Рик Риърдън
Изчезналият герой (50)

L. Джейсън

Един вълк се метна към Джейсън. Той отстъпи назад и завъртя дървената цепеница така, че тя удари муцуната на звяра. Чу се задоволително хрущене. Може би само среброто можеше да убие тези изчадия, но и доброто старо дърво щеше да им докара сериозни главоболия.

Дочу звук от копита и се обърна към него. Видя как един кон — дух на бурята — да лети към него. Джейсън се съсредоточи и призова вятъра. Точно преди духът да го стъпче, героят скочи във въздуха, сграбчи пушещия гръб на съществото и се приземи на гърба му. Вентусът се изправи на задните си крака. Опита се да се отърси от Джейсън, а после се разпадна на дим, за да се отърве от него. Но Джейсън успя да се задържи върху духа. Той принуди коня да остане в стабилна форма и той не можа да не се подчини. Чувстваше бушуващите му мисли, абсолютният хаос, който искаше да се освободи. Употреби цялата си сила, за да наложи волята си върху тази на жребеца и да го подчини. Сети се за Еол, който трябваше да пази хиляди и хиляди духове като този, а и по-лоши. Нищо чудно, че след векове на такъв натиск, Господарят на ветровете бе мръднал.

Но Джейсън трябваше да се справи само с един дух. Трябваше.

— Сега си мой — каза му Джейсън.

Конят подскочи, за да се отърве от ездача си, но Джейсън остана на гърба му. Гривата на духа блестеше, докато той обикаляше празния басейн, а копитата му завихряха миниатюрни бури навсякъде, откъдето минеше той.

— Буря? — попита Джейсън. — Това ли е името ти?

Конят тръсна грива, видимо доволен от това, че е разпознат.

— Хубаво — каза Джейсън, — сега е време за битка.

И той се спусна към полесражението, размахал заледената си тояга, отблъсквайки върколаците и минавайки право през другите венти. Буря бе много силен жребец и всеки път, когато минаваше през свой събрат, изпускаше толкова много електричество, че другият дух просто се разпадаше на безобидно облаче мъгла.

Сред хаоса Джейсън зърна приятелите си. Пайпър бе обградена от земеродните, но ги удържаше. Беше невероятна в битка — бляскаво красива. Земеродните я зяпаха глупаво, забравили, че трябва да я убият. Сваляха бойните си тояги и продължаваха да я зяпат, докато тя се усмихваше и ги нападаше. Те се усмихваха отново, докато тя не ги разсечеше с кинжала си и не станеха отново на буци пръст.

Лио се бе изправил срещу самата Хиона. По принцип да се изправиш срещу богиня си бе чисто самоубийство, но в този случай Лио бе точният човек. Тя продължаваше да призовава ледени кинжали, които мяташе по него, целеше го със снежни вихрушки и зимен вятър, но Лио изгаряше всичко. Тялото му блестеше с червеникави пламъци, сякаш бе полят с газ. Той приближаваше към богинята с два сребърни чука, с които побеждаваше всяко чудовище, изпречило се на пътя му.

Джейсън разбра, че Лио е единствената причина да са още живи. Огнената му аура затопляше целия двор и блокираше зимната магия на Хиона. Без него всички отдавна щяха да са замръзнали като ловджийките. Където и да идеше Лио, снегът се топеше по камъните. Дори Талия се размрази леко, когато той мина покрай нея.

Хиона започна бавно да отстъпва. Изражението й се смени няколко пъти — от гневно до смаяно и леко паникьосано, когато Лио взе да я приближава.

А Джейсън остана без противници. Вълците лежаха замаяни, а някои от тях започнаха да пълзят към руините, скимтейки от раните си. Пайпър намушка и последния земероден и той се разпадна на лапавица. Джейсън мина през последния дух, който бе изпарен от Буря. Сетне завъртя коня и видя, че Лио е опасно близо до богинята на снега.

— Закъсняхте твърде много — изръмжа Хиона. — Той се пробуди. Не мислете, че сте спечелили нещо. Планът на Хера никога няма да сработи. Ще се избиете много преди да опитате да ни спрете.

Лио подпали чуковете си и ги метна към богинята, но тя вече се бе разпаднала на купчина ситни снежинки, уподобяващи лика й. Инструментите разбиха на пара снежния и образ.

Пайпър дишаше тежко, но се усмихна на Джейсън.

— Хубав кон.

Буря се изправи на задните си крака, а по копитата му потече електричество. Явно беше голям самохвалко.

В следващия миг Джейсън чу пукане зад себе си. Ледът върху клетката на Хера се стопи в облак пара и богинята извика:

— Не се безпокойте! Царицата на небесата просто умира!

Джейсън слезе от коня и каза на Буря да стои мирен. Тримата герои скочиха в басейна и се затичаха до спиралата.

Лио се намръщи.

— Тия Калида, ти да не ставаш по-ниска?

— Не, тъпако! Земята ме поглъща. Побързайте!

Джейсън никак не харесваше Хера, но това, което видя в клетката, сериозно го притесни. Хера не само затъваше, но и земята около нея се надигаше като водата в цистерна. Втечнената скала бе стигнала до пищялите и.

— Гигантът се пробужда! — предупреди ги Хера. — Остават ви броени секунди!

— Почваме, спокойно — каза Лио. — Пайпър, имам нужда от помощта ти. Поговори на клетката.

— Моля? — попита тя.

— Говори й. Използвай цялата си сила. Убеди Гея, че е най-добре да заспи. Омай я. Просто я забави, опитай се да охлабиш филизите на земята, докато аз…

— Схванах. — Пайпър прочисти гърлото си и каза: — Ей, Гея. Нощта е прекрасна, не мислиш ли? Точно за уморени дами като нас. Аз лично бих дремнала. А ти? Не ти ли се спи?

Колкото повече говореше, толкова по-убедително звучеше. Джейсън усети как собствените му очи се затварят и си наложи да не я слуша. Думите й имаха ефект и върху клетката. Пръстта започна да се надига по-бавно. Земните филизи сякаш омекнаха и заприличаха повече на загнило дърво, отколкото на скала. Лио извади кръгла резачка от колана си. Джейсън нямаше идея как се е побрала там.

Внезапно Лио погледна кабела и изпъшка подразнен.

— Нямам контакт, в който да я пъхна!

Конят Буря веднага скочи в ямата и изцвили.

— Стига бе — каза Джейсън.

Буря наведе глава и приближи Лио. Момчето изглеждаше изпълнено със съмнения, но вдигна кабела. Повя бриз и контактът влезе в хълбока на коня. Блесна светкавица, която запали машината, и кръглата резачка се завъртя.

— Страхотно! — ухили се Лио. — Конят ти е един голям разклонител!

Но доброто им настроение не трая дълго. От другия край на басейна спиралата с гиганта се строши със звука на прекършено дърво. Външната черупка на филизите избухна от горе на долу. Камъни и дървета заваляха, докато гигантът се освобождаваше и излизаше от земята.

Джейсън мислеше, че нищо не може да бъде по-страшно от Енкелад.

Но грешеше.

Порфирион бе още по-висок и здрав. Не излъчваше нито горещина, нито студ, не изглеждаше и огнедишащ, но около него се усещаше нещо много по-ужасно — някаква сила, подобна на магнетизъм, сякаш гигантът бе толкова огромен, че си има собствено гравитационно поле.

Подобно на Енкелад, царят на гигантите бе облечен с бронзови доспехи. От кръста нагоре приличаше на човек, но стъпваше на люспести драконови нозе. Кожата му обаче бе с цвета на бобено зърно. Косата му бе зелена като листата на дърветата през лятото и сплетена на безброй плитки, украсени с всевъзможни оръжия: брадви, кинжали и мечове — всичките в реален размер. Някои от тях бяха нащърбени и окървавени, вероятно трофеи, взети от герои в древността. Когато гигантът отвори очи, Джейсън видя, че те са чисто-бели като полиран мрамор.

Звярът си пое дълбоко дъх.

— Отново жив! — изрева той. — Слава на Гея!

Джейсън изохка героично. Надяваше се приятелите му да не са го чули. Беше абсолютно сигурен, че няма герой, способен да се изправи сам срещу това същество. Порфирион можеше да повдигне планини. Щеше да размаже Джейсън с пръста си.

— Лио — каза Джейсън.

— А? — устата на Лио бе широко отворена. Дори Пайпър изглеждаше замаяна.

— Вие си работете — каза им Джейсън, — освободете Хера.

— А ти какво ще правиш? — попита Пайпър. — Нали не мислиш сериозно, че…

— Мога да позабавлявам един гигант? — довърши мисълта й Джейсън. — Нямам голям избор.

— Отлично! — извика гигантът, когато Джейсън го приближи. — Предястие! Кой си ти? Хермес? Арес?

Джейсън се замисли дали да не излъже, но нещо му каза, че това няма да е добра идея.

— Аз съм Джейсън Грейс — каза той, — син на Юпитер.

Белите очи на гиганта се втренчиха в него. Някъде зад гърба им кръглата резачка на Лио отново се завъртя, а Пайпър пак заговори на клетката с успокоителен тон, мъчейки се да не допусне страха в гласа си.

Порфирион отметна глава назад и се изсмя.

— Невероятно! — Той погледна към облачното нощно небе. — Зевсе, нима жертваш едно от децата си за мен? Оценявам жеста, но това няма да те спаси.

Небето дори не изтътна. Оттам помощ нямаше да дойде. Джейсън бе абсолютно сам.

Той захвърли настрана оръжието си. Ръцете му бяха покрити с трески, но това вече нямаше значение. Трябваше да спечели малко време за Лио и Пайпър, а не можеше да стори това без подходящо оръжие.

Дошло беше време за блъфиране.

— Ако знаеше кой съм — извика Джейсън на гиганта, — щеше да се безпокоиш заради мен, а не заради баща ми. Надявам се двете минути и половина нов живот да са ти се усладили, гиганте, понеже смятам да те изритам обратно в Тартара.

Гигантът присви белите си очи. Той стъпи с един крак извън басейна и се приведе, за да огледа по-добре противника си.

— Значи първо ще се хвалим, така ли? Като в добрите стари времена. Добре тогава, геройче. Аз съм Порфирион, цар на гигантите, син на Гея. Преди векове се надигнах от Тартара, бездната на моя баща, за да предизвикам боговете. Започнах войната, като отвлякох царицата на Зевс.

Той се ухили към клетката на богинята.

— Здрасти, Хера.

— Мъжът ми те унищожи веднъж, изчадие! — извика Хера. — Ще го направи отново!

— Той не го е правил никога, скъпа. Зевс не бе достатъчно силен, за да ме убие. Трябваше да разчита на някакъв жалък полубог и дори така едва не спечелихме. Този път ще довършим това, което някога започнахме. Гея се пробужда. Тя ми е осигурила много качествени слуги. Армиите ни ще разтърсят земята. Ще изтръгнем от корена ви.

— Не би посмял — отговори Хера, но изглеждаше видимо отслабнала. Джейсън го чувстваше по гласа й. Пайпър продължаваше да шепти нещо на клетката, а Лио въртеше ли, въртеше резачката, ала земята продължаваше да се надига. Хера бе потънала до кръста.

— О, да — каза гигантът, — титаните нападнаха новия ви дом в Ню Йорк. Храбро, но глупаво. И не особено ефективно. Гея е по-мъдра и по-търпелива. А ние сме най-могъщите й деца, много по-силни от стария Кронос. Знаем как да ви унищожим веднъж завинаги. Трябва да бъдете изкоренени като бурен. Ще изпепелим корените ви.

Гигантът се намръщи, когато видя Пайпър и Лио, сякаш едва сега забеляза, че те се занимават с нещо. Джейсън направи още една крачка напред и отново извика, за да привлече вниманието на Порфирион.

— Каза, че те е убил герой — извика той. — Как, щом сме толкова жалки?

— Ха! Нима мислиш, че ще ти кажа? Създаден съм, за да заменя Зевс, роден съм, за да убия Господаря на небето. Ще отмъкна трона му и ще взема жена му, а ако тя ми откаже, ще оставя земята да я погълне. Това, което виждаш, дете, е моята най-слаба форма. С всеки изминал миг ставам по-силен, а накрая ще съм непобедим. Дори сега обаче няма да е проблем да те смачкам като въшка!

Той се възправи и протегна ръка. Шестметрово копие се изстреля от земята. Гигантът го хвана, след което потропа с драконовите си лапи. Руините се разтърсиха. Навсякъде по двора чудовищата започнаха да се възстановяват. Върколаци, духове на бурята и земеродни отговаряха на призива на своя цар.

— Страхотно — промърмори Лио. — Имахме такава нужда от още противници…

— Побързай — нареди Хера.

— Знам! — отвърна Лио.

— Заспивай, клетко — продължи да реди Пайпър, — добра, сънлива клетка. Ох, говоря на няколко пусти ластара. Това е нелепо!

Порфирион размаха копието си над руините, унищожи един комин и пръсна дървета и камъни из целия двор.

— Е, сине Зевсов, аз свърших с представянето си. Сега е твой ред. Казваше, че ще ме унищожиш?

Джейсън погледна към кръга чудовища, които нетърпеливо чакаха заповедта на господаря си, за да ги разкъсат на части. Кръглата резачка на Лио продължаваше да се върти, а Пайпър все още говореше, но положението изглеждаше безнадеждно. Клетката на Хера бе пълна почти догоре със земя.

— Аз съм синът на Юпитер! — извика той и за повече драматизъм призова ветровете, с които се издигна на около метър от земята. — Аз съм син на Рим, консул на героите, преторианец от Първия легион.

Той вдигна ръце, показвайки татуировката с орела и знака SPQR и за негова изненада гигантът го разпозна.

За миг Порфирион му се стори притеснен.

— Аз убих Троянското морско чудовище — продължи Джейсън, — аз сринах Черния трон на Кронос и собственоръчно унищожих титана Криос. А сега ще унищожа и теб, Порфирион, след което ще те хвърля на собствените ти вълци.

— Леле, човек — промърмори Лио, — какво си пил?

Джейсън се хвърли към гиганта, решен да го разкъса на части.

Идеята да се изправи срещу дванайсетметров безсмъртен с голи ръце бе толкова нелепа, че дори гигантът се изненада. Наполовина скачайки и наполовина летейки, Джейсън се приземи върху люспестото коляно на Порфирион и преди противникът му да осъзнае какво става, се покатери по ръката му.

— Как смееш!? — ревна чудовището.

Джейсън стигна до раменете му и изтръгна един меч от пълните с оръжия плитки на гиганта. После изкрещя:

— За Рим! — и заби меча в най-близката мишена — великанското ухо.

От небето изскочи светкавица, която удари меча и отхвърли Джейсън настрана. Той удари земята и се претърколи. Погледна нагоре и видя, че гигантът се олюлява. Косата му пламтеше, а половината му лице бе почерняло от светкавицата. Мечът се бе пръснал в ухото му, а по челюстта му се стичаше златен Икор. Другите оръжия пукаха, заредени с електричество, и пушеха в плитките му.

Порфирион почти рухна. Кръгът чудовища изръмжа едновременно и пристъпи напред. Вълци и земеродни загледаха Джейсън злобно.

— Не! — извика Порфирион. Той запази равновесие и погледна към полубога. — Ще го убия лично.

Гигантът надигна копието си и то започна да блести.

— Със светкавици ли искаш да играем, момче? Май забрави нещо. Аз съм убиецът на Зевса, създаден да унищожи баща ти. Знам точно как да те ликвидирам.

Нещо в гласа на Порфирион подсказа на Джейсън, че гигантът не блъфира.

Той и приятелите му се бяха борили храбро. Тримата бяха извършили невероятни неща, героични дори. Неща, достойни да бъдат възпети.

Но сега, когато гигантът вдигаше копието си, Джейсън разбра, че играта свършва. Нямаше как да блокира този удар.

Това беше краят.

— Готово! — извика Лио.

— СПИ! — заповяда Пайпър с такава сила, че най-близките върколаци паднаха на земята и захъркаха.

Клетката от камък и дърво потръпна. Лио бе отрязал основата на най-дебелия ластар и така явно бе прекъснал връзката й с Гея. Филизите станаха на прах. Пръстта около Хера се изпари. Богинята порасна на ръст и заблестя със сила.

— Да — извика тя и захвърли черните си дрехи, за да разкрие бяла рокля и златни бижута по ръцете си. Лицето й бе едновременно красиво и ужасно, а върху черната й коса блестеше златна корона.

— Сега ще отмъстя за стореното!

Гигантът Порфирион отстъпи. Не каза нищо, но хвърли на Джейсън един последен, изпълнен с омраза, поглед. Съобщението му бе ясно: „Това не е краят“.

После удари с копие земята и потъна в нея, все едно бе скочил в яма.

Хера заблестя по-ярко и извика:

— Отвърнете очи, герои мои!

Но Джейсън бе твърде замаян. Разбра какво става твърде късно.

Видя как Хера избухва като супернова с такава сила, че всички чудовища се изпариха на мига. Падна, заслепен от ярката светлина.

Последната му мисъл бе, че гори.