Рик Риърдън
Изчезналият герой (12)

XII. Лио

Гората не приличаше на никое място, което бе посещавал досега. Лио бе израснал в блок в северен Хюстън. Най-дивото нещо, което бе виждал, бе точно гърмящата змия в пасището. И леля Роса по нощница.

Поне докато не го бяха изпратили в училище „Уилдърнес“.

Но дори то се намираше в пустинята, а в нея нямаше дървета с изкривени корени, в които да се препънеш, потоци, в които да се проснеш, клони, които да хвърлят дълбоки и зловещи сенки наоколо, сови, които да те оглеждат с огромните си светещи очи.

Бе попаднал в „Зоната на Здрача“^[1].

Запрепъва се навътре в гората, докато не се увери, че никой от хижите не може да го види. Тогава призова огъня. Пламъци затанцуваха по върха на пръстите му и хвърлиха достатъчно светлина, за да може да вижда. Не бе опитвал това от петгодишен, когато подпали онази маса за пикник. След смъртта на майка си се боеше прекалено много, за да опита каквото и да е било. Дори това малко пламъче го накара да се почувства гузен.

Продължи напред, като се оглеждаше за следи от преминаването на дракон — огромни стъпки, съборени дървета, обгорели стволове. Нещо толкова огромно не можеше да се промъкне незабелязано. И въпреки това не откри нищо. Само веднъж видя огромна космата сянка на вълк или мечка. Тя обаче остана надалеч от огъня — нещо, за което Лио бе искрено благодарен.

Накрая на едно сечище видя първия капан — широк трийсет метра кратер, заобиколен от големи речни камъни.

Лио трябваше да признае, че капанът е добре измислен. В центъра на падината имаше метална цистерна с размера на бидон, пълна с бълбукаща тъмна смес — машинно масло и сос „Табаско“. На пиедестал, издигащ се над цистерната, се въртеше електрическо ветрило, което разпращаше аромата из гората. Дали металните дракони имаха нюх?

Цистерната изглеждаше незащитена. Но щом се вгледа внимателно, Лио видя на бледата светлина на звездите и създадения от него огън, че под листата и пръстта блещука метал. Бронзова мрежа опасваше целия кратер. Само че „видя“ не беше точната дума — механизмът сякаш излъчваше топлина, по която Лио долавяше присъствието му. Капанът вероятно се задействаше при натиск. Щом драконът стъпеше в нея, мрежата щеше да се затвори и да опакова чудовището като коледен подарък.

 

Лио приближи още малко. Той постави крак върху най-близкия спусък на капана. И както очакваше, не се случи нищо. Бяха настроили мрежата за нещо наистина огромно. Иначе можеше да хванат нещо друго — животно, човек или по-малко чудовище. Съмняваше се в гората да има нещо по-тежко от металния дракон.

Или поне се надяваше да е така.

Продължи надолу по кратера и приближи цистерната. Парите бяха прекалено силни и очите му започнаха да сълзят. Спомни си как веднъж Тия Калида (или по-скоро Хера) го бе накарала да реже люти чушки в кухнята и в очите му бе попаднал сок от тях. Болката бе адска, но ужасната бабичка само бе казала нещо от сорта на: „Дръж се, юначе. Ацтеките от родината на твоята майка наказвали лошите деца, като ги държали над клада, подхранвана с люти чушки. Така отгледали много герои.“

Напълно луда, дива бабичка! Лио бе много доволен, че трябва да я спасява. Тия Калида щеше да се влюби в тази цистерна, тъй като бе много по-лоша от онзи сок.

Лио се огледа за спусъка, за да обезвреди мрежата.

Не видя нищо.

В този момент се паникьоса. Ниса бе казала, че са поставили няколко такива капана в гората, че възнамеряват да поставят и други. Ами ако драконът вече бе стъпил в такъв? Как можеше Лио да ги открие всичките?

Той продължи да тършува, но не намери освобождаващ механизъм. Нямаше голямо копче, на което да пише СТОП. Той допусна, че може наистина да няма такова и започна да се отчайва.

Тогава чу звука.

Звучеше като тътен — от типа, който не толкова се чува, колкото се усеща в стомаха. Полазиха го тръпки, но не потърси с поглед източника му. Вместо това, продължи да изучава капана.

Трябва да е още далеч. Пробива си път през дърветата.

Трябва да побързам.

В този миг се чу сумтене, подобно на пара, излизаща от комин. Вратът му започна да пари. Той се обърна бавно. Накрая на кратера, на около петнайсет метра от него, блестяха две червени очи. Съществото отразяваше лунната светлина и Лио не можеше да повярва, че нещо толкова огромно се е приближило към него толкова бързо. Твърде късно осъзна, че погледът му се е спрял на огъня в ръката му.

Твърде късно го загаси.

Въпреки това продължи да вижда дракона ясно. Бе дълъг около осемнайсет метра от муцуната до опашката, а тялото му беше направено от вплетени една в друга бронзови плочки. Ноктите му бяха големи колкото касапски ножове, а устата му — пълна със стотици остри като бръснач зъби. От ноздрите му излизаше пара. Ръмженето му беше като на моторен трион, режещ дърво. С лекота можеше да схруска Лио или пък да го сплеска като гофрета.

Беше също така най-красивото създание, което Лио бе виждал някога.

Но се оказа напълно безполезен.

— Ти нямаш крила! — възмути се Лио.

Драконът млъкна. Той килна главата си, сякаш за да попита: „Защо не бягаш, обзето от паника, смешно човече?“

— Е, споко — опита се да го успокои Лио, — пак си готин. Много си як, даже. Кой те е направил? И как? С хидравлика ли се движиш, или с ядрена енергия? Както и да е, който и да е бил, ако бях на негово място, щях да ти направя криле. Наистина, как може дракон без криле? Да не си прекалено тежък? Трябваше да се сетя…

Драконът отново изсумтя, вече объркан. Идеята бе да смачка Лио, не да си бъбри с него. Той пристъпи напред и тогава Лио изкрещя:

— НЕ!

Драконът отново изръмжа.

— Това е капан, бронзова главо — предупреди го Лио. — Искат да те хванат.

Драконът разтвори пастта си и избълва струя пламък. Огънят покри Лио от глава до пети, по-горещ от всичко, което той бе усещал някога. Почувства се като в сауна. Въпреки това не отстъпи. Когато огънят изгасна, си бе цял-целеничък. Дори дрехите му си бяха наред, което бе загадка за Лио, но пък го зарадва. Обичаше войнишкото си яке, а и щеше да е конфузно да остане чисто гол насред гората.

Драконът зяпна Лио. Лицето му всъщност не се промени, тъй като бе от метал, но Лио сметна, че напълно разбира мислите му: „Ама ти защо не си станал на курабийка?“.

По врата му мина светкавица, сякаш щеше да даде на късо.

— Не можеш да ме изгориш — каза Лио, опитвайки се да звучи едновременно строго и спокойно. Никога не бе гледал куче, но говореше на дракона така, както би говорил на пале.

— Спокойно, момче. Не приближавай повече. Не желая да те хванат. Те искат да те пленят и предадат за рециклиране. Мислят, че си повреден. Но аз не го вярвам. Аз ще те поправя, ако ми позволиш…

Драконът изскърца, изрева и атакува. Капанът се задейства. Дъното на кратера изригна със звук като от хиляда кофи за боклук, ударили се с все сила една в друга. Навсякъде полетяха пръст и сухи листа, металната мрежа блесна. Лио падна зашеметен с главата надолу, целият изпръскан от соса „Табаско“ и машинното масло. Намери се като в сандвич между цистерната и дракона, който се мъчеше да се освободи от омоталата и двама им мрежа. Чудовището от бронз започна да бълва огън във всички посоки, освети небето и подпали дърветата. Масло и сос пламнаха навсякъде около тях. Лио не бе ранен от това, но устата му се подлюти ужасно.

— Спри веднага! — развика се той.

Драконът продължи да се гърчи. Лио разбра, че ще бъде смачкан, ако не направи нещо. С огромни усилия се освободи от дракона и цистерната, след което се измъкна от мрежата. Дупките за щастие бяха достатъчно широки за едно слабовато хлапе.

Вече свободен, хукна към главата на дракона. Чудовището се опита да го захапе, но зъбите му още бяха заплетени в мрежата. Отново избълва струя пламък, но по-немощно, сякаш енергията му бе на привършване. Оранжевите вече пламъци дори не достигнаха Лио.

— Слушай ме сега — каза Лио, — в момента само им разкриваш къде си. Ако продължаваш така, те ще се появят с киселина и оксиженови резачки. Това ли искаш?

Челюстите на дракона изскърцаха, сякаш той се мъчеше да отговори.

— Хубаво — каза Лио, — ще трябва да ми се довериш.

И така момчето се захвана за работа.

Отне му поне час, за да открие контролния панел. Беше точно зад главата на дракона, което бе логично. Предпочете да остави чудовището в мрежата, понеже така се работеше по-лесно. Драконът обаче не хареса това.

— Стой мирен! — скастри го Лио.

Звярът отново изскърца, но този път звукът напомняше скимтене.

Лио разгледа жиците в главата му. Разсея се от някакъв звук в гората, но когато погледна нагоре, видя, че това е само горски дух — дриада, спомни си Лио, — която гасеше огньовете от клоните на дървото си. За радост драконът не бе успял да подпали горски пожар, но дриадата не беше доволна. Дрехите й димяха, а тя се опитваше да изгаси огъня с копринена завивка. Когато видя, че Лио я зяпа, му отправи крайно неприличен за дриада жест. След което изчезна в зелен облак мъгла.

Лио се върна към инсталацията. Беше хитро измислена и той успя да я разбере. Това беше релето на мотора, това бяха сензорите за очите, диска…

— Ха! — извика той. — Ясна е работата.

Скръц? — изскърца с челюст драконът.

— Ръждясал ти е хардът, пич. Вероятно той контролира изкуствения интелект. Тоест ръждясал ти е мозъкът. Затова си леко… объркан.

Щеше да каже „луд“, но се спря навреме.

— Ще ми се да имах диск за смяна, но това си е сложна работа. Ще трябва да го извадя и почистя. Ще отнеме само минутка.

Той извади диска и драконът замря. Блясъкът в очите му изгасна. Лио се смъкна от гърба му и започна да лъска диска. Потърка го с малко масло и сос, които сипа на ръкава си. Това премахна ръждата, но колкото повече чистеше, толкова повече започваше да се притеснява. Някои от частите бяха непоправимо увредени. Можеше да ги подобри, но не и да ги направи перфектни. Затова му трябваше нов диск, а нямаше идея как да направи такъв.

Опита се да работи бързо. Не беше сигурен колко дълго може да държи диска извън дракона, без механизмът да се повреди окончателно, и не му се рискуваше. Когато го изчисти, доколкото можа, се покатери обратно на главата му и започна да почиства инсталацията и скоростните кутии, като междувременно се изцапа целият.

— „Чисти ръце, мръсна екипировка“ — припомни си той една мъдрост, която майка му често повтаряше. Докато свърши, ръцете му бяха почернели от маслото, а дрехите му изглеждаха така, сякаш е изгубил мач по борба в кал. Механизмите обаче изглеждаха доста по-добре. Той постави диска, свърза последната жица и искриците проблеснаха. Драконът потрепери. Очите му светнаха.

— По-добре ли си? — попита Лио.

Драконът издаде звук, който напомняше този на бургия, и отвори уста. Зъбите в нея се завъртяха.

— Предполагам, че това значи „да“. Стой сега да те освободя.

Мина още половин час, докато Лио намери скобите на мрежата и освободи дракона, но накрая звярът се изправи и се отърси от последните въжета. Сетне изрева триумфално и избълва огнена струя към небето.

— Сериозно — каза Лио, — голяма си надувка.

„Скръц?“ — попита драконът.

— Освен това имаш нужда от име — отсече Лио. — Ще те нарека Фестус.

Драконът завъртя зъбите си и се ухили. Поне Лио се надяваше, че това е усмивка.

— Готин си — каза Лио, — но все още си нямаш криле.

Фестус наклони глава и избълва струя пара. Сетне сведе гръб красноречиво. Искаше Лио да се качи върху него.

— Къде ще ходим? — попита Лио.

Но всъщност бе прекалено развълнуван, за да чака отговор. Той се покатери върху дракона и Фестус се втурна към гората.

* * *

Лио изгуби представа за времето и разстоянието. Изглеждаше невъзможно гората да е толкова голяма и дива, но драконът навлезе толкова навътре в нея, че дърветата станаха високи като небостъргачи, а листата напълно скриха звездите. Дори огънят в ръката на Лио вече не можеше да освети пътя, но светещите в червено очи на дракона бяха като фенери.

Най-сетне минаха през един поток и стигнаха до задънен край. На пътеката имаше огромен трийсетметров варовиков камък, който дори драконът нямаше да може да изкачи.

Фестус спря до камъка и надигна крак като куче, което се кани да маркира територията си.

— Какво има? — Лио слезе на земята и приближи стръмната скала. Тя бе просто камък, нямаше нищо друго.

Но драконът продължаваше да я сочи.

— Тя няма да се мръдне от пътя ти — каза му Лио.

Увисналата жица на драконовия врат проблесна, но той си остана неподвижен. Лио постави ръка на скалата. Внезапно пръстите му започнаха да пушат. От върховете им подобно на барут се разпръснаха огнени линии, които опасаха скалата. Горящите черти се плъзнаха по камъка, докато не оформиха върху него червена врата, пет пъти по-голяма от Лио. Той се отдръпна и вратата се отвори, учудващо тихо за такова голямо парче скала.

— Перфектен баланс — промърмори момчето, — перфектно инженерство.

Драконът се раздвижи и влезе вътре, сякаш се прибираше у дома. Лио го последва и вратата започна да се затваря. За момент той се паникьоса, а в ума му нахлуха спомени за онази нощ в магазина, когато се бе заключил. Какво щеше да стане, ако попаднеше в капан? Но тогава блеснаха светлини — комбинация от електрически лампи и факли по стените. Когато Лио видя пещерата, забрави страховете си.

— Фестус — попита той, — какво е това място?

Драконът се насочи към центъра на стаята, оставяйки огромни следи в прахта, а след това се сви на кълбо върху голяма кръгла платформа.

Пещерата бе с размерите на самолетен хангар. Имаше безброй много работни маси, кутии за инструменти, а по двете стени — редици от врати, големи колкото тези на гараж, както и стълбища, които водеха до мрежи от малки мостчета. Оборудването беше навсякъде — хидравлични асансьори, факли за заваряване, предпазни костюми, металотърсачи, електрокари, а също така и нещо, което подозрително напомняше зала за ядрени експерименти. Чинове бяха покрити с намачкани избледнели чертежи. Навсякъде имаше и оръжия, брони, щитове. Повечето от тях бяха завършени само отчасти.

Далеч над платформата на дракона висеше разкъсан флаг, толкова избледнял, че едва се четеше. Буквите бяха гръцки, но Лио някак си разбра какво пише — бункер номер девет.

Дали това значеше, че мястото някога е принадлежало на Хефест, или че е имало осем подобни? Лио погледна към Фестус, който все още си стоеше на платформата, и му хрумна, че той изглежда толкова спокоен, понеже си е вкъщи. Вероятно го бяха построили на тази площадка.

— Дали другите деца знаят… — Лио не довърши въпроса си. Ясно бе, че това място е изоставено преди десетилетия. Паяжини и прах покриваха всичко. На пода нямаше други следи освен неговите и тези на дракона. Беше първият човек, стъпил в този бункер от… много време насам. Бункер номер девет бе изоставен заедно с множество недовършени проекти, а после бе заключен и забравен.

Но защо?

Лио погледна към карта на стената — бойна карта на лагера. Хартията обаче бе смачкана и пожълтяла като люспите на стар лук. В края й имаше надпис: 1864.

— Невъзможно — промърмори момчето.

После забеляза някакъв чертеж, забоден за корково табло за съобщения, и сърцето му почти изскочи от гърдите. Той се затича към масичката и се втренчи към избелелия почти изцяло чертеж, който показваше гръцки кораб от няколко различни ъгли. Отдолу се виждаха неясни думи. „Пророчество“? После нещо неясно. „Полет“?

Това бе корабът от мечтите му, разбра той — онова, което бе взел за летяща лодка. Някой се бе опитал да го построи тук или поне бе скицирал идеята. После бе напуснал и мястото бе забравено. Както и предстоящото пророчество. Но най-странно от всичко бе, че върхът на мачтата бе нарисуван досущ както го бе направил Лио като малък.

Като драконова глава.

— Прилича на теб, Фестус — промърмори той. — Зловещо, а?

Драконовата мачта го притесняваше, но през ума му минаваха твърде много мисли, за да се спира върху тази. Докосна чертежа, надявайки се, че ще може да го вземе и разгледа, но хартията изпука от допира му и той я остави. Огледа се за други улики, но не видя лодки или части, които да напомнят за проекта.

Но пък имаше толкова много врати и складове за оглеждане.

Фестус изсумтя, сякаш се опитваше да привлече вниманието на Лио, да му напомни, че нямат цяла нощ. Прав беше. Лио пресметна, че от сутринта го деляха едва няколко часа, а се бе разсеял напълно. Бе спасил дракона, но това нямаше да му помогне с пътуването. Имаше нужда от нещо крилато.

Фестус избута към него кожен колан за инструменти, който стоеше до платформата му за летене. След това драконът завъртя червените си очи към тавана.

Лио погледна нагоре, накъдето сочеха подобните на прожектори светлини, и извика, когато позна какво виси над тях в тъмнината.

— Фестус — каза той тихо, — имаме работа.