Георги Коновски
Идеалният свят (19)

18.

Майер дойде в апартамента ми на другия ден и донесе диска със записите от разузнавателната ракета. Оставих го в кабинета — беше важно да видя какво има по света, но пък други проблеми ме занимаваха…

На първо място — задаващата се буря в Дома…

Засега — сред жените. Бяхме четири дена затворени, а дамите вече не намираха място. Никакви разумни приказки за нуждата да се изчака, за невъзможността да се излиза, за опасностите не можеха да ги накарат да се примирят, да се съберат в юмрук и да се примирят със своеобразния луксозен затвор, не можеха да преодолеят манталитета…

Та това бяха модерни жени — свикнали на молове, клюкарски компании, модни дрешки и аксесоари, дори нови и нови любовници…

А тук им предлагахме няколко телевизионни програми, радиомузика, електронни игри — в домовете им. Навън — тоест, пак в убежището — малкото казино, ресторанта, двата бара…

И навред — познати физиономии, познати хора, познати проблеми… Много проблеми… Които не зависеха от тях, но се отразяваха върху настроението им…

А настроението е най-важната част от съвременната жена…

Мъжете бяхме улеснени. Първо — имахме това, което познавахме. Пак казиното, ресторанта, баровете. Но — нашите казино, ресторант, барове…

Освен това, имахме работа. В движение дорешавахме важни и не толкова проблеми, някои се включваха в работата на персонала. Рипли, Хънтър, Кристофърсен — мъжът на Мери, самата Мери се оказаха майстори във всичко. И сега работеха по устройването и разширяването на галерията към Кралската пещера. При това работеха самоотвержено — личеше си, че искат да се върнат към блаженото време, когато приключенията и трудът са били родната им стихия…

Кристин се залови твърдо с образователната система в Дома. Имахме повече от двадесет деца на различни възрасти. За тях бях намерил трима учители, но броят им се удвои с нея, Руфус и Бойл. А доста често и някои дами се включваха в училищната работа…

Да, два дена само бяха минали, но постепенно нещата улягаха. И всички намираха мястото си…

Обаче, повечето жени…

Тяхната стихия бяха светските събития, интригите, магазините, възможностите за приятно прекарване на празното време…

Това не можех да им предложа…

И сега трябваше да отида и проведа разговор с мисис Хънтър. Дребна, топчеста, много активна жена, взела в ръцете си целия свят и опитваща се да го подреди като домашен килер…

Тя беше фанатично вярваща, фанатична вегетарианка, фанатична WASP. Тоест — бяла, англосаксонка, протестантка…

Самозваната висша американска класа…

Която дама по тази причина се смяташе за нещо като духовен водач на събраните грешници. И се мъчеше да ни промени…

Още на втория ден мисис Хънтър се изправи в столовата и заяви:

— Госпожи и господа, смятам, че сега, в това изпитание, пратено ни от Бога, трябва да променим себе си най-напред. Да се молим, да се молим и да се молим… Нека храната остане на заден план, нека чрез нея да покажем промяната в нас. Грешни сме — затова ви приканвам да се откажете от кървавите бифтеци и да станете и вие вегетарианци. Та нима някъде Господ е казал, че може да се храни човек с месото на живи същества? Нима…

В този момент гледах мистър Хънтър. Къде изчезна смелият парашутист, безразсъдният алпинист, безумният спелеолог? Хънтър се беше свил, а над него бившата му жена мяташе огън и жупел. Разбрах, че не той я е взел със себе си, а тя го е домъкнала. Разведени уж — но по гражданските закони. Мисис Хънтър смяташе бракът за продължаващ, а последната жена на Хънтър — висока, руса, гърдеста певица, просто за наложница в харема на грешния й съпруг…

— И затова искам всички вие да върнете чиниите с месото и да хапнем каквото Бог дал на своите чада — нещо вегетарианско…

— Аз пък си поръчах ростбиф — чу се гласът на Мери — и Бог в своята милост ми го изпрати чрез готвача и келнера…

Разнесе се смях. Повечето присъстващи започнаха храненето, като с интерес поглеждаха към масата на Обадая. Очакваха нови изпълнения…

А аз се замислих. Това не бях предвидил. Един фанатик тук щеше да разбие обществото. При това колкото по-смешна и нелепа е идеята му фикс, толкова по-страшни са последствията…

Да кажа, че ми се говореше по темата с мисис Хънтър — и вие разбирате, че ще излъжа. Разговор с фанатик не се води. Или се водят два разговора — ти по темата, той повтаря виденията си…

Така и стана…

Три часа…

Цели три часа се мъчех да убедя мисис Хънтър, че хората имат свободна воля, че са тук по свое желание и със своите пари, че тя има право да говори и върши каквото си ще — само да не навлиза в чужди територии…

За последователното, безкрайно, неспирно мърморене в духа на „полуграмотен пастор чете проповед на глухо паство“ — няма да ви разказвам…

Обадая Хънтър седеше между двама ни, мълчеше и се виждаше, че би дал какво ли не — само и само да бъде нейде далеч от тук…

Накрая неохотно, но твърдо, мисис Хънтър се съгласи да се храни преди другите. Така няма да я дразнят грешниците. Но не обеща да задържи за себе си своето мисионерско вдъхновение…

Което пак беше моя грешка. Защото на другия ден Питър ми докладва, че едната спалня в апартамента на Хънтър е превърната в храм. Осемте човека от семейството се бяха вместили в другите помещения…