Рик Риърдън
Изчезналият герой (39)

XXXIX. Пайпър

Пайпър сънуваше. Беше на покрива на училище „Уилдърнес“. Пустинната нощ бе студена, но Пайпър бе взела завивки, а и Джейсън беше до нея. Повече топлина не й трябваше.

Въздухът миришеше на горящ мескит и градински чай. На хоризонта планините Спринг се извисяваха като криви черни зъби, а зад тях се виждаше мътният блясък на Лас Вегас.

Звездите бяха толкова ярки, че Пайпър се уплаши, че няма да види метеоритния дъжд. Не искаше Джейсън да помисли, че го е докарала дотук под фалшив претекст (макар и да си беше точно така). Метеоритите обаче не разочароваха. Почти всяка минута от небето падаше един и оставяше следа от бял, жълт или син пламък. Пайпър бе сигурна, че дядо Том би ги обяснил с някоя индианска приказка, но в момента бе твърде заета да измисли своя собствена история.

Джейсън я хвана за ръката (най-после!) и посочи два метеора, които се спуснаха през атмосферата така, че оформиха кръст.

— Еха — каза той, — не мога да повярвам, че Лио не е поискал да види това.

— Аз всъщност не го поканих — отвърна Пайпър.

Джейсън се усмихна.

— Така ли?

— Мхм. Никога ли не си чувствал, че понякога трима души биха били твърде много?

— Да — призна си Джейсън, — сега например. Знаеш ли колко проблеми ще имаме, ако ни намерят тук?

— Ще измисля нещо — каза Пайпър. — Мога да бъда много убедителна. Искаш ли да потанцуваме?

Той се засмя. Очите му бяха невероятни, а усмивката му — още по-красива на светлината на звездите.

— Без музика. Нощем. На покрив. Не ти ли се струва опасно?

— Аз съм опасно момиче.

— Не се и съмнявам.

Той се изправи и й подаде ръка. Потанцуваха малко, но танцът бързо премина в целувка. Пайпър едва го целуна отново — не можеше да сдържа усмивката си.

Тогава сънят й се промени… или може би бе умряла и отишла в Подземния свят, тъй като се намери обратно в магазина на Медея.

— Нека това бъде сън — промърмори тя, — а не вечното ми наказание.

— Не, миличка — обади се жена с приказно сладък глас, — не си наказана.

Пайпър се обърна, уплашена, че ще види Медея, но вместо това видя жена, която ровеше из дрехите на половин цена.

Жената беше зашеметяващо красива. Косата й бе дълга до раменете, шията — изящна, чертите — съвършени. Имаше и страхотна фигура, облечена в дънки и снежнобяла тениска.

Пайпър беше виждала много актриси. Повечето гаджета на баща й бяха наистина красиви. Но тази жена бе различна. Тя беше елегантна, без да се напряга, модерна, без да го е целяла, бляскава, без да се е гримирала. След смачкания от пластични операции и козметика Еол Пайпър бе още по-смаяна от вида на тази жена. В нея нямаше нищо изкуствено.

И все пак, докато Пайпър гледаше, видът на жената се смени. Пайпър не можеше да прецени дали се е променил цветът на очите й, или този на косата й. Жената обаче ставаше все по-красива и по-красива, сякаш видът й се приближаваше до мислите на Пайпър и до нейния идеал за красота.

— Афродита? — попита Пайпър. — Мамо?

Богинята се усмихна.

— Това е само сън, миличка. В случай, че някой се интересува — не съм била тук. Нали?

 

— Аз… — Пайпър искаше да я пита хиляди неща, но те задръстиха ума й.

Афродита взе една тюркоазна рокля. На Пайпър тя й се стори страхотна, но богинята направи гримаса:

— Цветът не ми отива за жалост. Иначе дрешката е сладка. Медея има някои чудни нещица тук.

— Тази сграда… — заекна Пайпър. — Тя избухна. Видях го.

— Да — съгласи се Афродита, — затова има разпродажба. Вече е само спомен. Съжалявам, че те измъкнах от предишния ти сън. Той бе много по-приятен, мисля.

Лицето на Пайпър пламна. Тя не знаеше дали се чувства повече ядосана, или унизена, но най-вече бе разочарована.

— Беше измама. Това не се е случвало. Никога. Защо го помня толкова ярко?

Афродита се усмихна.

— Защото си моя дъщеря, Пайпър. Виждаш възможностите много по-ясно от другите. Виждаш какво може да стане. И все още може, не се предавай! За нещастие… — богинята посочи магазина — те очакват още препятствия. Медея ще се върне заедно с много други врагове. Портата на смъртта е отворена.

— Какво имаш предвид?

Афродита й намигна.

— Ти не си глупаво момиче, Пайпър. Знаеш за какво говоря.

Пайпър усети как я полазват тръпки.

— Спящата жена, онази, която Мидас и Медея нарекоха своя покровителка. Тя е отворила портал към Подземния свят. Тя е пуснала мъртвите в нашия свят.

— Мхм. И не кои да е мъртви. Най-злите, най-могъщите — онези, които имат причина да ненавиждат боговете.

— Чудовищата се връщат от Тартара по същия начин — предположи Пайпър, — затова не остават унищожени.

— Да. Тяхната „покровителка“, както я наричат, има специална връзка с Тартара, духа от ямата. — Афродита вдигна една позлатена тениска. — С това ще изглеждам нелепо.

Пайпър се засмя притеснено.

— Ти ще изглеждаш съвършена винаги.

— Толкова си сладка — каза Афродита. — Но красотата е в това да намериш какво ти подхожда. За да си съвършен, трябва да се чувстваш така и да избягваш да се правиш на такъв, какъвто не си. А за една богиня това е особено трудно. Ние се променяме толкова лесно.

— Татко смяташе, че си съвършена. — Гласът на Пайпър потрепери. — Той никога не те забрави.

Погледът на Афродита стана далечен.

— Да… Тристан. Беше страхотен човек. Толкова мил и добър, забавен и красив. И все пак толкова тъжен.

— Може ли да не говорим за него в минало време!

— Съжалявам, скъпа. Не исках да изоставя баща ти, разбира се. Това винаги е много трудно. Но така беше най-добре. Ако разбереше коя съм в действителност…

— Чакай! Нима той не е разбрал, че си богиня?

— Не, разбира се! — Афродита прозвуча обидено. — Не бих му го причинила. За повечето смъртни това е прекалено трудно за разбиране. Може да съсипе живота им. Само питай твоя приятел Джейсън. Между другото, той също е страхотно момче. Майка му обаче бе съсипана, когато разбра, че е влюбена в Зевс. По-добре е, че Тристан ме смята за смъртна, напуснала го без причина. По-добре горчив, но хубав спомен, отколкото недостъпна богиня. Което ме подсеща нещо…

Тя отвори ръка и показа на Пайпър стъкленица, пълна с розова отвара.

— Това е една от хубавите напитки на Медея. Тя унищожава близките спомени. Когато спасиш баща си, ако успееш, трябва да му го дадеш.

Пайпър не вярваше на ушите си.

— Искаш да дрогирам татко? Да го накарам да забрави преживяното?

Афродита вдигна стъкленицата. Напитката хвърли розово отражение върху лицето й.

— Баща ти се прави на спокоен и уверен човек, но той крачи на ръба между два свята. Той прекарва дните си в отрицание на старите легенди за богове и духове, но се опасява, че те може би са истински. Страх го е, че е отрязал важна част от себе си и някой ден това ще го унищожи. А сега е пленник на гигант. Това, което преживява, е истински кошмар. Дори да оцелее… споменът за боговете и духовете, които крачат по тази земя, ще го преследва през целия му живот. Ще го съсипе. Това иска нашият враг. Тя ще го пречупи, а с това ще скърши и твоя дух.

Пайпър искаше да каже на Афродита, че греши, че баща й е най-силният човек, който познава, че не би му отнела спомените по начина, по който Хера бе постъпила с Джейсън.

Но някак си не можеше да й се сърди. Спомни си какво и бе казал баща й на плажа в Биг Сур: „Ако наистина вярвах в страната на духовете, в свещените животни или гръцките богове… не бих могъл да спя нощем. Винаги ще търся някой, когото да обвинявам.“

Сега и Пайпър търсеше някой, когото да обвини за ставащото.

— Коя е тя? — попита майка си. — Кой стои зад гигантите?

Афродита сви устни. Тя приближи следващия щанд с похабени брони и разкъсани тоги, но ги гледаше така, сякаш са модерни облекла.

— Ти имаш силна воля — отбеляза тя, — а аз не съм много уважавана измежду боговете. Присмиват се на децата ми. Смятат ги за суетни и глупави.

— Някои от тях са.

Афродита се засмя.

— Вярно е. Може би самата аз съм такава. Понякога. Едно момиче трябва да се забавлява. О, това е сладурско! — Тя вдигна един обгорен бронзов нагръдник и го показа на Пайпър. — Не ти ли харесва?

— Не — отговори Пайпър. — Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Търпение, миличка — каза богинята. — Това, което искам да ти кажа, е, че любовта е най-голямата сила в света. Тя прави смъртните велики. Най-храбрите им и благородни дела са сторени заради любовта.

Пайпър извади кинжала си и погледна отражението си върху острието.

— Като Елена, която започнала Троянската война?

— Каторпсис — усмихна се Афродита. — Толкова се радвам, че го намери. Много ме обвиняват за тази война, но Парис и Елена бяха сладка двойка. А героите от тази война днес са безсмъртни… поне в паметта на хората. Любовта е силно нещо, Пайпър. Може да повали дори боговете на колене. Казах го на моя син Еней, докато бягаше от Троя. Той смяташе, че се е провалил. Смяташе се за загубеняк. Но отиде в Италия…

— И потомците му основаха Рим.

— Именно. Както виждаш, Пайпър, децата ми могат да бъдат и могъщи. Ти можеш да си могъща, понеже моят произход е уникален. Аз съм по-близка до сътворението от който и да било олимпийски бог.

Пайпър се помъчи да си спомни мита за раждането на Афродита.

— Ти не… си ли се появила от морето? Върху мидена черупка?

Богинята се засмя.

— Голямо въображение имаше този Ботичели. Никога не съм стояла върху мидена черупка, но наистина се появих от морето. Първите създания, които се появиха от Хаоса, бяха Земята и Небето. Гея и Уран. Когато техният син — титанът Кронос — уби Уран…

— Насякъл го е с косата си — спомни си Пайпър.

Афродита сбърчи нос.

— Да. Парчетата от Уран паднаха в морето. Безсмъртната му същност създаде морска пяна, а от тази пяна…

— Си се родила ти. Спомних си. Значи ти…

— Аз съм последното дете на Уран, а той бе по-велик и от боговете, и от титаните. В някакъв смисъл аз съм най-стара измежду олимпийските богове. И както казах, любовта е огромна сила. А ти, дъще, си много повече от една хубавелка. Затова съм сигурна, че вече добре знаеш кой пробужда гигантите и кой има мощта да отвори портите в недрата на земята.

Афродита изчака, сякаш виждаше как Пайпър бавно подрежда пъзела, който разкри ужасяваща картина.

— Гея — каза Пайпър, — самата земя. Тя е нашият враг.

Надяваше се Афродита да отрече това. Но богинята остана вгледана в похабените доспехи.

— Хилядолетия наред тя прекара в сън, но сега вече се пробужда. Дори заспала, тя е могъща. Ако се събуди… това ще е краят. Трябва да победим гигантите, преди това да се случи, да приспим Гея отново. В противен случай бунтът, който виждаш, е само началото. Мъртвите ще започнат да прииждат на орди. Чудовищата ще се възстановяват още по-бързо, а гигантите ще ликвидират родината на боговете. Ако това стане, цивилизацията ще изчезне в пламъци.

— Но Гея? Майката Земя?

— Не я подценявай — предупреди Афродита. — Тя е жестоко божество. Тя организира убийството на Уран. Тя даде на Кронос косата и го насъска да убие собствения си баща. Когато титаните завладяха Земята, тя заспа спокойно. Но щом боговете ги изместиха, тя се пробуди и в гнева си роди нова раса — гигантите, с която да унищожи Олимп завинаги.

— И сега всичко се повтаря — каза Пайпър. — Гигантите се надигат.

Афродита кимна.

— Вече знаеш истината. Какво ще правиш?

— Аз? — стисна юмруци Пайпър. — Какво мога да направя аз? Да се облека добре и да придумам Гея да заспи отново?

— Ще ми се да бе възможно — каза Афродита. — Но не е. Ще трябва да откриеш собствените си сили и да се пребориш за това, което обичаш. Като моите любимци, Парис и Елена. Като сина ми Еней.

— Парис и Елена загинаха — каза Пайпър.

— А Еней стана герой — добави богинята. — Първият велик римски герой. Резултатът зависи от теб, Пайпър, но едно ти казвам: Седмината най-велики герои трябва да бъдат събрани, за да победим гигантите, а това няма да стане без твоята помощ. Когато двете страни се срещнат, ти ще бъдеш посредникът. Ти ще решиш дали да има приятелство, или война.

— Кои две страни?

Погледът на Пайпър започна да се замъглява.

— Трябва да се събудиш скоро, момичето ми — каза богинята. — Аз невинаги съм на едно мнение с Хера, но тя пое огромен риск и този път съм съгласна с нея. Зевс държа двете страни разделени твърде дълго. Само събрани ще имате силата да спасите Олимп. А сега се събуди. Надявам се новите дрехи да ти харесват.

— Какви дрехи? — попита Пайпър, но сънят й вече бе избледнял.