Рик Риърдън
Изчезналият герой (53)

LIII. Лио

Лио не се бе чувствал толкова нервен, откакто бе предложил вегетариански бургери на върколаците. Когато стигна високата скала в гората, той се обърна към групата и се усмихна притеснено.

— Ето ни.

Той призова огън в ръката си и я постави на вратата.

Децата от неговата хижа ахнаха.

— Лио! — извика Ниса. — Но ти владееш силата на огъня!

— Да, знам — отговори той.

Джейк Мейсън, който се бе измъкнал от гипса, но все още се подпираше на патерици, каза:

— Свети Хефесте! Това е толкова рядко, че… значи, че…

Огромната каменна врата се отвори и всички зяпнаха. Пламтящата ръка на Лио вече не бе от значение. Дори Пайпър и Джейсън изглеждаха смаяни, макар че наскоро бяха видели доста странни неща.

Само Хирон не изглеждаше изненадан. Кентавърът сви вежди и поглади брадата си, сякаш на групата й предстоеше да навлезе в минно поле.

Това изнерви Лио дори повече, но бе късно да промени нещата. Инстинктите му подсказаха, че трябва да сподели това място с останалите — поне с хижата на Хефест. А нямаше как да скрие това от Хирон и най-добрите си приятели.

— Добре дошли в хижа номер девет — каза той с цялата увереност, на която бе способен, — заповядайте.

Групата бе притихнала, докато обикаляше сградата. Всичко бе точно както го бе оставил Лио — пълно с огромни машини, маси с чертежи, стари карти и схеми. Само едно нещо се бе променило: Главата на Фестус бе поставена на централната маса, все още очукана и обгорена от последната им катастрофа в Омаха. Лио отиде до нея и в устата си усети горчив вкус. Погали я по челото и каза:

— Съжалявам, Фестус. Няма да те забравя.

Джейсън постави ръка на рамото му.

— Хефест я е донесъл тук? За теб?

Лио кимна.

— Но ти не можеш да го поправиш — отгатна Джейсън.

— Няма начин — отвърна Лио, — но все пак ще използвам главата. Фестус продължава с нас.

Пайпър дойде и се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Но преди Лио да може да отговори, Ниса извика.

— Момчета, вижте!

Тя стоеше пред една от работните маси и разглеждаше дневник с чертежи на стотици различни машини и оръжия.

— Не съм виждала такова нещо — каза тя. — Тук има повече идеи, отколкото в работилницата на Дедал. Ще ни отнеме цял век само за да направим прототип на всяка от тях.

— Но кой е построил това място? — попита Джейк Мейсън. — И защо?

Хирон не каза нищо, но Лио погледна към картата на стената, която бе видял още по време на първото си посещение. Тя показваше лагера на нечистокръвните, опасан от редица триреми откъм морето, с катапулти по хълмовете и маркировки за капани и места за засади.

— Това е военен щаб — предположи той. — Лагерът е бил нападан някога, нали?

— По време на войната с титаните? — попита Пайпър.

Ниса поклати глава.

— Не. Освен това тази карта изглежда много стара. Датата… не е ли 1864 година?

Всички нервно се обърнаха към Хирон.

Кентавърът плесна с опашка.

— Лагерът е бил нападан много пъти — призна той. — Тази карта е от времето на последната Гражданска война.

Очевидно Лио не бе единственият объркан. Другите лагерници от хижата на Хефест се споглеждаха намръщени.

— Гражданската война… — каза Пайпър, — имаш предвид американската Гражданска война от преди век и половина?

— И да, и не — каза Хирон. — Двата конфликта на смъртните и на героите се припокриват, както обикновено става в историята на Запада. Всички граждански войни и революции от падането на Рим насам отбелязват и конфликт между полубоговете. Но тази Гражданска война бе наистина ужасяваща. За американските смъртни това е най-кървавият конфликт на всички времена, в който са дали повече жертви, отколкото в Световните войни. За героите той бе също толкова страшен. Дори в онези стари времена тук бе лагерът на нечистокръвните. Битката се проведе в горите и бе ужасна — с колосални загуби и за двете страни.

— Двете страни? — повтори Лио. — Имаш предвид, че лагерът е бил разделен на две?

— Не — каза Джейсън. — Има предвид две различни групи. Лагерът на нечистокръвните е бил една от страните във войната.

Лио не бе сигурен, че иска да знае отговора, но все пак попита:

— Коя е била другата?

Хирон погледна към парцаливото знаме на бункера, като че ли помнеше деня, в който е било издигнато.

— Отговорът на този въпрос е опасен — предупреди той. — Това е нещо, за което съм се клел да не говоря. След Гражданската война боговете бяха толкова ужасени от жертвите, дадени от децата им, че се заклеха да не позволят това да се случи отново. Така двете групи бяха разделени. Боговете подчиниха всички на волята си и спуснаха мъгла, колкото гъста могат, за да са сигурни, че враговете не се помнят един друг, че не се срещат по време на приключенията си, така че касапницата никога да не се повтори. Картата е от последните черни дни на 1864 година — последния път, когато двете групи се изправиха една срещу друга. Оттогава насам на няколко пъти имаше опасност от среща, особено през 60-те години на миналия век. Така или иначе, избягнахме нова Гражданска война поне засега. Както Лио отгатна, този бункер бе генералният щаб на хижата на Хефест. През последните сто години е бил отварян на няколко пъти, обикновено като скривалище в дни на голяма заплаха. Но идването тук е опасно. Мястото събужда стари спомени, стари вражди. Дори когато титаните нападнаха миналата година, рискът да дойдем тук не си струваше.

Внезапно усещането за триумф, което Лио изпитваше, се превърна в чувство за вина.

— Виж, мястото ме намери само. Писано е било да стане така. Случи се нещо хубаво.

— Дано си прав — каза Хирон.

— Прав съм! — настоя Лио и извади старата рисунка от джоба си, след което я постави на масата така, че всички да я видят.

— Ето — каза той, — Еол ми върна това. Нарисувах го на пет години. Това е съдбата ми.

Ниса се намръщи.

— Лио, нарисувал си корабче с молив.

— Виж! — Той погледна към голямата схема на дъската, която представляваше подробен план на гръцка трирема. Очите на останалите деца на Хефест се разшириха, когато сравниха двете скици. Броят на мачтите и веслата, дори украшенията по щитовете и платната бяха досущ еднакви с тези от рисунката на Лио.

— Това е невъзможно — каза Ниса, — този дизайн е поне на сто години.

— Пророчество… неясно… полет — прочете Джейк Мейсън надписите на плана — това е скица на летящ кораб. Вижте ръчката за кацане и оръжията… свети Хефесте! Има въртящи се балисти, арбалети, щитове от божествен бронз. Това би била невероятна бойна машина. Правена ли е някога?

— Не — каза Лио, — вижте носа.

Нямаше съмнение — предницата на кораба бе глава на дракон. На един конкретен дракон.

— Фестус! — ахна Пайпър. Всички се обърнаха към драконовата глава на масата.

— Той ще бъде най-отпред — каза Лио, — ще ни носи късмет, ще гледа към морето. Аз трябва да построя този кораб. И… имам нужда от помощта ви. Ще го кръстя Арго II.

— Арго II — усмихна се Пайпър. — На името на кораба на Язон.

Джейсън се почувства малко неудобно, но кимна.

— Лио е прав. Този кораб е това, което ни трябва за пътя.

— Какъв път? — попита Ниса. — Та вие току-що се върнахте?

Пайпър прокара пръсти през старата илюстрация с молив.

— Трябва да се изправим срещу Порфирион, царя на гигантите. Той каза, че ще унищожи боговете из корен.

— Така е — кимна Хирон. — Голяма част от великото пророчество на Рейчъл остава загадка за мен, но едно нещо е ясно. Вие тримата — Джейсън, Пайпър, Лио — сте сред седмината герои, които трябва да потеглят на тази мисия. Трябва да се изправите срещу гигантите в тяхната родина, където са най-силни. Трябва да ги спрете, преди те да пробудят Гея напълно, преди да унищожат планината Олимп.

Ниса се размърда неспокойно.

— Нямаш предвид Манхатън, нали?

— Не — каза Лио, — има предвид истинската планина Олимп. Трябва да отплаваме към Гърция.