Рик Риърдън
Изчезналият герой (47)

XLVII. Лио

Да управлява хеликоптер? Разбира се! Защо не? Лио бе правил и по-ненормални неща през изминалата седмица.

Слънцето вече залязваше, докато прелетяха над моста „Ричмънд“ по пътя си на север. Лио не можеше да повярва, че денят е минал толкова бързо. Както винаги, нищо не помагаше на времето да минава бързо така, както неговата хиперактивност и битките на живот и смърт.

Докато пилотираше вертолета, той на няколко пъти премина от състояние на увереност до такова на паника и обратно. Ако не мислеше какво прави, виждаше как автоматично натиска правилните бутони, проверява висотомера и води машината умело напред. Но ако се замислеше какво всъщност прави, се изпълваше с ужас. Представяше си как леля Роса му крещи на испански, че е лунатик и престъпник, който ще се разбие и ще изгори. Част от него подозираше, че тя е права.

— Добре ли си? — попита Пайпър от мястото до пилота. Звучеше много по-нервна от него, затова Лио си наложи да гледа спокойно.

— Тип-топ — отвърна той, — само някой да ме просветли какъв е този Вълчи дом.

Джейсън коленичи между седалките им.

— Изоставено имение в долината Сонома. Построено е от полубог на име Джек Лондон.

Лио не се сети кой е това.

— Тоя не беше ли някакъв актьор?

— Писател — поправи го Пайпър, — автор на приключенски романи. Не се ли сещаш — „Дивото зове“, „Белият зъб“?

— Същият — потвърди Джейсън, — той е син на Меркурий… искам да кажа на Хермес. Бил приключенец и обиколил целия свят. Известно време бил дори скитник. След това станал писател и забогатял. Купил си земя и решил да построи огромното имение, известно днес като Вълчия дом.

— Нарекъл го е така, защото е писал за вълци, нали? — предположи Лио.

— Отчасти да — отговори Джейсън, — но причината да избере мястото и да пише за вълци издава личен опит. В биографията му има доста дупки. Не се знае къде е роден, кой е баща му, защо е пътувал толкова много. Това са неща, които можеш да обясниш само ако знаеш, че е бил полубог.

Заливът остана зад тях и хеликоптерът продължи по пътя си на север. Пред тях, докъдето стигаше погледът, се ширеха жълти хълмове.

— Значи Джек Лондон е бил в лагера на нечистокръвните — заключи Лио.

— Не — отвърна Джейсън, — не е бил.

— Братле, малко ме плашиш с тези загадъчни изблици. Последно, помниш ли миналото си, или не.

— Отчасти — каза Джейсън. — Само части от него и нито една от тях не е хубава. Вълчият дом е свято място. Оттам започнал пътя на Лондон, когато разбрал, че е полубог. Затова и се върнал. Помислил, че може да живее там, да задържи земята за себе си, но тя не била за него. Вълчият дом бил прокълнат и изгорял седмица преди той и жена му да се преместят. След няколко години Лондон починал. Пепелта му била погребана на това място.

— А ти — попита Пайпър — откъде знаеш всичко това?

Върху лицето на Джейсън падна сянка. Вероятно бе просто облак, но Лио можеше да се закълне, че бе с формата на орел.

— Моят път започна оттук — каза Джейсън. — Това място е могъщо за героите, но и опасно. Ако Гея го завладее и използва силата му, за да погребе Хера и да издигне Порфирион в деня на зимното слънцестоене… това може да се окаже достатъчно, за да пробуди земната богиня напълно.

Лио остави ръката си на управлението, карайки вертолета с пълна сила на север. Можеше да види, че в далечината времето се влошава. Пред него имаше нещо тъмно като буреносен облак. И те отиваха точно към него.

Преди малко бащата на Пайпър го бе нарекъл герой. Лио наистина не можеше да повярва какви неща е направил. Беше се изправял срещу циклопи, обезвреждал бомби по входни звънци, борил се бе с шесторъки уроди с помощта на строителни машини. Но всички тези неща сякаш се бяха случили на някой друг. Той бе просто Лио Валдес, сирак от Хюстън. През целия си живот бе бягал. Част от него още искаше да побегне. Какво си мислеше, докато пътуваше към това имение, където го чакаха още зли чудовища?

Гласът на майка му отекна в главата му: „Нищо не е непоправимо“.

Освен това, че те няма — помисли си Лио.

Да види Пайпър с баща й наистина му бе подействало зле. Дори ако Лио оцелееше и спасеше Хера, никой не го очакваше. Нямаше да се върне при любящо семейство. Нямаше да види майка си.

Хеликоптерът потръпна. Металът изскърца и Лио почти си представи морзовият код: „Това не е краят. Това не е краят.“

Той снижи вертолета и скърцането спря. Просто му се причуваха разни неща. Не можеше постоянно да мисли за майка си, но идеята, че Гея може да възкресява мъртъвци, го бе притеснила. Не можеше ли да направи нещо добро с тази сила?

Но такива мисли щяха да го подлудят. Той си имаше работа.

Остави се на инстинктите си — просто управляваше хеликоптера. Ако се замислеше прекалено много върху приключението или какво го очаква след него, щеше да се паникьоса. Номерът бе да не мислиш — просто да свършиш това, което трябва.

— Остава около половин час — каза той на приятелите си, макар да не знаеше откъде точно го знае. — Ако искате да си починете, сега е моментът.

Джейсън се сви на задната седалка на хеликоптера и заспа почти веднага. Пайпър и Лио останаха будни.

След няколко минути на конфузна тишина Лио каза:

— Баща ти ще се оправи, нали знаеш. Никой не би посмял да се изправи срещу него, не и докато лудият козел се навърта наоколо.

Пайпър го погледна и Лио бе смаян от това колко се бе променила. Не само физически. Присъствието й бе по-силно. Беше повече… тук. В училище „Уилдърнес“ се беше крила през целия срок. Седеше все на задните чинове в класната стая, на задните седалки в автобуса, в ъгъла на столовата. Далеч от шумните деца, невидима. Но сега нямаше как да я пропуснеш и нямаше значение с какво е облечена. Просто трябваше да я погледнеш.

— Татко — каза тя замислено — да, знам. Но си мислех за Джейсън. Притеснявам се за него.

Лио кимна. Колкото повече приближаваха тъмните облаци, толкова по-разтревожен ставаше и самият Лио.

— Започва да си спомня. Това го притеснява.

— Но какво ще стане… ако той е друг човек?

Лио също бе мислил върху това. Ако мъглата можеше да промени спомените им, дали самата личност на Джейсън не бе илюзия? Ами ако приятелят им не бе техен приятел и пътуваха към прокълнато имение, обричаше на смърт героите? Какво щеше да стане, ако цялата памет на Джейсън се върнеше в разгара на битката?

— Не — реши накрая Лио, — след всичко, което преживяхме? Не мисля. Ние сме отбор. Джейсън ще се справи.

Пайпър приглади синята си рокля, която бе разкъсана и обгорена от битката им под връх Диабло.

— Надявам се да си прав. Нуждая се от него… — Тя прочисти гърлото си. — Имам предвид, че трябва да му имам доверие.

— Знам — каза Лио. След като бе видяла как баща й се пречупва, Лио разбираше, че Пайпър нямаше да понесе да изгуби и Джейсън. Току-що бе видяла как Тристан Маклийн, нейният готин баща звезда, почти полудява. Самият Лио едва го бе понесъл, но за Пайпър… Лио дори не можеше да си представи какво е изпитала тя. Предположи, че и тя самата се чувства несигурна в себе си. Ами ако слабостта бе наследствена, вероятно се чудеше тя. Дали нямаше да се пречупи като баща си?

— Хей, не се безпокой — каза й Лио. — Пайпър, ти си най-силното и красиво момиче, което съм виждал. Можеш да бъдеш сигурна в себе си. А и в мен.

Хеликоптерът се наклони, след като попадна във въздушна яма и Лио едва не припадна. Изруга и оправи курса на вертолета.

Пайпър се изсмя нервно.

— И в теб, а?

— О, я стига — отвърна той, но й се ухили. За миг се почувства все едно си почива, сякаш просто си бъбри с приятел.

А после попаднаха в буреносните облаци.