Рик Риърдън
Изчезналият герой (45)

XLV. Пайпър

Да вземат хеликоптера бе лесно, но да качат баща й в него — не толкова. Пайпър имаше нужда само от няколко думи, произнесени през набързо направения от Лио мегафон, за да убеди пилота да кацне в планината. Вертолетът, който отговаряше за безопасността на парка, бе достатъчно голям, за да служи за медицински и спасителни операции, и когато Пайпър каза на симпатичната дама, която го пилотираше, че ще е чудесна идея да отлетят до летището в Оукланд, тя бързо се съгласи.

— Не — промърмори баща й, докато го вдигаха от земята, — Пайпър, какво стана? Видях чудовища… отвратителни чудовища…

Имаше нужда от помощта и на Лио, и на Джейсън, за да го задържи на крака, докато тренер Хедж събираше припасите им. За щастие Хедж бе вдигнал панталоните си и бе обул обувките си, така че на Пайпър не й се наложи да обяснява за копитата.

Сърцето й обаче се късаше от вида на баща й. Бяха го пречупили. Плачеше като малко момче. Той не знаеше какво точно му е направил гигантът и как чудовищата са смазали духа му, но момичето не мислеше, че баща му ще остане с разсъдъка си, ако открие.

— Всичко ще е наред, татко — каза тя с най-мекия възможен глас. Не искаше да очарова собствения си баща, но това изглеждаше единственият начин да му помогне.

— Тези хора са мои приятели. Ще ти помогнем. Вече си в безопасност.

Той премигна и погледна към перките на хеликоптера.

— Остриета. Те имаха машина с ужасно много остриета и имаха по шест ръце.

Когато стигнаха вратата на вертолета, жената пилот дойде да помогне.

— Какво му е? — попита тя.

— Вдишал е дим — отговори бързо Джейсън — и е изтощен от жегата.

— Не трябва ли да го отведем в болница? — попита жената.

— Всичко е наред — каза Пайпър. — По-добре до летището.

— По-добре до летището — съгласи се веднага жената. Сетне се намръщи, сякаш несигурна защо е сменила мнението си, — но това не е ли Тристан Маклийн, филмовата звезда?

— Не — каза Пайпър, — само прилича на него. Забрави.

— Да — отвърна жената, — само прилича на него. Аз… — тя премигна объркана — забравих какво имам да казвам. Хайде да тръгваме.

Джейсън повдигна вежди към Пайпър, видимо впечатлен, но тя се чувстваше ужасно. Не искаше да изкривява съзнанието на хората, да ги убеждава в неща, които са неверни. Чувстваше се силна, но по грешен начин — като Дрю от лагера. Или Медея в магазина. А и как щеше да помогне на баща си? Не можеше да го убеди, че всичко е наред или че нищо не се е случило. Травмата бе прекалено дълбока.

Най-накрая го качиха на борда и хеликоптерът излетя. Жената пилот продължаваше да получава съобщения по радиото. Питаха я накъде отива, но тя не им обърна внимание. Зави настрана от горящата планина и се насочи към хълмовете Беркли.

— Пайпър — баща й я хвана за ръката и я задържа, сякаш се боеше, че ще падне, — това ти ли си? Те ми казаха… че ще загинеш. Наговориха ми… ужасни неща. Ужасни неща, които щели да се случат.

— Аз съм, тате — костваше й цялото усилие на волята, за да не се разплаче. Трябваше да е силна. Заради него — всичко ще е наред.

— Имаше чудовища — каза той, — истински чудовища. Земни духове като от приказките на дядо ти Том. Майката земя ми е сърдита. Там беше и великанът Цул-ка-лу^[1], онзи, който бълва огън.

Той отново погледна Пайпър. Очите му бяха като натрошено стъкло, отразяващо откачена светлина.

— Казаха ми, че си наполовина богиня. Че майка ти е…

— Афродита — каза Пайпър, — богинята на любовта.

— Аз… — той си пое дълбоко въздух, сетне сякаш забрави да издиша.

Приятелите на Пайпър се стараеха да не гледат. Лио се занимаваше с някаква гайка, която извади от колана си. Джейсън се взираше надолу към долината, към пътищата, които се задръстваха, понеже смъртните спираха колите си и зяпаха горящата планина. Глийсън дъвчеше корена на карамфил и поне този път не се хвалеше и не викаше.

Тристан Маклийн не трябваше да бъде виждан в такова състояние. Той беше звезда. Беше самоуверен, силен, сигурен. Винаги държеше ситуацията под контрол. Това беше представата, която публиката имаше за него. Която бе изградил. Но сега от този му образ нямаше и следа. Беше си отишъл.

— Не знаех за мама — каза му Пайпър. — Разбрах чак след като те отвлякоха. Когато разбрахме, че си тук, дойдохме веднага. Приятелите ми помогнаха. Никой няма да те нарани повече.

Но баща й не можеше да спре да трепери.

— Вие сте герои — ти и приятелите ти. Не мога да повярвам. Ти си истински герой. Не се правиш на такъв като мен. Толкова се гордея с теб, Пайпс.

Но думите бяха изречени апатично, като в транс. Той погледна към долината и хватката му върху ръката на Пайпър се отпусна.

— Майка ти никога не ми каза.

— Смяташе, че така ще е по-добре — отговорът прозвуча кухо дори на Пайпър. Никакво очароване нямаше да промени това. Но не искаше да каже на баща си това, което наистина бе разтревожило Афродита — че ако прекара живота, знаейки, че по земята крачат богове и духове, ще полудее.

Пайпър бръкна в джоба на якето си. Стъкленицата бе все още там, топла на допир. Но как можеше да изтрие спомените му? Той най-сетне бе разбрал коя е тя. Най-сетне бе горд с нея. Най-сетне тя бе неговият герой. Не обратното. Сега нямаше да я отпрати — никога вече. Сега споделяха обща тайна.

Как можеше да върне нещата към предишния им ред?

Тя задържа ръката му и му разказа разни неща — за това как е изкарала в училището „Уилдърнес“, за хижата си в лагера на нечистокръвните. Разказа му как тренер Хедж яде карамфили и е паднал със задника нагоре на връх Диабло, как Лио е опитомил дракон, а Джейсън е прогонил глутница вълци, като им е говорил на латински. Приятелите й се усмихваха несигурно, докато тя разказваше приключенията им. Баща й сякаш се отпусна, докато тя говореше, но не се засмя.

Пайпър не бе сигурна дали изобщо я чува.

Когато прелетяха над хълмовете към Ист Бей, Джейсън се напрегна. Той се приведе над вратата на хеликоптера така, че Пайпър се уплаши да не падне.

После посочи:

— Какво има там?

Пайпър погледна надолу, но не видя нищо интересно — само хълмове, гори, къщи, малки пътища, които криволичеха между каньоните. Магистралата прорязваше тунел между хълмовете и свързваше Ист Бей с градовете във вътрешната част на областта.

— Къде? — попита Пайпър.

— Този път — отвърна той, — дето минава между хълмовете.

Пайпър взе шлема, който жената пилот й бе дала, и зададе въпроса по радиото. Отговорът не беше много вълнуващ.

— Магистрала номер двайсет и четири — повтори думите на диспечера Пайпър, — тунелът Калдекот. Защо?

Джейсън се загледа втренчено във входа на тунела, но не каза нищо. Той изчезна от погледа им, докато прелитаха над Оукланд, но Джейсън все още гледаше в далечината, а изражението му бе почти толкова объркано като това на бащата на Пайпър.

— Чудовища — внезапно каза Тристан Маклийн, а една сълза се стече по бузата му. — Живея в свят, пълен с чудовища.