Рик Риърдън
Изчезналият герой (43)

XLIII. Джейсън

Когато копието на Джейсън се счупи, той разбра, че е мъртъв.

А битката бе започнала толкова добре. Инстинктите му бяха взели връх и му бяха нашепнали, че и преди се е бил с огромни врагове почти като този. Ръстът и обемът на гиганта го правеха по-бавен, така че Джейсън просто трябваше да е по-бърз, да преценява ударите си и да измори противника си, като междувременно избягва да бъде смазан или изпепелен от него.

Момчето избегна първото летящо към него копие на Енкелад и удари гиганта в глезена със своето. Оръжието му проби драконовите люспи и златен Икор, кръвта на безсмъртните, потече по ноктестата лапа на изчадието. Енкелад изрева от болка и избълва струя пламък. Джейсън отскочи настрана, претърколи се зад гиганта и го удари в коляното.

Това продължи секунди или минути — не можеше да прецени. Джейсън чуваше шума от битката при сечището: как строителните машини се пробуждат, как пламва огън, чудовища викат, а камък се удря в метал. Чу как Лио и Пайпър предизвикват с крясъци земеродните, което значеше, че са живи. Джейсън се опита да не мисли за това. Не можеше да си позволи да се разсее и за миг.

Копието на Енкелад го пропусна на милиметър. Джейсън продължи да отскача, но земята се залепваше за краката му. Гея ставаше все по-силна, а синът й — все по-бърз. Гигантът можеше и да е бавен, ала не беше глупав. Започна да предугажда ходовете на Джейсън, а самите те не го нараняваха — само го дразнеха все повече и повече.

— Аз не съм ти някое низше чудовище — изръмжа Енкелад, — аз съм гигант, роден за богоубиец. Твоята клечка за зъби не може да ме засегне, момче.

Джейсън не си направи труда да отговори. Дъхът му трябваше. Земята полепваше по краката му и го караше да се чувства с петдесет килограма по-тежък.

Въздухът се изпълни с дим, който изгори дробовете му. Край него горяха пламъци, разпалвани допълнително от ветровете. Стана горещо като във фурна.

Джейсън вдигна копието си, за да блокира следващия удар на гиганта. Това бе грешка. „Никога не посрещай силата със сила“ — спомни си той думите на вълчицата Лупа. Успя да отблъсне копието на гиганта, но ръката и рамото му изтръпнаха.

Той отстъпи назад и почти падна върху един горящ дънер.

Трябваше да задържи вниманието на гиганта върху себе си, за да могат приятелите му да се справят със земеродните и да спасят бащата на Пайпър. Не можеше да си позволи да загуби. Не и преди те да успеят.

Продължи да отстъпва, опитвайки се да примами гиганта към края на сечището. Енкелад усети умората му и се ухили, оголвайки зъби.

— Великият Джейсън Грейс — подигра му се той, — да, знаем всичко за теб, сине на Юпитер, дори това, което сам не знаеш. Ти поведе атаката срещу планината Отрис. Ти си оня, който уби собственоръчно титана Криос и съкруши Черния трон.

Джейсън почувства, че му се завива свят. Не знаеше какво означават тези имена, но те го накараха да настръхне, сякаш тялото му помнеше това, което убягва на ума му.

— За какво говориш? — попита той. Осъзна грешката си, когато Енкелад издиша огън към него.

Разсеян, Джейсън отскочи твърде бавно. Пламъците го пропуснаха, но жегата облиза гърба му. Когато падна на земята, дрехите му пушеха. Беше заслепен от пушеците и пепелта. Закашля се, когато се опита да си поеме глътка въздух, и запълзя назад, щом копието на гиганта изрина земята между краката му. Успя да се изправи.

Ако можеше да призове само една последна мълния…

Но вече бе изцеден, напълно изтощен. В това състояние подобно усилие щеше да го убие.

А и не знаеше дали електричеството изобщо ще засегне това изчадие.

„Смъртта в битка не е повод за срам“ — спомни си думите на Лупа.

Наистина утешително — помисли си Джейсън. — И все пак, един последен опит — каза си той.

Пое си дълбоко дъх и нападна.

Енкелад го остави да приближи, ухилен нетърпеливо. В последния момент Джейсън се престори, че се кани да удари, и се претърколи между краката на гиганта. Изправи се бързо и нанесе удара с всичка сила, целейки се в гърба на чудовището.

Но Енкелад бе предугадил това. Той отстъпи твърде ловко, твърде бързо за един гигант. Земята му помагаше. Той пресрещна със своето копие това на Джейсън. Чу се звук като от изстрел и златното оръжие се счупи.

Взривът бе по-горещ от огъня на гиганта и Джейсън бе ослепен от избухналата златна светлина. Силата го повали и изкара дъха му.

Когато погледът му се проясни, той видя, че седи на ръба на кратер. Енкелад стоеше от другата му страна, замаян и объркан. Унищожението на копието бе отприщило такова количество енергия, че бе образувало кратер във формата на конус с дълбочина около девет метра. Пръстта и скалата се бяха стопили до лепкава субстанция, подобна на стъкло.

Джейсън не знаеше как точно е оцелял, но дрехите му димяха. Бе напълно изтощен, а вече и обезоръжен.

А Енкелад все още бе жив.

Джейсън се опита да се изправи, но краката му тежаха като олово. Енкелад премигна при вида на унищожението, разкрило се пред очите му, а после се изсмя.

— Много впечатляващо, наистина. Жалко, че това бе последният ти номер, геройче.

Енкелад прескочи кратера с едно движение и краката му се озоваха от двете страни на Джейсън. Гигантът надигна копието си. Върхът на оръжието се издигна на два метра от гърдите на Джейсън.

— А сега — каза Енкелад — е време за първото ми жертвоприношение към Гея!