Рик Риърдън
Изчезналият герой (17)

XVII. Лио

Лио бе в еуфория.

Изражението на останалите, когато бе влетял в лагера на гърба на дракона, беше направо безценно! Имаше чувството, че братята и сестрите му от хижата на Хефест ще го разцелуват.

А Фестус също се бе държал страхотно. Не бе опожарил нито една от хижите, нито пък бе ял сатири. Е, от ухото му капеше малко… добре де, много масло. Но Лио щеше да оправи това.

Нямаше възможност да разкаже на останалите за бункер девет или за дизайна на летящия кораб. Трябваше му обаче малко време да помисли върху това. Щеше да им каже, когато се върнеше.

Ако се върнеш — напомни си той.

Нее, щеше да се върне. Беше си намерил магически колан от бункера, както и много ценни неща, които сега лежаха на сигурно място в раницата му. А и имаше на своя страна могъщ огнедишащ дракон, който пръскаше машинно масло от ушите си. Какво можеше да се обърка?

Основният диск, например — напомни му отново лошата му страна. — И тогава драконът Щастливко ще те схруска за закуска.

Всъщност Фестус не беше толкова добре поправен, както бе представил нещата в лагера Лио. Беше му закачил криле, но не бе намерил резервен драконски мозък в бункера. Трябваше да се има предвид обаче, че имаха срок, в който да се вместят — трите дена до слънцестоенето. Бързината бе от първостепенна важност. А и Лио бе почистил диска доста добре. Веригите му си бяха наред. Повечето. Драконът просто трябваше да издържи…

Лошата му страна се обади отново: — Да, но какво ще стане, ако…

— Стига! — извика на глас Лио.

— Какво? — попита Пайпър.

— Нищо — отвърна той. — Нощта беше дълга. Мисля, че имам халюцинации. Много е яко.

Тъй като седеше най-отпред, Лио не можеше да види лицата на приятелите си, но от мълчанието им предположи, че не са особено доволни от факта, че драконовият им ездач е недоспал и халюцинира.

— Майтапя се! — Лио прецени, че е време да смени темата. — Кажи сега, братле, какъв е планът? Каза, че ще ловим някакъв вятър, нали?

Докато летяха над Нова Англия, Джейсън изложи своята стратегия. Първо щяха да намерят някакъв тип на име Борей, който щеше да им предостави ценна информация…

— И се казва Борей? — попита Лио. — Той да не е бог на борбата?

— Второ — продължи Джейсън, — трябва да намерим тези венти, които ни нападнаха при Големия каньон…

— Наричай ги духове на бурята, ако обичаш — помоли го Лио. — „Вентус“ ми звучи като зла кафе напитка.

— Трето — завърши Джейсън, — трябва да разберем за кого работят духовете, за да открием къде е Хера и да я освободим.

— Значи ще търсим Дилън сами? — попита Лио. — Буреносния пич, който ме хвърли в Големия каньон и завлече тренера Хедж в облаците?

— Това е планът — отговори Джейсън. — Е… има и една вълчица, която може да ни помогне. Мисля, че е добре настроена към нас. Ако не се изложим, едва ли ще ни изяде.

Джейсън им разказа за съня, в който му се бяха явили язвителната вълчица и изгорялата къща, в чийто басейн растяха каменни спирали.

— Звучи яко — обобщи Лио, — но ти не знаеш къде е това място, нали?

— Не — призна си Джейсън.

— Има и гиганти, замесени в цялата работа — добави Пайпър. — Нали така казва пророчеството: „Ще срещнат седемте на гигантите мъстта“.

— Гиганти? — повтори Лио. — А не гигант? Не е ли историята за един гигант, който иска отмъщение?

— Не мисля — каза Пайпър, — доколкото си спомням от старите митове, те са цяла армия.

— Още по-яко — промърмори Лио. — Естествено, че са цяла армия. Такъв ми бил късметът. Какво друго можеш да ми кажеш за тези гиганти? Нямаше ли ги във филма с татко ти?

— Баща ти е актьор? — попита Джейсън.

Лио се засмя.

— Все забравям за амнезията ти. Което е уникално — да забравиш за амнезия. Но да, баща й е Тристан Маклийн.

— Аха. И кой е той?

— Няма значение — бързо отговори Пайпър. — За гигантите… в гръцката митология има всякакви видове великани. Но ако говорим за гигантите, тук вече новините са наистина лоши. Те са големи и трудни за убиване. Могат да мятат цели планини по теб. Освен това, ако не се лъжа, са роднини на титаните. Надигнали се изпод земята след като Кронос загубил войната — първата война, имам предвид, която се е състояла преди хиляди години. Тогава се опитали да унищожат Олимп. Ако става дума за същите гиганти…

— Хирон каза, че историята се повтаря — спомни си Джейсън. — Последната глава. Ето какво е имал предвид. Неслучайно не е искал да знаем подробностите.

Лио подсвирна.

— Значи си имаме работа с великани, които ще ни целят с планини, дружелюбни вълчици, които ще закусят с нас, ако ги разочароваме, и зли кафе напитки. Предполагам, че сега е моментът да ви разкажа за моята луда бавачка.

— Това пак ли е някаква шега? — попита Пайпър.

Лио им разказа за Тия Калида, която всъщност бе Хера, и това как му се явила в лагера. Не им разказа за огнените си умения. Това си беше болезнена тема особено след разказа на Ниса, че полубогове с неговите способности са унищожавали цели градове. А освен това, ако им разкажеше това, щеше да се наложи да им разкаже и за смъртта на майка си… а той не бе готов за това. Успя само да им спомене за нощта, в която е умряла, без да разказва за пожара. Просто магазинът се сринал. Улесни го това, че не се налагаше да гледа приятелите си в очите. Взираше се все напред.

Разказа им обаче за странната жена в дрехи от прах, която сякаш спи, но вижда бъдещето.

Лио прецени, че са прелетели над Масачузетс по време на разговора.

— Това е… зловещо — каза Пайпър.

— Има нещо вярно — съгласи се Лио. — Проблемът е, че никой не вярва на Хера. Тя ненавижда героите. А пък пророчеството споменава, че като я освободим, ще отприщим гнева й. Затова се чудя защо изобщо се захванахме с тази мисия.

— Тя ни избра — отвърна Джейсън. — Нас тримата. Ние сме първите, които ще се съберат за великото пророчество. Тази мисия е само началото на нещо много по-голямо.

Това не изпълни Лио с оптимизъм, но той не можеше да отрече, че Джейсън има право. Наистина усещането бе за началото на нещо грандиозно. Надяваше се обаче останалите четирима герои да се появят скоро. Нямаше желание да запазва всички опасни за живота приключения за себе си.

— Освен това — продължи Джейсън, — само Хера може да върне паметта ми. А тъмната спирала от съня ми се храни с нейната енергия. Ако от онова нещо се излюпи царят на гигантите…

— Лошо — довърши мисълта му Пайпър. — Хера поне е на наша страна. Ако тя бъде унищожена, светът на боговете ще потъне в хаос. Тя крепи мира в семейството им. А гигантите са по-лоши врагове дори от титаните.

Джейсън кимна.

— Хирон спомена и за зловещи древни сили, които се размърдват по време на слънцестоенето. Каза, че това е часът на тъмната магия, че нещо ужасно ще се събуди, ако Хера бъде принесена в жертва на този ден. Господарката, която контролира духовете на бурята, същата, която иска да избие всички герои…

— Може да е онази странна спяща дама — довърши Лио. — Ако жената от прах се събуди… не бих искал да съм наоколо.

— Но коя е тя? — попита Джейсън. — И какво общо има с гигантите?

Хубав въпрос, но без отговор. Продължиха да летят в тишина, а Лио се замисли дали бе постъпил умно, споделяйки толкова много. Никога не бе разказвал на никого за нощта в склада. Макар че не им бе разкрил подробностите, се чувстваше странно, сякаш е робот, махнал доброволно предпазната си броня.

Тялото му трепереше, но не от студа. Надяваше се Пайпър, която седеше зад него, да не забележи това.

„Клетката ще строшат гълъбът и наковалнята.“ Нали така гласеше пророчеството? Значи той и Пайпър трябваше да разбият магическия каменен затвор, стига да го намереха. Тогава щяха да отприщят гнева на Хера, а той щеше да донесе смърт. Това звучеше наистина страхотно. Лио бе виждал Тия Калида в действие — тя обичаше ножове, змии, бебета на бавен огън. Представяше си какъв щеше да е гневът й.

Фестус продължи да лети. Вятърът стана по-студен, а под тях се простираше безкрайна заснежена гора. Лио нямаше представа къде точно е Квебек. Беше казал на дракона да ги отведе при Борей и Фестус продължаваше да лети на север. Лио се надяваше, че автоматонът знае пътя и няма да ги отведе на Северния полюс.

— Защо не поспиш малко? — прошепна Пайпър в ухото му. — Будувал си цяла нощ.

Лио се опита да възрази, но внезапно му се доспа много.

— Да не ме оставиш да падна?

Пайпър го потупа по рамото.

— Довери ми се, Валдес. Красивите хора винаги казват истината.

— Да бе — промърмори той, но се облегна на топлия драконов врат и затвори очи.