Рик Риърдън
Изчезналият герой (10)

X. Пайпър

Цялата идея за събирането около лагерния огън ужаси Пайпър. Напомни й за ужасната клада от съня й, за кола, за който бе завързан баща и.

Но вместо това стана свидетел на нещо почти толкова ужасно — пеене в хор. Стълбите на амфитеатъра бяха издълбани от едната страна на хълм и гледаха към каменна камина. Редовете бяха изпълнени с петдесет или шейсет деца, разделени на групи с различни знамена.

Пайпър забеляза Джейсън на първия ред до Анабет. Лио бе наблизо, като седеше с група широкоплещести лагерници със сиво знаме, на което бе изобразен чук. Пред огъня половин дузина младежи с китари и старинни на вид арфи — може би лири — подскачаха наоколо и пееха за някакви парчета броня и това как баба им се приготвяла за война. Всички им пригласяха и със знаци описваха парчетата от бронята, като постоянно пускаха шеги. Това бе може би най-странното нещо, което Пайпър бе виждала — една от тези песни, които са унизителни денем, но вечер, когато всички участваха, бяха някак забавни.

Колкото повече се повишаваше настроението, толкова повече растяха и пламъците, като от червени ставаха оранжеви, а накрая златисти.

Най-после песента завърши с взрив от аплодисменти. Появи се някакъв човек на кон — поне за такъв го сметна Пайпър на проблясващата светлина. После разбра, че вижда кентавър. От кръста надолу той бе бял жребец, а нагоре — човек на средна възраст с къдрава коса и сресана брада. Той размахваше копие, на чиито връх бяха забодени печени гъби.

— Много добре! Специален поздрав за новодошлите. Аз съм директор Хирон и съм щастлив, че сте пристигнали тук живи, здрави и — в общи линии — цели. След малко ще стигнем и до гъбите с шоколад, но първо…

— Защо не първо Плени знамето! — извика някой. Одобрително боботене се чу от няколко облечени в брони хлапета, които стояха под червен флаг, изрисуван с главата на глиган.

— Да — каза кентавърът, — разбирам, че хижата на Арес няма търпение за традиционните ни игри в гората.

— Нямаме търпение да убиваме хора! — извика един от тях.

— За съжаление обаче — продължи Хирон, — докато драконът не бъде поставен под контрол, това не е възможно. Хижа девет, имаме ли новини по този въпрос?

Кентавърът се бе обърнал към групата около Лио. Момчето намигна на Пайпър и стреля по нея с пръст. Момичето до него се изправи с неудоволствие. Тя носеше войнишко яке, което приличаше на това на Лио, а на косата си имаше червена превръзка.

— Работим по въпроса.

Хлапетата с броните отново се разбоботиха.

— Как точно, Ниса? — извика друго от тях.

— Здравата — отговори момичето.

Докато си сядаше, Ниса бе освиркана, което накара огъня да запламти хаотично. Хирон тупна с копито в камъните — туп, туп, туп — и лагерниците се укротиха.

— Ще трябва да потърпим — каза Хирон. — В това време имаме по-важна работа, която да обсъдим.

— Пърси? — попита някой. Огънят избледня още повече, но Пайпър нямаше нужда да чете настроението на тълпата по него, за да усети тревогата на лагерниците.

Хирон посочи Анабет. Тя си пое дълбоко въздух и се изправи.

— Не открих Пърси — каза тя. Гласът й потрепери, когато спомена името му, — той не беше при Големия каньон, както си мислех. Но няма да се откажем. Има екипи, които го търсят навсякъде — Гроувър, Тайсън, Нико, ловджийките на Артемида — всички го издирват. Ще го намерим. Но Хирон говори за нещо друго. За нова мисия.

— Новото велико пророчество, нали? — обади се някакво момиче.

Всички се обърнаха. Гласът бе долетял от групата най-отзад, която седеше под розово знаме с изрисуван гълъб. Те говореха помежду си и не следяха разговора, докато не се изправи водачката им — Дрю. Всички изглеждаха изненадани. Очевидно Дрю не говореше с останалите много често.

— Дрю? — попита Анабет. — Какво имаш предвид?

— Стига вече — разпери ръце Дрю, сякаш всичко е ясно. — Олимп е затворен. Пърси го няма. Хера ти изпраща видение и ти се връщаш с трима нови герои за един ден. Очевидно е, че става нещо странно. Великото пророчество е започнало, нали?

Пайпър прошепна на Рейчъл:

— За какво пророчество говори тя.

После разбра, че всички останали също гледат към Рейчъл.

— Е? — извика Дрю. — Ти си оракулът. Започнало ли е, или не?

Очите на Рейчъл проблеснаха зловещо на огъня. Пайпър се уплаши, че зловещата богиня паун отново ще я обсеби, но Рейчъл спокойно пристъпи напред и се обърна към лагера.

— Да — потвърди тя, — новото велико пророчество започна да се изпълнява.

Избухна пълен хаос.

Пайпър погледна към Джейсън. Тя прочете по устните му: „Добре ли си?“. Кимна му и успя да се усмихне, но после се извърна настрана. Бе болезнено да го гледа, а да не може да е с него.

Когато нещата най-после се поуспокоиха, Рейчъл приближи с още една крачка към лагерниците и над петдесет героя се отдръпнаха от нея, сякаш едно слабо момиче е по-могъщо от всички тях.

— За тези от вас, които не са го чули — каза Рейчъл, — великото пророчество бе първата ми прогноза и дойде през месец август. То звучеше така:

„Седмина герои ще сбере зовът, през огън или буря ще премине светът…“

Джейсън скочи на крака. Погледът му бе като на безумец, все едно го бяха ударили с електрошок.

Дори Рейчъл бе смаяна.

— Д-Джейсън? — заекна тя. — Какво…

— Ut cum spiritu postrema sacramentum dejuremus — продължи той с напевен глас. — Et hostes ornamenta addent ad ianuam necem.

Неловко мълчание се възцари над групата. Пайпър виждаше по лицата на някои от героите, че се мъчат да преведат римите. Можеше да разбере, че приятелят й е казал нещо на латински, но не знаеше какво го е прихванало, че да започне да припява като католически свещеник.

— Ти… току-що завърши пророчеството — заекна Рейчъл и преведе думите му: — „Клетва трябва да се спази със сетен дъх, пред портите на смъртта бди врагът“. Но откъде…

— Зная тези рими? — Джейсън се намръщи и подпря с ръце слепоочията си. — Не ми е ясно как, но знам това пророчество.

— И то на латински — вметна Дрю. — Хем красив, хем умен.

От групата на Афродита се чу кикот. Какви нещастници са тия — помисли си Пайпър. Но напрежението не спадна. Лагерният огън бушуваше с нездрава зелена светлина.

Джейсън седна смутен, но Анабет постави ръка на рамото му и му прошепна нещо успокоително. Пайпър усети, че я жилва ревност. Тя трябваше да е до него и да го успокоява…

А Рейчъл Деър все още изглеждаше леко замаяна. Тя се обърна към Хирон за съвет, но кентавърът стоеше притихнал и мрачен, като че наблюдаваше пиеса, в която не може да се намеси — трагедия, в която накрая умираха много хора.

— Е — каза Рейчъл, опитвайки да се успокои, — да, това е великото пророчество. Надявахме се, че то няма да се осъществи в близките години, но се страхувам, че в момента започва. Не мога да го докажа. Просто имам предчувствие. И както каза Дрю, случва се нещо странно. Седемте героя, които и да са те, още не са се събрали. Имам чувството, че някои от тях са тук, сред нас. Но други не са.

Лагерниците се размърдаха и започнаха да мърморят, поглеждайки нервно един към друг, докато един сънен глас не се обади:

— Тук съм! О… присъстващите ли проверявате?

— Заспивай, Кловис! — извика някой и много от присъстващите се разсмяха.

— Както и да е — продължи Рейчъл, — не знаем какво означава великото пророчество. Не знаем какви предизвикателства ще срещнат героите, но предвид факта, че първото такова пророчество предвиди войната с титаните, можем да допуснем, че второто се отнася за нещо също толкова ужасно.

— Или дори по-лошо — прошепна Хирон.

Може би не искаше да го чуят, но това се случи. Лагерният огън мигновено стана тъмночервен.

Като кладата от съня на Пайпър.

— Това, което знаем — продължи Рейчъл, — е, че първият етап вече тече. Възникнал е голям проблем и той ще се реши с изпълняването на подвиг. Хера, царицата на боговете, е пленена.

Настъпи гробно мълчание. А след това петдесет героя заговориха едновременно.

Хирон отново потропа с копито, но въпреки това Рейчъл трябваше да почака, преди отново да привлече вниманието на останалите.

Тя им разказа за инцидента на пътеката при Големия каньон и за това как Глийсън Хедж се бе пожертвал при атаката на духовете на бурята. Разкри им предупреждението на вентите, че това е само началото, както и твърдението им, че служат на някаква господарка, зарекла се да избие всички герои. Добави как Пайпър бе припаднала в хижата на Хера. Пайпър се опита да остане спокойна, дори когато видя как на задния ред Дрю имитира припадък и приятелките й започват да се хилят. Най-накрая Рейчъл им разказа за видението на Джейсън в дневната на голямата къща. Съобщението, което Хера бе изпратила на приятеля й, бе толкова сходно с полученото от Пайпър, че тя усети да я побиват тръпки. Но имаше и една разлика. Хера бе предупредила Пайпър да не я предава. Беше й казала: „Подчини му се и царят им ще се надигне и ще обрече на гибел всички ни“. Хера знаеше за заплахата на гиганта. Но защо тогава не бе предупредила Джейсън, защо не му бе разкрила, че Пайпър е агент на врага?

— Джейсън — попита Рейчъл, — спомняш ли си фамилното си име?

Той изглеждаше наполовина заспал, но поклати глава.

— Тогава ще те наричаме само Джейсън — каза Рейчъл. — Очевидно е, че Хера ти е наредила да извършиш подвиг.

Рейчъл спря, давайки шанс на Джейсън да се отрече от съдбата си. Всички го погледнаха. Усещаше се такова напрежение, че Пайпър бе сигурна, че ще припадне на негово място. Но той изглеждаше смел, решителен. Стисна зъби и кимна.

— Съгласен съм.

— Трябва да спасиш Хера, за да предотвратиш велико зло — продължи Рейчъл. — Някакъв цар се надига. Това ще стане по време на зимното слънцестоене, само след четири дни.

— Това е денят, в който боговете се съветват — каза Анабет, — дори да не знаят какво се е случило с Хера, тогава ще забележат отсъствието й. И вероятно ще се скарат, обвинявайки се взаимно за станалото. Така става обикновено.

— Освен това — каза Хирон — зимното слънцестоене е времето, в което мракът е най-гъст. Боговете се събират тогава, понеже и те като нас, смъртните, са по-силни, когато са много. На този ден те имат нужда от тази сила, тъй като тогава злата магия е най-силна. Древната магия, която е по-стара и от тях. В дни като този някои същества… се пробуждат.

Начинът, по който произнесе тези думи, бе ужасно зловещ — така се произнасяха присъди.

А не рецепти например.

— Добре де — каза Анабет, поглеждайки към кентавъра, — благодаря за оптимизма. Каквото и да става, аз съм съгласна с Рейчъл. Джейсън е избран да води екипа за този подвиг, така че…

— Защо тогава не е признат — извика някой от хижата на Арес, — щом е толкова важен…

— Признат е — прекъсна го Хирон, — и то отдавна. Джейсън, покажи им.

В началото Джейсън не го разбра. Той пристъпи неспокойно напред, а Пайпър не можа да не забележи колко добре изглеждаше с блестящата си на пламъците руса коса и черти, царствени като на римска статуя. Той погледна към Пайпър и тя му кимна окуражително, имитирайки с ръка хвърлянето на монета.

Джейсън бръкна в джоба си. Монетата му блесна във въздуха и когато я хвана в ръка, вече държеше остро копие — златно и дълго над два метра.

Другите герои ахнаха. Рейчъл и Анабет отстъпиха назад, за да избегнат острието, което изглеждаше остро като шило.

— Това не беше ли… — Анабет се поколеба. — Мислех, че имаш меч.

— Струва ми се, че се изменя — измънка Джейсън. — Монетата е същата, но си избира в какво оръжие да се превърне.

— Хей, и аз искам такова! — извика едно от хлапетата на Арес.

— Това е по-яко от електрокопието на Клариса, Леймър! — съгласи се един от братята му.

— Електрическо, а? — промърмори Джейсън, сякаш му бе хрумнало нещо. — Назад!

Анабет и Рейчъл го разбраха. Джейсън надигна копието и в небето се чу гръм. Всяко косъмче по ръцете на Пайпър настръхна. От острието на копието изригна мълния, която удари лагерния огън като артилерийски залп.

Когато пушекът се разнесе, а звъненето в ушите на Пайпър утихна, целият лагер бе замръзнал в шок, а героите, заслепени и покрити в пепел, се взираха в мястото, на което допреди малко бе горял огън. Навсякъде валеше сгурия, а на сантиметри от Кловис бе паднало горящо парче дърво.

Синът на Хипнос обаче продължаваше да спи дълбоко.

Джейсън сведе копието.

— Ъъ… съжалявам.

Хирон избърса няколко въглена от брадата си. Той направи гримаса, сякаш най-лошите му страхове са се потвърдили.

— Малко драматично наистина, но определено те разбрахме. Мисля, че вече няма съмнение кой е баща ти.

— Юпитер — веднага каза Джейсън, — тоест Зевс! Господарят на небето.

Пайпър не можа да сдържи усмивката си. Беше логично, разбира се. Най-могъщият бог бе бащата на най-великите герои от древността. Кой друг можеше да е баща на Джейсън?

Но очевидно останалите в лагера не бяха така сигурни. Настана пълен хаос, като дузини лагерници питаха едновременно различни неща, докато Анабет не вдигна ръце.

— Чакайте! — каза тя. — Как може да е син на Зевс? Ами пакта на Тримата големи да нямат смъртни деца? Как може да не сме разбрали за него по-скоро?

Хирон не отговори, но Пайпър имаше чувството, че кентавърът знае отговора. И той не бе никак хубав.

— Важното е — каза Рейчъл, — че Джейсън е тук сега. Той има да изпълни задача, което означава, че ще има нужда от свое собствено пророчество. — Тя затвори очи и от устата й потече слюнка. Двама лагерници се спуснаха към нея и я хванаха. Трети отиде в края на амфитеатъра и взе стол на три крака, който стоеше пред унищоженото огнище. Без огъня нощта изглеждаше тъмна, но в краката на Рейчъл се образува зеленикава мъгла. Когато отвори очите си, те светеха. Изумруден дим изскочи от устата й. Гласът, който долетя оттам, бе дрезгав и престарял — звукът, който би издала змия, ако говореше:

Пази се от Земята, дете на мълнията,

защото ще срещнат седемте на гигантите мъстта.

Клетката ще строшат гълъбът и наковалнята,

а гневът на Хера ще доведе смъртта.

След последната дума Рейчъл припадна, но помагачите й бяха готови и я хванаха. Те я отнесоха от огнището и я поставиха в един ъгъл да почива.

— Това нормално ли е? — попита Пайпър. Сетне усети, че е нарушила мълчанието и всички я гледат. — Имах предвид… често ли плюе зелен дим?

— Богове, колко си тъпа! — изсумтя Дрю. — Тя току-що изрече пророчество. Пророчеството за това как Джейсън ще спаси Хера! Защо просто…

— Дрю — скара й се Анабет, — въпросът на Пайпър е съвсем нормален. Нещо около това пророчество определено не е нормално. Ако гневът на Хера ще доведе смъртта, защо да я освобождаваме? Това може да е капан. Хера може да се обърне срещу спасителите си. Тя никога не се е отнасяла добре с героите.

Джейсън се изправи.

— Нямам избор. Хера ми отне спомените. Искам си ги обратно. Освен това, не можем да не помогнем на царицата на небесата, щом е в беда.

Едно момиче от хижата на Хефест — Ниса, носещата червена превръзка на косата — се изправи.

— Може би. Но не пренебрегвай съветите на Анабет. Хера е отмъстително божество. Тя хвърлила собствения си син — нашия баща — от планината, само задето бил грозен.

— Много грозен — обади се някой от хижата на Афродита.

— Млъкни! — изръмжа Ниса. — Да се върнем на темата. Трябва да помислим и върху това, че трябва да се пазим от земята. И това за мъстта на гигантите. С какво си имаме работа? Какво може да е толкова могъщо, че да отвлече царицата на небесата?

Никой не отговори, но Пайпър забеляза как Анабет и Хирон се споглеждат. На Пайпър и се стори, че разговорът им протича така:

Анабет: Мъстта на гигантите… не, не може да бъде!

Хирон: Мълчи. Не ги плаши повече.

Анабет: Шегуваш се! Не може да сме извадили чак толкова лош късмет.

Хирон: После, дете. Ако им кажеш всичко сега, ще бъдат парализирани от ужас.

Пайпър знаеше, че няма начин да разчита израженията им толкова добре — та тя едва ги познаваше! Но бе напълно сигурна, че ги разбира.

И това я плашеше до смърт.

Анабет си пое дълбоко въздух.

— Подвигът е за Джейсън — обяви тя, — така че изборът трябва да е негов. Ясно е, че той е детето на мълнията. Според традицията има право да избере двама спътници.

Някой от хижата на Хермес извика:

— Е, първият си ти, Анабет. Имаш най-голям опит.

— Не, Травис — отвърна тя. — Първо, няма да помагам на Хера. Всеки път, когато съм опитвала, тя ме е лъгала или ми се е връщало тъпкано. Забрави. Няма начин. Освен това утре сутрин заминавам да търся Пърси.

— Всичко е свързано — каза Пайпър, без да знае откъде е събрала смелост. — Знаете, че е така, нали? Цялата тази работа, изчезването на гаджето ти… всичко е свързано.

— Как? — настоя Дрю. — Като си толкова умна, кажи как?

Пайпър се опита да отговори, но не можа.

Анабет отново й помогна.

— Може и да си права, Пайпър. Но ако всичко това е свързано, аз ще почна от другия край — като намеря Пърси. Както казах, нямам желание да спасявам Хера, ако ще всички в Олимп да се сбият без нея. Но има и още една причина, поради която не мога да го направя. Пророчеството.

— То казва кого трябва да избера — съгласи се с нея Джейсън. — Гълъбът и наковалнята са предречени да строшат клетката. Наковалнята е символ на Вулк… на Хефест.

Под знамето на хижа девет раменете на Ниса увиснаха, сякаш я бяха натоварили с тежка наковалня.

— Ако трябва да се пазите от земята — каза тя, — ще ви трябва въздушен транспорт.

Пайпър понечи да каже, че Джейсън може да лети, но после се спря. Той сам трябваше да разкрие това, когато се почувства готов. И без това ги бе сплашил здравата тази нощ.

— Летящата колесница е счупена — продължи Ниса, — а пегасите търсят Пърси. Но може би хижата на Хефест ще измисли друг начин, по който да помогне. Сега, след контузията на Джейк, аз водя проектите. Готова съм да се присъединя към отбора за мисията.

Но не звучеше много убедено.

В този миг се изправи Лио. Той бе толкова тих, че Пайпър го бе забравила, а това съвсем не му отиваше.

— Става дума за мен — каза той.

Лагерниците от неговата хижа се размърдаха, а неколцина дори се опитаха да го накарат да седне. Лио обаче се възпротиви.

— За мен става дума. Зная го. И имам идея за проблема с летенето. Оставете ме да опитам. Ще се справя!

Джейсън остана да го гледа за миг. Пайпър бе сигурна, че ще му откаже. Но после той се усмихна.

— Започнахме това заедно, Лио. Редно е и така да го завършим. Намериш ли ни превоз, си в играта.

— Да! — Лио вдигна победоносно юмрук.

— Може да е опасно — предупреди го Ниса, — очакват те тежки премеждия, страдания и чудовища. Възможно е никой от вас да не се завърне жив.

— О! — внезапно вълнението на Лио се изпари. После се сети, че всичко го гледат. — Исках да кажа, яко! Страданията са готино нещо. Да тръгваме!

Анабет кимна.

— Джейсън, остава да избереш и третия участник в пътуването. Гълъбът…

— Съм аз — изправи се Дрю на крака с ослепителна усмивка. — Гълъбът е символ на Афродита. Всички знаят това. На твое разположение съм, сине Зевсов.

Пайпър сви юмруци, след което пристъпи напред.

— Не.

Дрю завъртя очи.

— Стига, миличка. Отстъпи назад.

— Аз получих видението от Хера, не ти. Трябва да бъда аз.

— Всеки може да получи видение — каза Дрю, — просто си била на точното място в точния момент — тя се обърна към Джейсън. — Виж, разбирам, че боят е прекрасно умение. А колкото до хората, които майсторят… — тя погледна презрително Лио, — е, предполагам, че все някой трябва да изцапа ръцете си. Но ще ви трябва и малко чар. Мога да бъда доста убедителна. Ще помогна много.

Лагерниците започнаха да си шепнат колко убедителна е Дрю. Пайпър виждаше, че тя печели. Дори Хирон започна да глади брадата си така, сякаш внезапно е разбрал колко разумно е предложението й.

— Е — каза Анабет, — предвид думите от пророчеството…

— Не! — гласът на Пайпър проехтя различно и в собствените й уши — по-настоятелен, по-богат. — Трябва да съм аз.

И тогава стана най-странното нещо на света. Всички започнаха да кимат, да мърморят, че хмм, Пайпър също има право. Дрю се огледа невярващо. Дори някои от нейните лагерници кимаха.

— Стига! — излая тя на тълпата. — Какво толкова може да прави Пайпър?

Пайпър опита да отговори, но увереността й изчезна. Та какво можеше да предложи тя. Не беше нито добър боец, нито планираше или майстореше различни неща. Можеше само да забърква каши и от време на време да убеждава хората да вършат глупости. Освен това беше лъжкиня. Трябваше да иде на мисията не заради Джейсън, а за да може да предаде всички тук. Чу отново гласа от съня си: „Подчини ни се и може и да те оставим да живееш“. Как можеше да я поставят пред такъв избор — да спаси баща си или да помогне на Джейсън?

— Е — каза самодоволно Дрю, — това решава всичко.

Внезапно всички ахнаха. Погледите се насочиха към Пайпър, все едно бе избухнала. Зачуди се къде ли е сбъркала. Но после осъзна, че около нея блести червено сияние.

— Какво? — не разбра тя.

Хвърли поглед над главата си, но там не се бе появил горящ символ като този над Лио. Сетне погледна към себе си и изпищя.

Дрехите й… какво, за бога, носеше? Мразеше рокли! Нямаше рокли. Но сега бе облечена в красива бяла рокля без ръкави, стигаща до глезените й, с деколте, толкова дълбоко, че бе възмутително. Елегантни златни гривни опасваха ръцете и. Невероятна огърлица от кехлибар, корали и златни цветя блестеше на гърдите й, а що се отнася до косата…

— Какво става? — попита тя.

Смаяната Анабет посочи към кинжала на Пайпър, който сега бе излъскан и блестеше, увиснал на златна верижка от едната й страна. Пайпър не искаше да го изтегли. Беше уплашена от това, което щеше да види в отражението. Но накрая любопитството й надделя. Тя извади Каторпсис и се огледа в лъскавото метално острие.

Косата й бе съвършена — бляскава дълга и шоколадовокафява със златни панделки, падащи по раменете й. Дори носеше грим, и то така, както самата Пайпър никога не би могла да си го постави — с меки, едва забележими цветове нежни сенки, които правеха устните й по-червени и придаваха различни цветове на очите и.

Тя бе… тя бе…

— Красива — възкликна Джейсън, — Пайпър, ти… ти си…

При други обстоятелства това признание щеше да е най-щастливият миг в живота й. Но сега всички я гледаха като някакъв изрод. Лицето на Дрю бе пълно с ужас и погнуса.

— Не! — изпищя тя. — Невъзможно!

— Но това не съм аз — възрази Пайпър, — аз… не разбирам.

Кентавърът Хирон прегъна предните си крака и се поклони пред нея, а всички лагерници последваха примера му.

— Слава на Пайпър Маклийн — каза мрачно Хирон, сякаш говореше на погребението й, — дъщеря на Афродита, дамата на гълъбите и богиня на любовта.