Рик Риърдън
Изчезналият герой (33)

XXXIII. Пайпър

Пайпър се събуди замръзнала и трепереща.

Бе сънувала ужасен кошмар за старец с магарешки уши, който я преследваше и крещеше: „Злато мое!“.

— О, боже — зъбите й тракаха, — той ме превърна в златна статуя.

— Всичко вече е наред — Джейсън се приведе над нея и я покри с топла завивка, но тя продължаваше да се чувства вледенена като дъщеря на Борей.

Премигна и се опита да разбере къде са. До нея пукаше лагерен огън, от чийто пушек въздухът лютеше. Светлината на пламъците се отразяваше в каменни стени. Бяха в плитка пещера, която не ги предпазваше особено. Отвън вятърът виеше и навяваше сняг. Нямаше как да прецени дали е денем, или нощем — беше притъмняло твърде много от бурята.

— Л-лио — успя да повика тя.

— Присъстващ и раз-златен — обади се Лио, който също бе плътно завит. Не изглеждаше кой знае колко добре, но май все пак не беше толкова зле, колкото се чувстваше Пайпър.

— Аз също получих инвестицията в злато — обади се той, — но се събудих по-рано. Нямам представа защо. Трябваше да те потопим в реката, за да се съживиш напълно. Опитахме да те изсушим, но е наистина, наистина студено.

— Имаш хипотермия — обясни Джейсън, — дадохме ти толкова нектар, колкото посмяхме. Тренер Хедж направи някаква природна магия.

— Спортен лек! — Грозното лице на треньора се надвеси над нея. — Нещо като хоби ми е. Дъхът ти ще мирише на смес от диви гъби и енергийна напитка за няколко дни, но ще мине. Вероятно няма да умреш. Поне така се надявам…

— Благодаря — немощно отвърна Пайпър. — Как победихте Мидас?

Джейсън й разказа историята, като отдаде по-голямата част от успеха си на чист късмет. Но треньорът изсумтя.

— Хлапето скромничи. Трябваше да го видиш! Първо ги отупа, а после им гръмна една светкавица над главите!

— Тренер, ти не видя нищо — напомни му Джейсън. — Стоеше отвън и си пасеше.

Но сатирът само загряваше.

— После дойдох с тоягата си и направо ги разбихме. Накрая му казах: „Момчето ми, гордея се с теб! Само трябва да поработиш над бицепсите…“

— Тренер! — прекъсна го Джейсън.

— Да?

— Млъкни, ако обичаш.

— Разбира се — треньорът застана до огъня и започна да дъвче тоягата си.

Джейсън постави ръка на челото на Пайпър и провери температурата й.

— Лио, можеш ли да разпалиш огъня?

— Веднага. — Лио призова топка пламъци с големината на бейзболна топка и я метна в огъня.

— Толкова ли зле изглеждам? — потрепери Пайпър.

— Не — бързо отговори Джейсън.

— Ужасен лъжец си — каза му тя, — къде сме?

— В Пайкс Пийк — отвърна той, — Колорадо.

— Но това е на осемстотин километра от Омаха!

— Приблизително толкова — съгласи се Джейсън. — Пришпорих духовете на бурята. На тях това не им хареса и бяха една идея по-бързи, отколкото исках. Опитаха се да ни разбият в планината, преди да ги натикам обратно в чантата ти. Повече няма да опитвам този номер.

— А защо сме тук?

Лио подсмръкна.

— И аз го попитах същото.

Джейсън се загледа в бурята, сякаш очакваше нещо.

— Помните ли блестящата следа от вчера? Все още беше в небето, макар и силно избледняла. Следвах я, докато не изчезна напълно. А после не знам. Просто почувствах, че трябва да спрем на това място.

— Нормално — изплю няколко късчета от тоягата тренер Хедж. — Летящият палат на Еол трябва да е закотвен над нас, на върха. Това е едно от любимите му места за пристан.

— Вероятно е това — сви вежди Джейсън, — не зная. Мисля, че има и нещо друго обаче…

— Ловджийките са пътували на запад — спомни си Пайпър. — Дали са наоколо?

Джейсън потърка ръката си, сякаш татуировките по нея го притесняваха.

— Не виждам как някой може да оцелее в планината в това време. Бурята е много лоша. Вече сме в последната вечер преди слънцестоенето, но нямаме голям избор, освен да изчакаме времето да се успокои. А и трябва да те оставим да си починеш малко, преди да тръгнем отново.

Нямаше нужда да я убеждава. Виещият пред пещерата вятър я плашеше, а и тя не можеше да спре да трепери.

— Ще трябва да те затоплим. — Джейсън седна до нея и разпери ръце малко непохватно. — Ами, би ли имала нещо против да…

— Не, естествено — опита се да прозвучи равнодушно.

Той я прегърна с две ръце. Застанаха по-близо до огъня. Тренер Хедж продължаваше да дъвче тоягата си и да плюе трески от нея в огъня.

Лио извади малко продукти за готвене и започна да пържи в тиган кюфтета за бургери.

— Абе, хора, докато сте си така гушнати, искам да ви кажа нещо. По пътя за Омаха сънувах странен сън. Беше труден за разбиране, понеже сигналът прекъсваше и превключваше на „Колелото на късмета“…

— Колелото на късмета? — Пайпър предположи, че Лио отново се шегува, но когато той вдигна поглед от бургерите си, видя, че изражението му е напълно сериозно.

— Та — продължи той, — работата е там, че татко Хефест се свърза с мен.

Лио им разказа за съня си. На светлината от пламъците и с виещия вятър отвън, историята стана дори по-зловеща. Пайпър си представи как прекъсващият глас на бога предупреждава за гигантите, рожби на Тартара, и за това, че Лио ще изгуби част от приятелите си по пътя.

Опита се да се съсредоточи върху хубавите неща — ръцете на Джейсън около нея, топлината, която бавно обхващаше цялото й тяло… но бе ужасена.

— Не разбирам. Ако героите и боговете трябва да са обединени, за да победят гигантите, защо боговете мълчат. Ако се нуждаят от нас…

— Ха! — намеси се тренер Хедж. — Боговете мразят да имат нужда от хората. Предпочитат да е обратното. Нещата трябва да се прецакат още много, за да си признае Зевс, че не е трябвало да затваря Олимп.

— Тренер — каза Пайпър, — този коментар беше почти интелигентен.

Хедж изпуфтя.

— Какво? Та аз съм си интелигентен! И не съм изненадан, че вие, бухтички, не сте чували за войната с гигантите. Боговете не обичат да си спомнят за нея. Кофти реклама е за тях да признаят, че са имали нужда от смъртни, за да оцелеят. Та това е унизително!

— Има и друго обаче — намеси се Джейсън, — когато сънувах Хера в затвора, тя каза, че Зевс е необичайно параноичен. Хера призна, че е отишла до руините, понеже е чула как някой й нашепва нещо в главата. Какво ще правим, ако този някой манипулира боговете както Медея — нас?

Пайпър потрепери. И на нея й бе хрумнало нещо подобно — че някаква сила, която не могат да видят, манипулира нещата зад кулисите и помага на гигантите. Може би същата, която информираше Енкелад за ходовете им и бе свалила дракона им от небето над Детройт.

Може би това бе дамата от прах, която Лио бе сънувал, или някой друг неин слуга.

Лио остави хлебчетата за бургерите да се запекат.

— Да, Хефест спомена нещо подобно — Зевс се държал по-странно от обичайното. Мен обаче ме притесни това, което не каза. Няколко пъти спомена полубоговете и това, че имали много деца. Не зная. Държеше се така, сякаш обединението на най-великите герои е невъзможно. Хера се опитва да го осъществи, но това е глупаво. Има и някаква голяма тайна, която Хефест едва не се изпусна да ми каже.

Джейсън се стегна. Пайпър усети напрежението в ръцете му.

— Хирон спомена нещо подобно в лагера — припомни си той, — спомена някаква свещена клетва, за която не можел да говори. Тренер, ти знаеш ли нещо по въпроса?

— Не, аз съм сатир. Нас ни спестяват интересните подробности. Особено когато става дума за някой стар… — той се спря.

— Стар като теб? — попита Пайпър. — Но ти не си особено стар, нали?

— На сто и шест — промърмори треньорът.

Лио се задави.

— Моля?

— Внимавай да не си подпалиш гащите, Валдес. Това прави само петдесет и три човешки години. Спечелих си обаче врагове сред Съвета на старейшините. Бил съм защитник прекалено дълго. Ставал съм непредвидим. Прекалено агресивен. Представяте ли си?

— Ужас! — Пайпър се опита да не поглежда към приятелите си. — Това е невероятно.

Треньорът се намръщи.

— Да, а когато най-сетне стана хубава война с титаните, сложиха ли ме на предните линии? Не! Пратиха ме накрая на света. На канадската граница. Представяте ли си? А след войната ме пратиха в онова училище. Сякаш съм твърде дърт, за да помогна. Тия тъпаци от съвета с техните треви и гори…

— Мислех, че сатирите обичат природата? — обади се плахо Пайпър.

— Естествено, аз също — потвърди Хедж, — а в природата големите неща изяждат малките. И когато си, как да кажа… вертикално неуравновесен като мен, се поддържаш в добра форма, носиш си дълъг прът и не се даваш на никого. Това е природата! — Хедж отново изсумтя. — А те — цветя. Между другото, Валдес, надявам се, че имаш някаква вегетарианска храна. Аз не ям плът.

— Естествено, тренер. Не яж тоягата си. Имам няколко кюфтенца от тофу. Пайпър също е вегетарианка. Ще ги направя ей сегичка.

Ароматът на пържени бургери изпълни въздуха. Пайпър обикновено мразеше миризмата на готвено месо, но стомахът й изкъркори в знак на несъгласие.

Откачаш от глад — каза си тя. — Мисли си за броколи. Моркови. Леща.

Не само стомахът й се бунтуваше обаче. Докато лежеше край огъня, прегърната от Джейсън, Пайпър почувства угризения на съвестта да пронизват сърцето й като куршум. Вината, която изпитваше от посещението на Енкелад в съня й преди седмица, я убиваше.

Приятелите й искаха да й помогнат. Джейсън дори беше казал, че ще влезе в капан, за да спаси баща й. А Пайпър ги държеше в неведение.

Доколкото знаеше, вече бе обрекла баща си на смърт, когато нападна Медея.

Тя преглътна един хлип. Може би беше постъпила правилно в Чикаго, спасявайки приятелите си, но така само бе отложила проблема. Не можеше да предаде приятелите си, но най-малката част от нея отчаяно мислеше: Какво ще стане, ако го направя?

Опита се да си представи какво би казал баща й, ако го попиташе: „Хей, тате, ако някога си окован от великан човекоядец и за да те спася, трябва да предам двама приятели, какво да правя?“.

Но никога не бе задавала този въпрос по време на играта им. Баща й, разбира се, нямаше да приеме такъв въпрос насериозно. Най-вероятно щеше да й разкаже някоя от историите на дядо Том — нещо за светещи таралежи и говорещи птици, а после да се засмее, все едно съветът е глупав.

На Пайпър й беше мъчно, че не помни дядо си по-добре. Понякога сънуваше малката двустайна къщичка в Оклахома. Чудеше се какво ли би било да израсне там.

Татко й щеше да я помисли за побъркана. Беше прекарал целия си живот, бягайки от това място, отдалечавайки се от резервата, играейки всякакви роли, освен тези на индианци. Винаги бе казвал на Пайпър какъв късмет има, че расте богата и обгрижвана в хубава калифорнийска къща.

Беше се научила да се притеснява от наследството си — както баща и се притесняваше от старите си снимки от осемдесетте години, на които бе с пера в косата и откачени дрехи. „Вярваш ли, че някога съм изглеждал така!?“ — казваше той. Да бъдеш чероки за него беше нещо едновременно смешно и леко унизително.

Но какво друго бяха те? Баща й сякаш не знаеше. Може би затова бе винаги нещастен, винаги търсеше различни роли. Може би затова Пайпър започна да краде, търсейки нещо, което баща й не можеше да й даде.

Лио постави кюфтенцата от тофу на тигана. Вятърът продължаваше да вее. Пайпър си спомни една стара приказка, която баща й беше разказвал и която може би отговаряше на поне част от въпросите й.

Един ден, когато бе във втори клас, тя се бе прибрала вкъщи разплакана и бе попитала баща си защо я е кръстил Пайпър. Децата се шегуваха с нея, понеже „Пайпър Чероки“ беше вид самолет.

Баща й се засмя, сякаш това никога не му бе хрумвало.

— Не, Пайпс. Самолетът е хубав, но не си кръстена на него. Дядо Том избра името ти. Веднага щом чу как плачеш, ми каза, че имаш силен глас — по-добър от този на флейта^[1]. Каза, че ще се научиш да пееш най-трудните песни на племето, дори тази на змията.

— Песента на змията?

И така татко и разказа легендата. Един ден една индианка от племето бе видяла как змия минава близо до децата й. За да ги предпази, убила със скала животното. Не знаела обаче, че това е царят на гърмящите змии. Змиите се приготвили за война с хората, но съпругът на индианката се опитал да възстанови мира. Той обещал да направи всичко, за да се отплати на змиите. Те решили да проверят колко струва думата му. Казали му да изпрати жена си до кладенеца със змиите, така че змиите да я нахапят и да отнемат живота й в замяна на този на своя цар. Сърцето на мъжа било разбито, но той сторил това, което се искало от него. Змиите били трогнати от това, че е удържал на думата си, и спазили своето обещание. Научили го на Песента на змията, за да я предаде на всички от племето. Оттук нататък, ако чероки срещнел змия и запеел тази песен, тя щяла да го познае като приятел и нямало да го ухапе.

— Ужасна история — възкликнала беше Пайпър. — Оставил е жена си да умре.

Баща й бе разперил ръце.

— Това е било тежка жертва. Но един живот спечелил на поколенията мир между змиите и чероките. Дядо Том вярваше, че музиката на нашето племе може да реши всеки проблем. Затова те нарече Пайпър.

Тежка жертва. Нима дядо й бе усетил нещо около нея, още докато е била бебе? Дали бе познал, че е дете на Афродита? Татко й сигурно щеше да каже, че полудява. Дядо Том не е бил оракул.

И все пак… беше обещала да помогне в тази мисия. Приятелите й разчитаха на нея. Бяха я спасили, когато Мидас я бе превърнал в златна статуя.

Бяха я върнали към живота. Не можеше да им се отплати с лъжи.

Постепенно усети, че се стопля. Спря да трепери и се облегна върху гърдите на Джейсън. Лио им подаде храната. Пайпър не искаше да се движи, да говори, да прави каквото и да е било, което да прекъсне този миг.

Но се налагаше.

— Трябва да поговорим — тя се изправи и погледна Джейсън. — Момчета, повече не искам да крия нищо от вас.

Те я погледнаха с пълни усти. Вече нямаше връщане назад.

— Три нощи преди пътуването до Големия каньон — започна тя — сънувах гигант, който държеше баща ми за заложник. Каза да му сътруднича или татко ще умре.

Пламъците изпукаха.

Накрая Джейсън каза.

— Енкелад? Споменавала си името му и преди.

Тренер Хедж подсвирна.

— Огромен гигант, при това огнедишащ. Не бих оставил стария татко козел с него.

Джейсън му хвърли убийствен поглед.

— Продължавай, Пайпър. Какво стана после?

— Опитах се да се свържа с татко, но успях да говоря само със секретарката му. Тя ми каза да не се безпокоя.

— Джейн — спомни си Лио, — но Медея не каза ли, че я контролира?

Пайпър кимна.

— За да върна баща си, трябваше да проваля тази мисия. Не знаех, че ще сме ние тримата. След като тръгнахме на път, Енкелад ми изпрати нов кошмар. Каза, че иска и двама ви мъртви. Каза, че иска да ви отведа до някаква планина. Не знам коя, но е край залива на Сан Франциско. Видях моста^[2] от върха. Утре по обяд трябва да съм там. За размяната.

Можеше да почувства погледите на приятелите си. Чакаше да й се развикат, да й обърнат гръб, да я изхвърлят насред бурята.

Вместо това Джейсън застана до нея и отново я прегърна.

— Боже, Пайпър. Толкова съжалявам.

Лио кимна.

— Без майтап, как си могла да криеш това цяла седмица? Пайпър, та ние можем да помогнем.

Тя ги погледна.

— Защо не ми се развикате или не направите нещо? Наредиха ми да ви убия.

— Стига — отвърна Джейсън, — спаси и двама ни на тази мисия. Бих ти доверил живота си винаги.

— Аз също — каза Лио, — но мен няма кой да ме гушне.

— Не разбирате! — извика Пайпър. — Вероятно убих баща си, казвайки ви това.

— Едва ли — изблея тренер Хедж. Той ядеше тофубургера си заедно с хартиената чиния, увит като тако. — Гигантът още не е получил това, което иска, а татко ти все още му трябва за размяна. Ще изчака до крайния срок. Иска да ни отклониш към планината, нали?

Пайпър кимна несигурно.

— Това означава, че Хера е някъде другаде — продължи Хедж, — а тя трябва да бъде спасена в същия ден. Така че той ти предлага избор — спаси баща си или Хера. Ако тръгнеш към Хера, Енкелад ще се погрижи за татко ти. Но да знаеш, че дори да му беше помогнала, той пак нямаше да те пусне да си вървиш. Очевидно е, че ти си един от седмината герои на великото пророчество.

Беше говорила за това и преди с Джейсън и Лио. Предполагаше, че е вярно, но й бе трудно да го повярва. Не се чувстваше особено важна. Беше просто едно дете на Афродита, при това глупаво. Защо им трябваше да я лъжат и убиват?

— Значи нямаме избор — заключи нещастно тя, — трябва да спасим Хера, иначе царят на гигантите ще се освободи. Това е задачата ни. Светът зависи от нея. А Енкелад сякаш си има начини да ме наблюдава. Той не е глупак. Ще разбере, че съм се отклонила от заръките му. И ще убие татко.

— Няма да убие баща ти — увери я Лио. — Ще го спасим.

— Нямаме време! — извика Пайпър. — А и това е капан.

— Ние сме ти приятели, красавице — каза Лио. — Няма да оставим татко ти да умре. Просто ще трябва да измислим нещо.

Тренер Хедж изръмжа.

— Щеше да е добре, ако знаехме къде е тази планина. Може пък Еол да ви каже това. Но местността край залива на Сан Франциско има лоша слава в геройските кръгове. Старият дом на титаните, Отрис, се издигна над планината. Там, където Атлас крепи небето. Дано планината не е същата.

Пайпър се опита да си спомни изгледа от съня си.

— Не мисля. Тази беше навътре.

Джейсън се намръщи край огъня, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Лоша репутация ли… та това не е вярно. Заливът край Сан Франциско…

— Мислиш, че си бил там? — попита го Пайпър.

— Аз… — той погледна, сякаш е на ръба да си спомни нещо. После погледът му отново стана безпомощен. — Не зная. Хедж, какво стана с Отрис?

Хедж отхапа още малко от бургера и хартията.

— Кронос построи нов палат там миналото лято. Огромно, гадно място. Трябваше да е офис на новото царство. Но там не се водиха битки. Кронос нападна Манхатън, за да завладее Олимп. Доколкото си спомням, остави някакви други титани в палата си, но след като го победиха, мястото се срина от само себе си.

— Не — заяви Джейсън.

Всички го погледнаха.

— Как така „не“? — попита Лио.

— Не стана така. Аз… — той се напрегна и погледна към изхода на пещерата. — Чухте ли това?

Заслушаха се. Нищо.

Тогава Пайпър го чу.

Вълчи вой раздираше нощта.