Рик Риърдън
Изчезналият герой (34)

XXXIV. Пайпър

— Вълци — каза Пайпър. — Май приближават.

Джейсън се изправи и призова меча си. Лио и тренер Хедж също се вдигнаха на крака. Пайпър се опита да последва примера им, но пред очите й затанцуваха тъмни петна.

— Стой си — каза Джейсън, — ние ще те защитим.

Тя скръцна със зъби. Мразеше да се чувства безпомощна. Не искаше някой да я защитава. Първо глупавия глезен. После тъпата хипотермия. Искаше да е на крака, стиснала кинжал в ръка.

После видя как на входа на пещерата пламъците се отразяват в две червени, блестящи в тъмното, очи.

Добре де — помисли си. — Може би не е толкова лошо да те защитават.

Още вълци се появиха на светлината на огъня — огромни черни зверове, по-големи от догове, чиято козина бе полепнала с лед и сняг. Зъбите им блестяха злокобно, а в червените им очи блещукаше мрачен интелект. Водачът на глутницата бе огромен почти колкото кон, а муцуната му беше окървавена, сякаш наскоро бе убивал.

Пайпър извади кинжала от ножницата.

Тогава Джейсън пристъпи напред и каза нещо на латински.

Пайпър не смяташе, че един мъртъв език ще има голям ефект върху диви зверове, но водачът изкриви устни, а козината по гръбнака му настръхна. Друг от вълците понечи да пристъпи напред, но водачът щракна с челюсти в ухото му. След това вълците отстъпиха назад в мрака.

— Леле, трябва и аз да науча латински! — Чукът на Лио потрепери в ръката му. — Какво му каза, Джейсън?

Хедж изруга.

— Каквото и да е, не е било достатъчно. Гледайте!

Вълците се връщаха, но водачът им не бе сред тях. Чакаха. Бяха поне дузина и оформяха груб полукръг отвъд светлината на огъня, блокирайки изхода на пещерата.

— Ето моя план — надигна тоягата си треньорът. — Ще ги избия всичките, а вие ще избягате.

— Тренер, те ще те разкъсат на парчета — каза Пайпър.

— Няма начин. Прекалено съм добър.

Тогава Пайпър видя силуета на мъж, който приближаваше през бурята, крачейки сред глутницата.

— Не се разпръсквайте — предупреди ги Джейсън, — те уважават глутницата. И, Хедж, без глупости. Няма да оставим нито теб, нито когото и да било.

Пайпър усети буца в гърлото си. Тя бе слабото звено в „глутницата“. Беше сигурна, че вълците надушват страха й. Все едно носеше надпис „безплатен обяд“ на челото си.

Хищниците се разделиха и мъжът пристъпи на светлината на пламъците. Имаше мазна рошава коса с пепеляв цвят, а върху нея стоеше корона, направена сякаш от кости на пръсти. Дрехите му бяха от козина на различни животни — вълк, заек, миеща мечка, елен и още няколко, които Пайпър не можа да разпознае. Кожата изглеждаше необработена, а от нея се носеше воня, която говореше, че не е наскоро одрана. Мъжът бе строен и мускулест като бегач на дълги разстояния. Но най-плашещо бе лицето му. Бледата му кожа бе опъната върху черепа, а зъбите му бяха заострени като на диво животно. Очите му блестяха като тези на вълците и се спряха върху Джейсън. В погледа на мъжа блестеше дива омраза.

— Ессе — каза той — filli Romani.

— Ей, върколак, говори на английски — извика му Хедж.

Мъжът изръмжа.

— Кажи на своя фавн да си държи езика зад зъбите, римлянино. Или ще изям него пръв.

Пайпър си спомни, че „фавн“ е римската дума за сатир. Това не беше много полезна информация. Виж, ако се сетеше къде в гръцките митове се споменава как можеш да победиш върколак…

Върколакът погледна групата им. Ноздрите му потръпнаха.

— Значи е вярно — отбеляза той. — Дете на Афродита, син на Хефест, фавн и римлянин, при това син на господаря Юпитер. Всички заедно и никой не напада другия. Колко интересно.

— Ти знаеш за нас? — попита Джейсън. — Откъде?

Мъжът изръмжа. Или се разсмя. Или отправи предизвикателство.

— О, ние обикаляхме запада, геройче, с надеждата да те намерим първи. Царят на гигантите ще ме възнагради пребогато, когато се надигне. Аз съм Ликаон, вълчият цар. А глутницата ми е гладна.

Вълците започнаха да ръмжат в тъмното.

С крайчеца на окото си Пайпър видя как Лио оставя чука и вади нещо друго от колана си — стъклена бутилка, пълна с някаква течност.

Тя напрегна мозъка си, за да си спомни името на вълчия цар. Знаеше, че го е чувала и преди, но не можеше да се сети за подробности.

Ликаон погледна меча на Джейсън. Той помръдна насам-натам, сякаш търсеше пролука в защитата му. Но острието на Джейсън се движеше с него.

— Върви си — нареди му Джейсън, — за теб няма храна тук.

— Освен ако не искаш тофубургери — обади се Лио.

Ликаон оголи зъби. Очевидно не обичаше тофу.

— Ако можех да избирам — каза Ликаон със съжаление, — щях да убия теб пръв, сине на Юпитер. Твоят баща ме направи такъв, какъвто съм сега. Бях велик смъртен цар в Аркадия, имах петдесет прекрасни сина, а Зевс ги изби всичките с ужасните си мълнии.

— Ха — обади се тренер Хедж, — но си имаше причина!

Джейсън погледна през рамо:

— Тренер, познаваш ли този шут?

— Аз го знам — намеси се Пайпър. Беше изровила мита от паметта си — кратка и отвратителна история, на която се смееха с баща си. Но сега не й беше смешно.

— Ликаон поканил Зевс на вечеря — заразказва тя, — но не бил сигурен дали гостът е наистина Зевс. За да провери силите му, той опитал да го нагости с човешка плът. Зевс се разгневил…

— И изби синовете ми! — зави Ликаон. Вълците зад него също започнаха да вият.

— А него превърнал във вълк — довърши Пайпър. — Наричат върколаците ликантропи. Кръстени са на него.

— Вълчият цар — обобщи тренер Хедж, — един смрадлив безсмъртен боклук.

Ликаон изръмжа.

— Ще те разкъсам на парчета, фавне!

— Козе ли ти се е прияло, приятел? Ела и се пробвай тогава.

— Достатъчно — намеси се Джейсън. — Ликаон, ти каза, че искаш да ме убиеш пръв, но…

— Но си запазен, римлянино. След като тази кокошка — той посочи с ноктите си към Пайпър — не успя да те убие, трябва да те отведем жив до Вълчия дом. Една позната ме помоли да те остава на нея, за да те убие лично.

— Коя е тя? — попита Джейсън.

— Голяма твоя фенка — изкикоти се вълчият цар. — Голямо впечатление си й направил. Така или иначе, тя ще се погрижи за теб скоро и аз нямам възражения по въпроса. Ако кръвта ти бъде пролята във Вълчия дом, това добре ще маркира територията ми. Лупа сериозно ще се замисли, преди да нападне глутницата ми.

Сърцето на Пайпър заби бясно в гърдите и. Не разбираше всичко от думите на Ликаон, но само една жена можеше да иска смъртта на Джейсън — вещицата Медея. Някакси бе оцеляла след експлозията.

Пайпър се изправи на крака. Пред погледа й отново затанцуваха тъмни петна. Пещерата сякаш се завъртя.

— Махни се веднага — каза Пайпър, — преди да те унищожим.

Опита се да вложи сила в думите си, но бе прекалено слаба. Треперейки под завивките си, бледа, потна и едвам държаща ножа, едва ли изглеждаше много заплашително.

Очите на Ликаон блеснаха подигравателно.

— Добър опит, миличка. Оценявам го. Може би ще те даря с бърза смърт. Опасявам се обаче, че само синът на Юпитер ни трябва жив. Останалите ще хапнем за вечеря.

В този миг Пайпър разбра, че ще умре. Но поне щеше да го стори на крака, застанала до любимия си.

Джейсън направи крачка напред.

— Няма да убиеш никого, вълчи царю. Не и преди да минеш през мен.

Ликаон зави и разпери нокти. Джейсън замахна към него, но златният му меч мина през вълчия цар, сякаш той не беше там.

Вълчият цар се изсмя.

— Злато, бронз или стомана — нито един от тези метали няма да ти помогне срещу върколаците ми, сине на Юпитер.

— Сребро! — извика Пайпър. — Върколаците са уязвими само от сребро!

— Но ние нямаме нищо сребърно! — отвърна Джейсън.

Вълците изскочиха на светлината на огъня. Хедж се втурна към тях с весело „Опа!“. Но Лио го изпревари. Той хвърли стъкленицата към земята. Тя се пръсна на парчета и изпръска вълците. Във въздуха се разнесе миризма на бензин. Лио изстреля струя пламък към локвата гориво и огньовете изригнаха. Вълците заскимтяха и отстъпиха. Няколко от тях пламнаха и трябваше да изтичат навън, за да се отъркалят в снега.

Дори Ликаон изглеждаше притеснен пред стената от пламъци, която разделяше вълците му от героите.

— Стига де — оплака се тренер Хедж, — не мога да го ударя, като е толкова далеч.

Всеки път, когато някой вълк приближеше, Лио изстрелваше нова струя пламък. Всеки нов опит обаче го изтощаваше още малко и още малко, а бензинът вече догаряше.

— Не мога да призовавам повече газ! — предупреди Лио, после се изчерви и добави: — Имам предвид от горящия тип… на колана му трябва малко време да презареди. Ти имаш ли нещо полезно, мой човек?

— Нищо — отвърна Джейсън, — дори оръжие, което да върши работа.

— Мълния? — предложи Пайпър.

Джейсън се съсредоточи, но нищо не се случи.

— Виелицата ми пречи по някакъв начин.

— Тогава вентите! — сети се Пайпър.

— Ако се явим пред Еол с празни ръце — рече Джейсън, — ще сме били целия този път за нищо.

Ликаон се изсмя.

— Надушвам страха ви. Остават ви броени минути живот, геройчета. Молете се на който си бог искате. Зевс не бе милостив към мен. И аз няма да бъда снизходителен към вас.

Огньовете догаряха. Джейсън прокле и пусна меча си. Приведе се, все едно се готвеше да влезе в ръкопашен бой. Лио отново извади чука си, а Пайпър надигна кинжала си. Не беше голямо оръжие, но бе единственото, което имаше. Тренер Хедж също размаха тоягата си. Изглежда, само той бе развълнуван от факта, че ще умре.

В този миг във въздуха се чу свистене като от късащ се картон. Дълга пръчка се закачи за врата на най-близкия вълк — дръжката на сребърна стрела. Върколакът се сви и рухна, разтапяйки се в снега. Долетяха още стрели и още вълци паднаха. Глутницата се пръсна объркана. Стрела полетя и към Ликаон, но вълчият цар я хвана в движение, след което зави от болка. Когато я пусна, на дланта му имаше димяща рана. Друга стрела го уцели в рамото и той залитна.

— Проклети да са! — зави Ликаон. Той изръмжа към глутницата си и вълците побягнаха. Ликаон погледна Джейсън с блестящите си червени очи. — Не сме приключили, момче.

Сетне изчезна в мрака.

След секунди Пайпър отново чу вълчи лай, но различен — не толкова заплашителен, напомнящ повече за куче, надушило диря. В пещерата влезе не много голям бял вълк, следван от двама себеподобни.

— Може ли да ги убия? — попита Хедж.

— Не! — спря го Пайпър. — Почакай малко.

Вълците килнаха глави и загледаха лагерниците с големи златни очи. След миг се появиха и собственичките им — група ловджийки със сиво-бели камуфлажни дрехи. Бяха поне половин дузина и носеха лъкове, а на гърбовете им имаше колчани със сребърни стрели.

Носеха качулки, но беше очевидно, че са момичета. Една от тях, която бе по-висока от останалите, се приведе над огъня и взе стрелата, наранила ръката на Ликаон.

— Бях близо — каза тя и се обърна към спътниците си. — Фоеба, остани с мен и пази входа. Останалите последвайте Ликаон. Не бива да го изпускаме. После ще ви настигна.

Другите момичета промърмориха нещо в знак на съгласие и изчезнаха, тръгвайки подир глутницата на вълчия цар.

Облеченото в бяло момиче се обърна към тях. Лицето й все още бе скрито от качулката.

— Следваме този демон вече повече от седмица. Вие добре ли сте? Има ли ранени?

Джейсън бе замръзнал и не сваляше поглед от момичето. Пайпър осъзна, че нещо в гласа на непознатата й звучи познато. Беше трудно да го определи, но начинът, по който говореше, по който изговаряше думите, й напомняше за Джейсън.

— Това си ти — предположи Пайпър, — Талия.

Момичето се напрегна. Пайпър се уплаши, че може отново да извади лъка си, но вместо това непознатата свали качулката си. Косата й беше рошава и черна, а на челото й проблясваше сребърна тиара. Лицето сияеше и изглеждаше неестествено здраво, като че ли тя бе нещо повече от човек, а очите й блестяха яркосини.

Тя бе момичето от снимката на Джейсън.

— Познаваме ли се? — попита Талия.

Пайпър си пое дълбоко въздух.

— Това може да те стресне, но…

— Талия. — Джейсън пристъпи напред. Гласът му потрепваше. — Аз съм Джейсън. Брат ти.