Рик Риърдън
Изчезналият герой (52)

LII. Пайпър

Пайпър не помнеше много от остатъка на НОЩТА. Разказаха историята си и отговориха на около милион въпроса, зададени от другите лагерници, докато накрая Хирон не видя колко са уморени и не им нареди да се прибират по леглата. Пайпър се почувства толкова добре в истинско легло и бе така уморена, че заспа веднага, щом помириса възглавницата, което й спести тревогите от завръщането в хижата на Афродита.

На следващата сутрин се събуди в леглото си като нова. Слънцето грееше през прозорците, а от тях подухваше и приятен ветрец. Сякаш бе пролет, а не зима. Пееха птички, а в горите виеха чудовища. Закуската ги чакаше в столовата — бекон, палачинки и всякакви други вкуснотии.

Дрю и бандата й я гледаха намръщено със скръстени ръце.

— Добро утро — каза Пайпър и се усмихна. — Прекрасен ден, а!

— Ще закъснеем за закуска — каза Дрю, — което означава, че ти ще почистиш хижата за проверката.

Преди седмица Пайпър щеше да удари Дрю или пък да се скрие под завивките си. Но сега се сети за циклопите в Детройт, за Медея в Чикаго и за Мидас, който я бе превърнал в статуя в Омаха. И като погледна Дрю, от която някога толкова се боеше, се засмя.

Самодоволното изражение на другото момиче изчезна. Дрю отстъпи, но сетне си спомни, че от нея се очаква да е ядосана.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Предизвиквам те — каза Пайпър. — На обяд свободна ли си да се пробваме на арената? Ти избираш оръжията.

Тя стана от леглото, протегна се спокойно и се усмихна на другите деца на Афродита. Забеляза Мичъл и Лейси, които й бяха помогнали с провизии преди пътуването. Те се усмихваха плахо, а погледите им скачаха между Пайпър и Дрю, сякаш следяха интересна игра на тенис.

— Липсвахте ми, хора! — каза Пайпър. — Ще бъде страхотно, когато стана водач.

Дрю поаленя като домат. Дори най-близките й хора изглеждаха нервни. Това определено не беше в сценария.

— Ти… — заекна Дрю, — ах, ти малка грозна вещице! Аз съм тук от най-дълго време! Не може просто…

— Да те предизвикам? — довърши Пайпър. — Всъщност мога. Такива са правилата в лагера. Призната съм от Афродита. Извършила съм подвиг — с един повече от теб — и смятам, че мога да се справя по-добре. Затова те предизвиквам. Освен, разбира се, ако ти сама не отстъпиш. Нали съм разбрала правилно, Мичъл?

— Съвсем правилно, Пайпър — ухили се момчето. Лейси се клатеше нагоре-надолу, все едно се готвеше за салто.

Някои от другите деца също се ухилиха, наслаждавайки се на това как лицето на Дрю сменя цвета си.

— Да отстъпя? — извика Дрю. — Ти луда ли си?

Пайпър сви рамене. После с бързината на змия извади Катоптрис изпод възглавницата си, изтегли го от ножницата и опря върха му под брадичката на Дрю. Останалите отстъпиха бързо. Едно момче се удари в масата за грим и от нея се вдигна розов облак.

— Тогава дуел — каза весело Пайпър. — Ако не ти се чака до обяд, може и сега. Превърна ръководенето на тази хижа в диктатура, Дрю. Силена Берегард е била много по-добър водач от теб. Афродита е богиня на любовта и красотата. Да бъдеш нейно дете, означава да бъдеш обичан; да разпръскваш красота; да имаш приятели; да си изкарваш добре; да правиш добро. А не просто да изглеждаш добре! Да, Силена е допуснала някои грешки, но накрая е застанала на страната на приятелите си. Затова е героиня. И сега аз ще оправя нещата тук. Имам чувството, че мама е на моя страна. Ти не искаш ли да разбереш?

Дрю кръстоса поглед към острието на кинжала. Измина секунда. После още една. На Пайпър не й пукаше. Бе напълно спокойна и щастлива. Явно това пролича в усмивката й.

— Аз… отстъпвам — изръмжа Дрю, — но ако си мислиш, че ще забравя това, Маклийн…

— Надявам се, че няма — каза Пайпър, — а сега иди, моля ти се, до столовата и обясни на Хирон, че сме закъснели заради смяна във водачеството.

Дрю отстъпи към вратата. Дори най-близките й приятелки не я последваха. Канеше се да излезе, когато Пайпър извика:

— И още нещо, миличка.

Дрю се обърна с нежелание.

— В случай, че още се съмняваш дали съм истинска дъщеря на Афродита — каза Пайпър, — да знаеш, че не искам дори да поглеждаш към Джейсън Грейс. Той още не го знае, но е мой. И ако опиташ нещо, ще заредя някой от катапултите с теб и ще те изстрелям до другия край на Лонг Айлънд.

Момичето се обърна толкова бързо, че се удари в рамката на вратата. След това излезе.

Хижата остана притихнала. Другите лагерници се втренчиха в Пайпър. Това бе трудната част. Тя не искаше да управлява като Дрю, всявайки ужас. Не бе като нея, но не знаеше дали ще я приемат.

И в следващия миг децата на Афродита завикаха толкова силно, че сигурно се чуха в целия лагер. Те изведоха Пайпър от хижата, качиха я на раменете си и я отнесоха до столовата, както си бе по пижама и разрошена. Не й пукаше. Никога не се бе чувствала по-добре.

По обяд Пайпър се преоблече с удобните си дрехи от лагера и поведе хижата на Афродита към сутрешните им дейности. Бе готова да се позабавлява.

Част от радостта от победата й обаче отшумя, тъй като се оказа, че има час в голямата къща.

Хирон я посрещна на прага в човешката си форма, свит в инвалидната количка.

— Влизай, миличка. Видеоконференцията е готова.

Единственият компютър в лагера бе в офиса на Хирон. Цялата стая бе скрита зад бронзови щитове.

— Технологиите и полубоговете не си пасват — обясни Хирон. — Телефоните, есемесите и дори сърфирането в интернет привлича чудовища. Миналата есен дори трябваше да спасяваме един герой в Синсинати, който търсил информация за горгоните в Google и получил повече от очакваното. Тук в лагера си защитена, но бъди внимателна. Ще можеш да говориш само няколко минути.

— Ясно — каза Пайпър, — благодаря ти, Хирон.

Той се усмихна и излезе от офиса с количката си. Пайпър се поколеба, преди да натисне бутона за позвъняване. Офисът на Хирон бе разхвърлян, но уютен. На едната от стените имаше ризи от различни събрания — Парти понита 2009 във Вегас, 2010 в Хонолулу и така нататък. Пайпър не знаеше кои са тези Парти понита, но ако съдеше по петната, следите от изгорено и следите от оръжия по ризите, явно си изкарваха доста щуро на срещите. На един рафт в старомодна кутия с касетки имаше надписи като „Дийн Мартин“, „Франк Синатра“, „Най-големите хитове от 40-те“… Хирон бе толкова стар, сети се Пайпър, че се зачуди дали това означава четирийсетте години на двайсети, деветнайсети или първи век от новата ера.

Но на повечето от стените в кабинета имаше снимки с герои като Зала на славата. Някои от по-новите снимки показваха тийнейджър с тъмна коса и зелени очи. Той стоеше, хванал Анабет за ръка. Пайпър предположи, че това е Пърси Джаксън. На други, по-стари снимки, разпозна известни хора — бизнесмени, атлети, дори някои актьори, които баща й познаваше.

— Невероятно — промърмори тя.

Пайпър се замисли дали някой ден и нейната снимка ще бъде на тази стена. За пръв път се почувства като част от нещо по-голямо от самата нея. Героите ги имаше от векове. Каквото и да направеше, го правеше за всички тях. Пое си дълбоко въздух и позвъня. Видеоекранът се появи. Глийсън Хедж се ухили от офиса на баща й:

— Видя ли новините?

— Нямаше как да ги пропусна — каза Пайпър. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

Хирон й бе показал вестника по обяд. Завръщането на баща й от мистериозното отсъствие бе на първата страница. Личната му секретарка Джейн бе уволнена заради това, че е прикрила изчезването му и не се е обадила в полицията. Нов екип бе назначен от Глийсън Хедж, „личния треньор“ на Тристан Маклийн. Според вестника господин Маклийн не помнел нищо от изминалата седмица, а медиите бяха пощурели. Според някои това бе рекламен трик за предстоящ филм. Дали Маклийн нямаше да изиграе човек, страдащ от амнезия? Други смятаха, че е отвлечен от терористи или луди фенове и е избягал, използвайки бойните си умения от филма „Царят на Спарта“. Каквато и да беше истината, Тристан Маклийн бе по-известен отвсякога.

— Всичко върви чудесно — увери я Хедж, — но не се безпокой. Ще го държим настрана от публиката в следващия месец, докато нещата се успокоят. Баща ти има да върши и по-важни неща, като например да си почива и да поговори с дъщеря си.

— Не свиквай с Холивуд, Глийсън — помоли го Пайпър.

Хедж изсумтя.

— Да не си луда? В сравнение с тия хора Еол е нормален! Ще се върна, когато мога, но първо баща ти трябва да стъпи на крака. Той е добър човек. О, между другото, оправих още един проблем. Сервизният парк край залива на Сан Франсиско получи анонимен подарък — нов хеликоптер. А жената пилот, която ни помогна, има изключително изгодно предложение да работи за Тристан Маклийн!

— Благодаря ти, Глийсън — каза Пайпър, — за всичко.

— Спокойно. Не се правя на страхотен. Това е естественото ми състояние. Между другото, като споменах Еол, запознай се с новата секретарка на баща си.

Хедж бе избутан и на екрана се появи красива млада дама.

— Мели! — Пайпър зяпна, но това определено бе тя, аурата, която им бе помогнала да избягат от крепостта на Бол. — Сега работиш за татко?

— Не е ли страхотно?

— Но той знае ли, че си… дух на вятъра?

— А, не. Но работата е много готина. Свежа като… бриз.

Пайпър се засмя.

— Много се радвам. Това е чудесно. Но къде…

— Момент! — Мели целуна Глийсън по бузата. — Хайде, стар козел такъв. Спри да узурпираш екранното време.

— Какво? — извика Хедж, но Мели го издърпа и извика. — Господин Маклийн? Тя е онлайн!

След секунда бащата на Пайпър се появи и се ухили:

— Пайпс!

Изглеждаше страхотно — отново спокоен, с блестящи кафяви очи, брада на половин ден, самоуверена усмивка и нова прическа като за снимки. Пайпър се почувства облекчена, но и малко тъжна. Всичко си бе постарому, а тя не беше сигурна, че желае точно това.

Започна да брои наум. Обикновено такива обаждания в работни дни траеха не повече от трийсет секунди.

— Хей — каза тя притеснено, — добре ли си?

— Миличка, толкова съжалявам, ако съм те разтревожил с това изчезване! Не знам… — Усмивката му изчезна и тя разбра, че той се опитва да си спомни нещо, което трябваше да е в ума му, но не беше.

— Честно казано, не знам какво се е случило, миличка, но сега съм добре. Бог ми изпрати тренер Хедж.

— Бог — повтори тя. Странен избор на думи.

— Разказа ми за новото ти училище — каза татко. — Съжалявам, че в „Уилдърнес“ нещата не се получиха, но ти беше права. Не трябваше да слушам Джейн.

Оставаха им десет секунди може би. Но поне звучеше искрен, като че ли наистина съжаляваше.

— Нищо ли не си спомняш? — попита тя, тайно надявайки се… на нещо.

— Разбира се, че помня — каза той.

Полазиха я тръпки.

— Помниш?

— Помня, че те обичам — каза той — и се гордея с теб! Щастлива ли си в новото си училище?

Пайпър премигна. Нямаше да се разплаче сега. След всичко, което бе преживяла, това щеше да е глупаво.

— Да, татко. То е повече като лагер, не толкова като училище… Но да, мисля, че ще съм щастлива тук.

— Обаждай ми се колкото се може по-често — каза той — и се върни за Коледа. И, Пайпс…

— Да?

Той допря ръка до екрана, сякаш се опитваше да докосне нея.

— Ти си чудесна млада жена. Не ти го казвам достатъчно. Напомняш ми на майка си толкова много. Тя щеше да е горда с теб. А дядо Том — той се засмя — винаги казваше, че имаш най-силния глас в семейството. Един ден ще ме засенчиш, да знаеш. Ще ме запомнят като бащата на Пайпър Маклийн, а това е най-хубавото нещо, което мога да си представя.

Пайпър се опита да отговори, но не можа. Уплаши се, че ще се разплаче. Затова само докосна екрана и кимна.

Мели каза нещо на заден план и баща й въздъхна.

— Звънят от някакво студио. Съжалявам, миличка! — звучеше искрен.

— Няма проблем, тате — успя да каже тя, — обичам те.

Той й намигна. Екранът потъмня.

Четирийсет и пет секунди? Може би цяла минута.

Пайпър се усмихна. Малко подобрение, но все пак подобрение.

 

Намери Джейсън да си почива на една пейка до стадиона за игри с баскетболна топка в краката си. Беше изпотен от играта, но изглеждаше страхотно с оранжевата си тениска и къси панталони. Разните белези и синини от приключението вече избледняваха благодарение на лекарската помощ от хижата на Аполон. Ръцете и краката му бяха мускулести, потъмнели от слънцето и, както винаги, разсейващи. Късо подстриганата му руса коса улавяше следобедното слънце така, че изглеждаше златна — като докосната от цар Мидас.

— Хей — каза й той, — как е?

Отне й секунда, докато се съсредоточи върху въпроса.

— Хм? О, всичко е наред. Супер.

Тя седна до него и двамата загледаха лагерниците, които кръстосваха напред-назад. Две дъщери на Деметра се шегуваха с двама от синовете на Аполон и караха трева да никне около глезените им, докато момчетата играеха баскетбол. Над магазина на лагера децата на Хермес бяха вдигнали надпис, който гласеше: ЛЕТЯЩИ МАРАТОНКИ ВТОРА УПОТРЕБА — НА ПОЛОВИН ЦЕНА САМО ДНЕС! Хлапетата на Арес отново ограждаха хижата си с бодлива тел. В хижата на Хипнос всички спяха.

В общи линии нормален ден в лагера.

Само децата на Афродита зяпаха Пайпър и Джейсън скришом. Пайпър можеше да се закълне, че видя как се разменят пари, сякаш се обзалагаха дали ще има целувка, или не.

— Успя ли да подремнеш? — попита го тя.

Той я погледна, сякаш бе прочела мислите му.

— Не много добре. Сънувах разни неща.

— За миналото ти?

Той кимна.

Тя реши да не го притиска. Ако му се говореше, добре, но го познаваше достатъчно, за да прецени, че не бива да задълбава в темата. Вече дори не се тревожеше от това, че част от нещата, които знаеше за него, са вследствие на три месеца фалшиви спомени. Майка й бе казала, че чувства онова, което може да се случи. И Пайпър бе решена да превърне тази възможност в реалност.

Джейсън завъртя баскетболната топка.

— Новините не са добри — каза той. — Спомените ми не предвещават нищо добро… за никой от нас.

Пайпър бе почти сигурна, че той се готвеше да каже „за нас“ като за тях двамата и се зачуди дали не си бе спомнил някое момиче от миналото си. Но реши да не се притеснява за това днес. Не и в такъв хубав зимен ден, когато е до Джейсън.

— Ще се оправим — обеща му тя.

Той я погледна несигурно, като че ли му се искаше да й повярва.

— Анабет и Рейчъл ще дойдат на срещата тази вечер. По-добре е да изчакам дотогава, преди да обясня…

— Добре — тя отскубна стрък трева. Знаеше, че ги очакват опасности. Щеше да се изправи срещу миналото на Джейсън, а можеха и да не оцелеят във войната с гигантите. Но засега и двамата бяха живи и тя бе решена да се наслади на мига.

Джейсън я гледаше тревожно. Татуировката на ръката му изглеждаше светлосиня на слънчевата светлина.

— Виждам, че си в добро настроение. Как може да си толкова сигурна, че нещата ще се наредят?

— Понеже ти ще ни водиш — каза тя простичко. — Бих те последвала навсякъде.

Джейсън премигна. А после бавно се усмихна.

— Говориш опасни работи.

— Аз съм опасно момиче.

— Не се и съмнявам.

Той стана и отърси панталоните си. Сетне й подаде ръка.

— Лио каза, че иска да ни покаже нещо в гората. Идваш ли?

— Не бих пропуснала. — Тя го хвана за ръката и се изправи.

За момент двамата останаха така — ръка за ръка. Джейсън наклони глава.

— Трябва да тръгваме.

— Да — каза тя, — секунда само.

Сетне го пусна и извади картичката от джоба си — сребърната карта, която Талия й бе дала в случай, че някога поиска да е ловджийка на Артемида. Пусна я в най-близкия вечерен огън и загледа как гори.

Вече нямаше да има разбити сърца от деца на Афродита. Това бе ритуал, без който можеше да се мине.

Встрани на поляната хлапетата от нейната хижа изглеждаха разочаровани от това, че не бе имало целувка. Залозите започнаха да се изплащат.

Но всичко бе наред. Пайпър бе търпелива и усещаше много хубави възможности.

— Хайде — каза тя на Джейсън, — имаме приключения за планиране.