесница. После погледна Джейсън, Лио и Пайпър.

— Тези ли трябваше да вземете? Доста по-големи са от тринайсетгодишни. Защо не са ги признали още?

— Признали? — повтори Лио.

Преди Анабет да успее да обясни какво е това, Уил попита:

— Някакви следи от Пърси?

— Не — с горчивина призна Анабет.

Лагерниците се разшумяха. Пайпър нямаше представа кой е този Пърси, но явно изчезването му беше голям проблем.

Тогава напред пристъпи още едно момиче — високо, с азиатски черти и тъмна накъдрена коса, с много бижута и отличен грим. Дори дънките и оранжевата тениска и стояха впечатляващо. Погледът й подмина Лио, а после се спря на Джейсън, сякаш той бе някой, достоен за вниманието й. Щом видя Пайпър, момичето сбърчи нос, все едно бе забелязала престоял седмица сандвич, измъкнат от контейнер за боклук.

Пайпър веднага разбра какво е това момиче. В училище „Уилдърнес“, а и във всички останали глупашки училища, в които баща и я бе натиквал, такива ги имаше много. Пайпър веднага разбра, че двете ще станат врагове.

— Е — каза въпросното момиче, — дано си струват неприятностите.

Лио изсумтя.

— Това беше мило. Ние да не сме новите ти домашни любимци?

— Наистина — съгласи се Джейсън, — не може ли първо да получим отговори поне на някои от въпросите си, преди да отсъждате дали си струваме, или не? Например какво е това място, защо сме тук, колко време ще трябва да останем?

Пайпър искаше да зададе същите въпроси, но бе прекалено нервна за това. Дали си струват неприятностите? Само ако знаеха за съня и… нямаха си и представа…

— Джейсън — каза Анабет, — обещавам, че ще отговорим на въпросите ти. Дрю — тя се намръщи на напудреното момиче, — всички полубогове заслужават да бъдат спасени. Но признавам, че пътуването не постигна това, на което се надявах.

— Ей — възмути се Пайпър, — не сме молили да ни водите тук.

Дрю подсмръкна.

— А пък ние не сме те искали, захарче. Косата ти винаги ли изглежда като умрял бобър?

Пайпър пристъпи напред, готова да й удари шамар, но Анабет каза:

— Пайпър, стига.

Пайпър я послуша. От Дрю не се боеше ни най-малко, но Анабет не приличаше на някой, когото би искала да има за враг.

— Трябва да посрещаме новите попълнения добре — каза Анабет и отново се намръщи на Дрю. — Ще им предоставим гид, ще им покажем лагера. Да се надяваме, че до довечера ще са ги признали.

— Някой ще обясни ли кой трябва да ме признава? — попита Пайпър.

Внезапно отвсякъде се чуха ахкания. Лагерниците отстъпиха назад. В началото Пайпър помисли, че е казала нещо лошо. После разбра, че лицата им са огрени от странна червена светлина, като че някой е запалил факла зад нея. Тя се обърна и едва не забрави да диша.

Над главата на Лио се рееше холографско изображение на обвит в пламъци чук.

— Ами, това — посочи Анабет — е да те признаят.

— Какво съм направил? — Лио отстъпи назад към езерото. После погледна нагоре и извика: — Да не би косата ми да гори?

Той се наведе, но символът го последва. Докато подскачаше и криволичеше, изглеждаше така, сякаш се опитва да напише нещо огнено с главата си.

— Това едва ли е за добро — промърмори Буч, — проклятието…

— Млъкни, Буч — прекъсна го Анабет. — Лио, току-що бе признат от…

— Бог — прекъсна я Джейсън, — това е символът на Вулкан, нали?

Всички погледи се насочиха към него.

— Джейсън — бавно попита Анабет, — откъде знаеш това?

— Не съм сигурен.

— Вулкан^[1]? — невярващо попита Лио. — Стига де! Та аз дори не харесвам „Стар Трек“!

— Вулкан е римското име на Хефест — каза Анабет, — бога на ковачите и огъня.

Огненият чук избледня, но Лио продължи да хвърля погледи към въздуха над главата си, сякаш се страхуваше, че чукът все още го следи.

Анабет се обърна към младежа с лъка.

— Уил, защо не разведеш Лио из лагера? Запознай го със семейството му от хижа номер девет.

— Разбира се, Анабет.

— Какво е хижа номер девет? — попита Лио. — И аз не съм вулкан!

— Хайде, Спок^[2], по пътя ще ти обясня всичко. — Уил постави ръка на рамото му и го поведе към хижите.

Анабет се обърна към Джейсън. Обикновено Пайпър не обичаше други момичета да зяпат гаджето й, но Анабет явно не я бе грижа дали той е хубав, или не. Гледаше го по-скоро като интересен фосил. Най-накрая каза:

— Я вдигни ръката си.

Пайпър видя към какво гледа тя и очите й се разшириха.

Джейсън бе свалил анорака си след падането в езерото и бе оставил ръцете си голи. От вътрешната страна на дясната му ръка имаше татуировка. Но как Пайпър не я бе забелязала преди? Беше гледала ръцете на Джейсън милион пъти. Татуировката не можеше да се е появила просто така, но бе тъмна, невъзможна за пропускане — няколко прави линии, подобни на баркод, и над тях орел с надпис SPQR.

— Никога не съм виждала такива знаци — призна Анабет. — Откъде ги имаш?

Джейсън поклати глава.

— Малко се уморих да повтарям, че не зная.

Другите лагерници се спуснаха напред в опит да прочетат татуировката на Джейсън. Тя явно много ги безпокоеше — сякаш им обявяваше война.

— Изглеждат дамгосани върху кожата ти — отбеляза Анабет.

— Така е — кимна Джейсън, след което направи гримаса, сякаш главата го бе заболяла. — Поне… така мисля. Не зная. Не помня!

Никой не каза нищо. Бе видимо, че лагерниците възприемат Анабет като водач. Очакваха нейното решение.

— Трябва веднага да отиде при Хирон — отсъди Анабет накрая. — Дрю, би ли…

— Естествено — Дрю взе ръката на Джейсън. — Насам, готин. Ще те запозная с нашия директор. Той е… интересен чешит.

Тя погледна самодоволно към Пайпър и поведе Джейсън към голямото синьо имение на хълма.

Тълпата започна да се разотива. Накрая останаха само Пайпър и Анабет.

— Кой е Хирон? — попита Пайпър. — В беда ли е Джейсън?

Анабет се поколеба.

— Това е… добър въпрос, Пайпър. Хайде ела, ще те разведа из лагера. Трябва да поговорим.