Рик Риърдън
Изчезналият герой (18)

XVIII. Лио

Струваше му се, че е спал няколко мига, но когато Пайпър го събуди, вече се стъмваше.

— Пристигнахме — каза тя.

Лио потърка очи, за да прогони съня от тях. Под Фестус, върху надвесило се над река възвишение, се издигаше град. Полята около него бяха покрити със сняг, но самият той грееше уютно на фона на зимния залез. Сградите вътре бяха скрити иззад високи стени и скупчени толкова нагъсто, че градът изглеждаше като средновековен. Във всеки случай беше по-стар от всяко друго място, което Лио бе посещавал. В центъра му имаше истински замък — поне Лио предположи, че е такъв — с огромни стени от червени тухли и квадратна кула със заострен зелен покрив.

— Кажете ми, че това е Квебек, а не работилницата на дядо Коледа — каза Лио.

— Това е Квебек — успокои го Пайпър, — един от най-старите градове в Северна Америка. Основан е през хиляда шестотин и някоя си година.

Лио повдигна вежди.

— Татко ти и за това ли има филм?

Тя го изгледа лошо, което беше обичайно за взаимоотношенията им, но този път подразнената физиономия дори не й се получи заради грима.

— Знаеш ли, понякога имам навика да чета книжки. Това, че Афродита ме е признала за своя дъщеря, не означава, че съм стандартното глупаво барби.

— Добре — отвърна Лио, — щом знаеш толкова, какъв е този замък?

— Хотел, ако не се лъжа.

Лио се засмя.

— Няма начин да не се лъжеш.

Но когато приближиха, Лио видя, че тя е права. Огромният вход беше пълен с портиери, носачи на куфари и камериери. Паркингът бе претъпкан с луксозни автомобили, а хора с елегантни дрехи и палта бързаха да се скрият от студа.

— Северният вятър е отседнал в хотел? — попита Лио. — Това е…

— Внимание, хора! — прекъсна ги Джейсън. — Имаме си компания.

Лио погледна надолу и видя какво има предвид той. От върха на кулата към тях се издигаха две крилати фигури — сърдити ангели с остри мечове.

Фестус не хареса ангелите. Той спря полета си, разпери нокти и криле и изръмжа по начин, който бе болезнено познат на Лио. Готвеше се да бълва огън.

— Спокойно, момче — промърмори Лио. Нещо му подсказа, че ангелите няма да са очаровани, ако драконът ги изпържи.

— Това не ми харесва — каза Джейсън. — Приличат на духове на бурята.

Първоначално Лио бе склонен да се съгласи, но когато ангелите приближиха, стана ясно, че те са далеч по материални от вентите. Приличаха на обикновени тийнейджъри, като се изключеха леденобелите коси и пурпурните криле. Бронзовите им мечове бяха назъбени като висулки. Лицата им си приличаха достатъчно, за да минат за братя, но близнаци определено не бяха.

Единият беше огромен като бивол, носеше яркочервено хокейно яке, торбесто долнище на анцуг и кожени спортни обувки. Очевидно бе преживял десетки битки, тъй като очите му бяха насинени, а когато оголеше зъби, се виждаше, че доста от тях липсват.

Другият приличаше на рок звезда от осемдесетте години — от тези, които майката на Лио харесваше толкова. Леденобялата му коса беше къса отпред и дълга отзад и отстрани, обувките му бяха заострени, панталоните — прекалено тесни, а на всичкото отгоре носеше и безвкусна копринена тениска, горните три копчета на която бяха разкопчани. Може би си мислеше, че прилича на бог на рока и любовта едновременно, но едва ли тежеше повече от четирийсет кила, а беше и пъпчасал.

Ангелите спряха пред дракона и надигнаха мечовете си. Огромният тип изръмжа:

— Не може да минете.

— Моля? — попита Лио.

— Нямате разрешение — обясни богът на рока и любовта. Когато си отвори устата, стана ясно, че освен пъпките той има и кошмарен френски акцент, за който Лио бе сигурен, че е фалшив. — Тук полетите са забранени.

— Да ги смажем! — ухили се огромният с беззъбата си усмивка.

Драконът започна да бълва пара, готов да се защити. Джейсън призова златния си меч, но Лио извика:

— Чакайте! Нека се държим възпитано, момчета. Не може ли поне да разберем кой ще има честта да ни смаже?

— Аз съм Кал! — изръмжа онзи, който приличаше на бивол. Каза го с голяма гордост, все едно му е отнело страшно много време да наизусти тази фраза.

— Това е съкратено от Калаид — обясни другият. — За нещастие моят брат не може да произнася думи с повече от две срички…

— Пица! Хокей! Мачкай! — опита Кал.

— В това число собственото си име — довърши богът на любовта и безвкусната рок музика.

— Аз съм Кал — повтори Кал. — А това е Зет! Моят брат!

— Човече — каза Лио, — това са цели три изречения! Поздравления!

Кал изръмжа, видимо доволен от себе си.

— Глупак! — скастри го брат му. — Те ти се подиграват. Но това няма значение. Аз съм Зет и това е съкратено от Зет. Дамата тук… — той намигна на Пайпър, но жестът му напомни повече на нервен тик — тя може да ме нарича както си иска. Може би ще дойде да вечеря с един известен полубог, преди да ви унищожим?

Пайпър направи звук като да повърне.

— Това е отвратително.

— Няма проблем — вдигна вежди Зет. Бореадите сме много романтични хора.

— Бореади? — намеси се Джейсън. — Синовете на Борей?

— Значи си чувал за нас! — Зет изглеждаше невероятно доволен. — Ние сме пазителите на своя баща. И както сигурно се досещаш, не можем да допуснем разни хора да хвърчат насам-натам със скърцащи дракони и да плашат глупавите смъртни.

Той посочи надолу и Лио видя, че смъртните наистина забелязват нещо нередно. Някои от тях сочеха нагоре — не притеснено, поне още не — повече с раздразнение и объркване, сякаш драконът бе хеликоптер, прелитащ твърде ниско.

— Затова, освен ако не става дума за спешен случай — каза Зет, отмятайки кичур коса от пъпчасалото си лице, — ще трябва да ви убием. Болезнено.

— Мачкай! — съгласи се Кал с повече ентусиазъм, отколкото Лио намираше за симпатично.

— Чакайте! — прекъсна ги Пайпър. — Това е спешен случай.

— Ееее! — Кал бе толкова разочарован, че на Лио почти му стана жал за него.

Зет погледна Пайпър. Направо я зяпна всъщност.

— Защо хубавото момиче смята, че става дума за спешен случай?

— Трябва да се видим с Борей. Много е спешно. Моля ви! — тя се насили да се усмихне. Лио сметна, че това вероятно я убива, но тя все пак имаше благословията на Афродита и изглеждаше страхотно. А и в гласа й имаше нещо. Лио почувства, че вярва на всяка нейна дума. Дори Джейсън кимаше, абсолютно убеден в правотата й.

Зет опъна копринената си тениска, вероятно проверявайки дали още е разкопчана.

— Ъъъ… не бих искал да разочаровам едно толкова красиво момиче, но виждаш ли, моята сестра ще предизвика лавина, ако ви позволим…

— Освен това драконът ни е дефектен! — добави Пайпър. — Може да катастрофира всеки момент!

Като по сигнал Фестус потръпна, сетне обърна глава и от ухото му изтече плътна струя машинно масло, която съсипа един черен мерцедес на паркинга долу.

— Нема да се мачка, май — оплака се Кал.

Зет се замисли над проблема, след което отново намигна на Пайпър.

— Е, ами ти наистина си хубава… ъъъ… искам да кажа права. Дефектен дракон — това наистина е спешно.

— Но после ще се мачка, нали? — обади се Кал. Това вероятно бе най-дружелюбната реплика, на която бе способен.

— Ще трябва да обясните случая си — взе решение Зет. — Нашият велик баща вече не е така гостоприемен както някога. Но да. Елате, ездачи на дефектния дракон. Последвайте ни.

Бореадите прибраха мечовете си и извадиха по-малки оръжия от коланите си — поне така се стори на Лио. После ги включиха и Лио видя, че това са оранжеви фенери, подобни на тези, които контрольорите ползваха в нощните влакове. Кал и Зет се спуснаха към кулата на хотела.

Лио се обърна към приятелите си.

— Тия са големи образи. Да ги последваме, а?

Джейсън и Пайпър не изглеждаха толкова нетърпеливи.

— Предполагам, че ще трябва — реши накрая Джейсън. — Вече сме тук. Но се чудя защо Борей вече не е така гостоприемен и какво всъщност означава това.

— Пфф, просто не ни е виждал още — подсвирна Лио. — Фестус, след фенерите!

Когато приближиха, Лио се притесни, че ще се разбият в кулата. Бореадите летяха с пълна сила към покрива и не намаляваха скоростта си. Тогава част от покрива се отвори и разкри вход, достатъчно голям дори за Фестус. Краищата му бяха обсипани с висулки, подобно на озъбени челюсти.

— Нищо добро няма да излезе от това — промърмори Джейсън, но Лио насочи дракона право надолу и се вмъкнаха след братята.

Приземиха се върху нещо, което сигурно някога е било президентският апартамент, но сега беше като връхлетяно от снежна буря напълно замразено. Антрето имаше висок дванайсет метра таван, огромни прозорци със завеси и скъпи ориенталски килими. Стълбището в края на залата водеше към друг огромен вход и още коридори, които се разклоняваха наляво и надясно. Всичко обаче беше замръзнало и това правеше красотата на залата леко злокобна. Когато Лио слезе от дракона, килимът под краката му изхрущя. Мебелите наоколо бяха покрити със скреж. Завесите не помръдваха, понеже бяха замръзнали, а заснежените прозорци отразяваха по странен начин светлината на залеза. Дори таванът бе покрит с висулки. Що се отнася до стълбите — Лио бе сигурен, че ако се опита да ги изкачи, ще се хлъзне и ще си счупи врата.

— Хора — обади се той, — да знаете, един климатик ще направи чудеса с това място. Даже бих се преместил да живея тук…

— Аз пък не. — Джейсън погледна притеснен към стълбите. — Нещо не е наред. Горе става нещо…

Фестус потрепери и избълва огнена струя. По люспите му започна да се образува скреж.

— Не, не! — Зет ги приближи, но за Лио си остана загадка как изобщо ходи с тези заострени обувки. — Драконът трябва да бъде деактивиран. Не може да палите огън тук. Жегата ще скапе прическата ми.

— Спокойно, момчето ми — щом успокои дракона, Лио се обърна към Зет. — Той се нервира от тези идеи за деактивиране. Но аз имам по-добра идея.

— Мачкай? — предположи Кал.

— Не, човек. Трябва да спреш с това мачкане. Почакай малко.

— Лио — каза нервно Пайпър, — какво смяташ…

— Гледай и се учи, красавице. Когато поправях Фестус снощи, намерих страшно много клавиши. Не би искала да знаеш за какво са някои от тях. Но други… ето!

Лио изкриви пръсти зад предния крак на дракона. Той натисна един бутон и чудовището потрепери. Всички отстъпиха, когато Фестус се сгъна подобно на оригами. Бронзовите му люспи се прибраха една в друга; вратът и опашката му изчезнаха в тялото; крилете му се свиха и цялото му тяло започна да се пресова, докато накрая не се превърна в метален квадрат с големина на куфар.

Лио се опита да го вдигне, но чудото сигурно тежеше няколко тона.

— Ами… да. Задръжте. Мисля… аха.

Той натисна още един бутон. Върху горната част на квадрата се появи дръжка, а от долната се показаха колелца.

— Та-дааа — обяви той, — представям ви най-тежкия куфар на света!

— Това е невъзможно — обади се Джейсън. — Не може нещо толкова огромно…

— Стига! — нареди Зет. Той и Кал бяха извадили мечовете си и се взираха в Лио.

Той вдигна ръце.

— Сега пък какво направих? Успокойте се, момчета. Ако толкова ви притеснява, ще му върна предишната форма…

— Кой си ти? — Зет опря върха на меча си в гърдите на Лио. — Дете на Южния вятър, дошло да ни шпионира?

— Какво? Не! — бързо отговори Лио. — Аз съм син на Хефест. Дружелюбен ковач, който не вреди никому!

Кал изръмжа. Той опря лицето си до това на Лио и от това разстояние то не стана по-хубаво нито с насинените си очи, нито с оределите си зъби.

— Огън. Това е лошо.

— О! — бясно заби сърцето на Лио. — Ами… ами, снощи работих с машинно масло и…

— Не! — размаха меча си Зет. — Надушваме огъня, полубоже. Мислехме, че е от скърцащия ви дракон, но сега той е просто куфар. А миризмата на огън все още е тук. Тя идва… от теб.

Лио щеше да се изпоти, ако в хамбара не цареше кучи студ.

— Виж сега… нямам представа — той погледна отчаяно към приятелите си. — Абе, вие няма ли да ми помогнете?

Джейсън вече бе извадил златната си монета. Той пристъпи напред, а очите му не се отделяха от Зет.

— Вижте, станала е някаква грешка. Лио не е огнен. Нали, Лио?

— Ъъ…

— Зет? — Пайпър отново се усмихна, макар че бе прекалено нервна и й беше твърде студено. — Всички тук сме приятели. Свали меча си и нека поговорим.

— Момичето е хубаво — призна Зет. — И, разбира се, е привлечено от неустоимия ми чар. Уви, сега не мога да я ухажвам.

Върхът на меча му докосна гърдите на Лио и момчето усети как тениската му се покрива със скреж. Кожата му настръхна.

Щеше му се отново да включи Фестус. Имаше нужда от помощ. Но това щеше да отнеме няколко минути, дори да достигнеше бутона, а от него го деляха двама луди с пурпурни криле.

— Мачкай сега? — обърна се към брат си Кал.

Зет кимна.

— Уви, смятам, че…

— Не! — настоя Джейсън. Звучеше спокоен, но Лио пресметна, че е на две секунди от това да се превърне в гладиатор. — Лио е просто син на Хефест. Пайпър е дъщеря на Афродита. Аз съм син на Зевс. Ние сме на мирна…

Джейсън млъкна, понеже братята рязко се обърнаха към него.

— Какво каза? — извика Зет. — Ти си син на Зевс?

— Ами… да — отговори Джейсън. — Но това е хубаво, нали? Казвам се Джейсън.

Кал бе толкова изненадан, че изпусна меча си.

— Не може — каза той. — Язон^[1]? Не приличаш на него!

Зет пристъпи напред и присви очи, докато изучаваше отблизо Джейсън.

— Не става дума за нашия Язон, той бе много по-елегантен. Не чак като мен, но сравнение с този тук… освен това Язон умря преди няколко хиляди години.

— Чакайте малко — намеси се Джейсън. — Как така Язон? Да нямате предвид откривателя на Златното руно?

— Естествено — каза Зет, — ние бяхме на кораба му „Арго“ в добрите стари времена, когато бяхме още смъртни. Тогава приехме безсмъртието, за да служим на баща си. За да мога аз винаги да изглеждам така добре, а глупавият ми брат — да доживее откриването на пицата и хокея.

— Хокей! — съгласи се Кал.

— Но Язон умря като човек — допълни Зет. — Ти не може да си него.

— Не съм — съгласи се Джейсън.

— Значи, мачкай! — обади се Кал. Очевидно разговорът натоварваше двете му мозъчни клетки.

— Не — със съжаление каза Зет, — ако наистина е син на Зевс, може да е онзи, когото очаквахме.

— Очаквали сте го? — попита Лио. — Ама как така сте го очаквали? В добрия смисъл, за да го засипете с награди, или в лошия — за да му създавате още проблеми?

— Това ще реши баща ни — обади се женски глас.

Лио погледна към стълбите. Сърцето му прескочи удар. На върха им стоеше момиче в бяла копринена рокля. Кожата й бе неестествено бледа, бяла като сняг, косата й — наситеночерна, а очите — кафяви, с цвета на шоколад. Погледна Лио с безизразно лице — не се усмихваше, не изглеждаше дружелюбна.

Но това беше без значение. Лио се влюби. Това беше най-хубавото момиче, което бе виждал някога.

Тя отклони погледа си към Джейсън и Пайпър и веднага разбра за какво става дума.

— Баща ни ще поиска да види онзи, когото наричат Джейсън — каза момичето.

— Значи това е той? — развълнува се Зет.

— Ще видим — отвърна момичето. — Зет, въведи гостите ни.

Лио стисна дръжката на бронзовия куфар. Не беше сигурен как ще го мъкне по стълбите, но трябваше да се запознае с това момиче и да я пита това-онова — адрес, телефон, мейл…

— Ти не, Лио Валдес — каза тя.

Лио се зачуди откъде знае името му, но по-силното чувство, което се надигна в него, бе на смазващо разочарование.

— Защо не? — сигурно звучеше като абсолютен лигльо, но не му пукаше.

— Не може да стоиш до баща ми — каза момичето. — Огън и лед… лоша комбинация.

— Или влизаме заедно — настоя Джейсън и постави ръка на рамото на Лио, — или не мърдаме оттук.

Дъщерята на Борей килна глава, сякаш не бе свикнала да й противоречат.

— Няма да го нараним, Джейсън Грейс, освен ако не ни предизвикаш. Калаид, остани тук с Лио Валдес. Пази го, не го убивай.

Кал се нацупи.

— Дори малко?

— Не! — излая момичето. — И пази този прелюбопитен куфар, докато баща ми не реши какво да правим.

Джейсън и Пайпър погледнаха към Лио. Погледите им бяха красноречиви: „Как да отиграем ситуацията?“

Лио изпита невероятна благодарност. Бяха готови да се бият за него. Нямаше да го оставят сам с вманиачения по хокея бивол. Част от него искаше да рискува, да види какви джаджи има на колана си и какво могат да правят те, дори да пусне една-две огнени топки и да посгрее това място. Но синовете на Борей го плашеха. А момичето — усещаше, че то е дори по-опасно.

Макар че все още искаше номера й.

— Спокойно, хора — каза той, — няма нужда да правим проблеми, щом нещата могат да се разрешат тихо и кротко. Вървете.

— Послушайте приятеля си — каза бледото момиче — и идвайте. Владетелят Борей ви чака предостатъчно. Обещавам, че косъм няма да падне от главата на Лио Валдес. Щеше ми се да мога да кажа същото и за теб, сине на Зевс!