Георги Коновски
Идеалният свят (37)

36.

Вие, разбира се, ще кажете — хайде, пак тайни и загадки…

И за мен беше тайна, факт. Много, много по-късно разбрах за съществуването й. А в онзи момент не се замислях кой Крейг е — втори нямаше…

Пък и не планирах. Имах записи на съзнанието, имах резервно тяло, бях готов при нещастие да заменя Крейг веднага…

Прекалено важен беше за мен и за плановете ми…

А те се развиваха логично…

Разказах ви как намирахме нови спасили се. В много тежко състояние — почти всички. Имахме изключително полезна и действена апаратура, но…

Все пак, живеехме в следядрена ера…

И ползвахме запаси…

А запасите имат две изключително лоши черти — изтощават се и не отговарят на нуждите…

Кой да ти е мислел, че ще трябват мазила след изгаряне? При това много, много…

Или биологически материал за създаване на клонинги?

Да, нашите учени работеха самоотвержено, но… Но не става само с желание и воля. Трябват и материали…

Доста хора изгубихме, докато се научим как от труповете да създаваме резерв. Да обработваме телата, да опазваме органите, да съхраняваме изключително нежни и нужни тъкани… Като кожата, да кажем…

Говоря в първо лице, множествено число. Защото и аз немалко пъти, преодолявайки известни задръжки, активно участвах — най-вече в грубата дейност — в това. Бях станал опитен кадър — нейде между санитар и медицински брат…

Налагаше се…

Изгубихме доста хора — те и без нас си бяха обречени, но немалко и спасихме…

Което претовари нашето общество. Кралската пещера беше почти застроена. Най-вече в горната част, която директно беше свързана с Дома…

Самият Дом беше пренаселен. В моя апартамент настаних две семейства. При това с деца. Налагаше се. Пък и аз рядко се отбивах там, използвах големия си кабинет дори за нощуване…

Протести от страна на съдружниците нямаше. Нямаше и да има — преформатирането на съзнанието си казваше думата. Всички разбираха голямата цел и бяха положили личните желания нейде надолу в шкафа с усещанията и мислите…

В пещерата използвахме какви ли не материали за строежи. Постилахме под, издигахме стени, правехме тавани — и ето ти жилище…

Нямаше място за лукс…

Но имаше възможност за оцеляване…

По едно време се шегувахме, че на изток не успяха, обаче ние постигнахме комунизма. От немай-къде…

Прекалявах със стимулаторите. Пиех ги вместо кафе — поне по шест-седем хапчета на ден…

Нямаше как. Налагаше се да работя по 18 — 20 часа в денонощието. Все пак, на мен лежеше основната работа — преформатирането на съзнанието…

Всяка нощ — по осем-десет операции…

В един момент дори си позволих да си почина два дена. Проспах ги. Така се беше случило, че навън се изви страхотна буря и нямахме доставка (както се шегувахме) на нови оцелели…

На третия ден Мюлер докара на два курса над 40 човека. И всички спасихме!

Но това беше последната толкова успешна акция…

Намаляваха намерените, все повече от тях бяха поразени до безнадеждност, все по-често всъдеходът се завръщаше без пътници…

И тогава дойде срещата. Неочаквана, изненадваща, просто поразила ме…

Среща, която трябваше да унищожи плановете ми за идеален свят…