Рик Риърдън
Изчезналият герой (21)

XXI. Пайпър

Пайпър не се успокои, докато светлините на Квебек не изчезнаха зад гърба им.

— Беше страхотна — каза й Джейсън.

Този комплимент трябваше да оправи настроението й, но тя мислеше само за неприятностите, които ги очакваха. „Зли създания се пробуждат“ — бе казал Зет. Знаеше това от първа ръка. Колкото повече приближаваше денят на слънцестоенето, толкова по-малко време имаше Пайпър, за да направи своя избор.

Тя каза на Джейсън:

— Ако знаеше истината за мен, нямаше да мислиш, че съм толкова страхотна — но го направи на френски.

— Какво каза? — попита той.

— Казах, че само съм говорила с Борей. Не бях толкова страхотна.

Не се обърна, но си представи как той се усмихва.

— Хей — обади се той, — ако не беше ти, щях вече да съм част от колекцията ледени нинджи на Хиона. Длъжник съм ти.

Това беше лесно — помисли си тя. Нямаше начин да остави Джейсън в лапите на онази ледена вещица. Но Пайпър бе притеснена от промяната във вида на Борей, от причините, поради които ги бе пуснал. Всичко беше свързано с миналото на Джейсън, с татуировката на ръката му. Борей смяташе Джейсън за някакъв римлянин, а римляните и гърците не се обичаха много. Очакваше някакво обяснение от Джейсън, но той, изглежда, не искаше да говори за това.

Досега Пайпър не обръщаше внимание на усещането, което нашепваше на Джейсън, че не принадлежи към лагера на нечистокръвните. Той определено беше полубог и мястото му трябваше да е там. Но сега вече не бе толкова сигурна в това. Ами ако той бе нещо друго? Ако беше враг? Тази идея й бе по-противна и от Хиона.

Лио им подаде сандвичи от раницата си. Беше притихнал, откакто му разказаха какво е станало в тронната зала.

— Не мога да повярвам, че Хиона е такава — каза той. — Изглеждаше толкова готина.

— Повярвай ми, приятелю — каза Джейсън, — може и да е хубава, но отблизо е студена и отвратителна. Ще ти намерим по-подходящо момиче за бала.

Пайпър се усмихна, но Лио не изглеждаше доволен. Не бе казал нищо за времето, изкарано в палата, нито за това защо децата на Борей надушваха огън от него. Пайпър имаше чувството, че той крие нещо. Каквото и да беше то, настроението му се предаваше на Фестус, който ръмжеше и изпускаше пара в опит да се стопли в ледения канадски въздух.

Драконът Щастливко не изглеждаше толкова щастлив.

Хапнаха сандвичите, докато летяха. Пайпър нямаше идея как ги бе заредил с провизии Лио, но той й беше приготвил дори вегетариански сандвичи. Този със сирене и авокадо беше страхотен.

Никой не продумваше. Каквото и да имаше в Чикаго, и тримата знаеха, че Борей ги е пуснал, за да бъдат убити от него.

Луната изгря и звездите избледняха. Клепачите на Пайпър натежаха. Срещата с Борей и децата му я бе изплашила повече, отколкото искаше да си признае. Сега бе нахранена и адреналинът и спадаше.

„Стегни се, бухтичке! — би й креснал тренер Хедж, ако беше с тях. — Не бъди такова мекотело!“ Пайпър си мислеше за треньора, откакто Борей бе споменал, че той е още жив. Никога не бе харесвала Хедж, но той бе скочил от скала, за да спаси Лио. Бе се пожертвал, за да ги защити там горе, на пътеката над Големия каньон. Сега осъзна, че всички пъти, когато треньорът я бе карал да се упражнява, да прави повече коремни преси, да бяга по-бързо, дори когато я оставяше да се оправя сама с лошите момичета… старият козел се е опитвал да я подготви — по своя си дразнещ начин — за живота й на герой.

А на пътеката ужасният Дилън бе казал нещо за треньора — че вече е много стар и затова е пенсиониран в училището „Уилдърнес“, сякаш е наказан. Пайпър се замисли за какво ли става дума и дали то не е причината старият треньор да е винаги толкова сърдит.

Каквато и да беше истината, сега Пайпър знаеше, че Хедж е още жив, и имаше силното желание да го спаси.

Изпреварваш събитията — каза си обаче тя. — Имаш по-големи проблеми. Това приключение няма да завърши щастливо.

Тя бе предателка като Силена Берегард. Беше въпрос на време приятелите й да открият това.

Погледна към звездите и се замисли за онази нощ преди толкова време, когато с баща й стояха пред къщата на дядо Том. Той бе умрял още по-отдавна, но татко й пазеше дома му в Оклахома, тъй като бе израснал там.

Бяха се върнали за няколко дни, за да оправят мястото и да го продадат, макар Пайпър да нямаше представа кой би купил колиба с кепенци вместо прозорци и две малки стаички, които миришеха на тютюн. Първата нощ бе толкова гореща — в къщата нямаше климатик, а бе средата на август, — че татко и бе предложил да спят навън.

Бяха опънали спалните си чували и слушаха цикадите, които припяваха от дърветата. Пайпър посочи съзвездията, за които бе чела — Херкулес, Лира, Стрелец.

Баща й бе кръстосал ръце под главата си. Със старата си тениска и износени джинси приличаше на обикновен човек от Тахлекуа, Оклахома, на индианец, който никога не е напускал родните си земи.

— Дядо ти щеше да каже, че тези гръцки съзвездия са пълни глупости. Той разправяше, че звездите са създания с блестяща козина — вълшебни таралежи. Някога, много, много отдавна, ловци дори пленили някои от тях в гората. Не знаели какво са сторили, докато не настъпила нощта и звездните създания заблестели. От козината им полетели златни искрици, затова чероките ги пуснали да полетят обратно към небето.

— И ти вярваш в историята за вълшебните таралежи? — попита Пайпър.

Баща и се засмя.

— Мисля, че дядо ти Том говореше пълни глупости, също като гърците. Но небето е огромно. Предполагам, че има място и за Херкулес, и за таралежите.

Останаха смълчани за малко, докато Пайпър най-накрая не посмя да зададе въпроса, който я мъчеше от доста време.

— Тате, защо никога не играеш индианец?

Седмица преди това той бе отклонил оферта за няколко милиона долара, срещу които трябваше да изиграе ролята на Тонто в римейк на филма „Самотният рейнджър“. Пайпър не разбираше защо. Той играеше всякакви роли — мексикански учител в квартално училище на Лос Анджелис, красив израелски шпионин в екшън, дори сирийски терорист във филм за Джеймс Бонд. И, разбира се, ужасния спартански цар. Но ролите на индианец, каквито и да бяха, винаги отказваше.

Той й намигна.

— Тези роли са прекалено близки до мен, Пайпър, до дома. По-лесно е да се правя на нещо, което не съм.

— Но това не ти ли омръзва? Не си ли се изкушавал да поемеш перфектната роля, с която да промениш мнението на хората?

— Ако има такава роля, Пайпс — бе отвърнал тъжно той, — не съм я намерил.

Тя погледна към звездите, опитвайки се да си ги представи като вълшебни таралежи. Но видя само познатите фигури — Херкулес, който тича за поредната битка с някакво чудовище. Баща й вероятно бе прав. И гърците, и чероките бяха напълно луди. Звездите бяха само големи огнени топки.

— Татко — каза тя, — щом не обичаш да си близо до дома, защо спиш в двора на дядо Том?

Смехът му огласи тихата нощ.

— Познаваш ме прекалено добре, Пайпс.

— Ти няма да продадеш това място, нали?

— Не — въздъхна той, — вероятно няма.

Пайпър премигна, за да се отърси от спомена. Усети, че е задрямала върху гърба на дракона. Как можеше баща й да се прави на толкова много неща, които не е? Тя се опитваше да стори същото сега, но това я убиваше. Може би щеше да издържи още малко. Можеше да помечтае как открива начин да спаси баща си, без да предава приятелите си, — дори ако сега щастливият завършек на мисията им да звучеше точно толкова реалистично, колкото и историята за вълшебните таралежи.

Тя се облегна върху топлото тяло на Джейсън. Той не се оплака. Веднага щом затвори очи, заспа.

В съня й отново бе на върха на планината. Призрачната клада хвърляше сенки по дърветата. Очите на Пайпър започнаха да лютят от пушека, а земята бе толкова топла, че ботушите й започнаха да лепнат.

От тъмнината прогърмя глас:

— Забравяш задачата си.

Пайпър не можеше да види говорещия, но бе сигурна, че е омразният гигант Енкелад. Огледа се за баща си, но колът, на който бе вързан, вече не беше тук.

— Къде е той? — попита тя. — Какво си направил с него?

Смехът на гиганта бе като лава, спускаща се по вулкан.

— Тялото му е в безопасност, но се опасявам, че разсъдъкът на нещастника не понася моето присъствие. По някаква причина го намира за неестествено. Побързай, момиче, иначе няма да остане нищо за спасяване.

— Остави го на мира! — извика тя. — Вземи мен! Той е само един смъртен!

— Но, миличка — изръмжа гигантът, — ние трябва да докажем, че обичаме родителите си. Аз например правя точно това. Покажи ми, че цениш живота на баща си, стори това, което ти се казва. Кажи ми, скъпа, кой е по-важен — баща ти или една противна богиня, която те използва, подигра се с чувствата ти и изманипулира спомените ти? Какво ти пука за съдбата на Хера?

Пайпър започна да трепери. Изпитваше толкова гняв и страх, че едвам говореше.

— Искаш да предам приятелите си.

— За съжаление, миличка, приятелите ти така или иначе са обречени. Тяхната мисия — също. Дори да успеете, знаеш пророчеството — гневът на Хера ще ви избие. Въпросът е само дали ще умреш с тях, или ще живееш с баща си?

Кладата лумна. Пайпър се опита да отстъпи, но краката й натежаха. Осъзна, че потъва в земята като в плаващи пясъци. Когато погледна нагоре, небето блесна в алено — на изток слънцето изгряваше. В долината надолу се виждаха градове, а далеч на запад, иззад масивна планинска верига, видя познат знак, издигащ се от мъглата.

— Защо ми показваш това? — попита Пайпър. — Разкриваш местонахождението си.

— Да, ти познаваш това място — каза гигантът. — Отведи приятелите си там и ги отклони от истинската им цел. Аз ще се оправя с тях или направо ще уредя смъртта им преди пристигането ти. За мен няма значение. Просто бъди тук по обяд в деня на слънцестоенето. Тогава ще видиш баща си и ще ви пусна да си вървите в мир.

— Не мога — каза Пайпър. — Искаш от мен да…

— Предадеш глупака Валдес, който винаги те дразни и сега крие тайни от теб? Да се откажеш от гадже, което никога не си имала? Те по-важни ли са за теб от баща ти?

— Ще намеря начин да те победя — каза Пайпър, — ще спася и баща си, и приятелите си.

Гигантът изръмжа в сенките.

— Някога и аз бях толкова горделив. Смятах, че боговете не могат да ме надвият. После те събориха планина отгоре ми и аз се гърчих под нея цели векове, обезумял от болки. Това обаче ме научи на търпение, момиче. Научи ме да не действам прибързано. Сега с помощта на пробуждащата се земя се надигнах отново. И съм едва първият. Моите събратя ще ме последват и най-после ще си отмъстим. А ти, Пайпър Маклийн, имаш нужда от урок по скромност. Сега ще ти покажа колко лесно можем да свалим бунтовния ти дух на земята.

Сънят изчезна.

И Пайпър се събуди с писък.

Падайки свободно към земята.