Георги Коновски
Идеалният свят (36)

35.

Оказа се, че може…

И още как…

Но — по реда…

Времето като че беше спряло. Ние живеехме — свикнахме да си намираме занимания, мнозина се увлякоха в учене, в четене, появиха се пристрастени художници и скулптури, музиканти, композитори, певци…

Компютрите бълваха кръстословици, шаради, игри… И нашите младежи потънаха в притягащите ги дълбини на интелектуалния труд…

Дори математици се появиха…

Да не говоря за заинтригуваните от тайните на природата, които всеки ден бързаха да отидат в лабораториите и под грижите на специалистите се трудеха над проблеми, които пред две години биха счели за глупости…

Всъдеходът излезе още шест пъти и всеки път екипажът беше наполовина подновяван. Така обучихме над 50 човека в работа при тежките условия навън…

При третата експедиция докараха спасени…

Още по пътя Дин, който този път командваше, ми съобщи — попаднали са на бункер в планината. Намерили са оцелели — седемнадесет души, от които осем деца. И почти всички с поражения в различни степени от лъчевата болест. Някои малко — все пак, укривали са се в правителствен бункер, други повече. Оказа се, че направили опити за излизане в стандартно армейско защитно облекло. Според Шелдс — все едно да минат през радиационно огнище по бански…

Първа слезе жена. Познах… Да кажем, по вторичните полови белези… Кожата на петна, косата окапала, пръстите на ръцете на вид куки, самите ръце…

— Господи, сър, — въздъхна тя, отпускайки се бавно върху пейката във външния хангар (там обикновено приемахме машината след задължителните процедури по външното очистване) — господи, имало още хора…

Махнах с ръка на санитарите да не чакат, но тя ги спря.

— Сър, искам да ви благодаря, че спасихте внучката ми. Вече бяхме се отписали…

В този момент пренасяха момиченцето — на вид седем-осем годишно. После се оказа, че е на 16…

Сетне разбрах — през нощта, когато прибрах документите й в касата. А тялото в това време слагаха в ковчега. Не издържа — почина. Майката така и не разбра. Два часа преди това и тя издъхнала върху операционната маса…

Погребахме ги в Дивата галерия на Кралската пещера. Шест сандъка — освен тях не издържаха още четирима…

Но единадесет оцеляха…

Къде с помощта на силни дози лекарства, къде под грижите на лекарските ни екипи, къде с помощта на волята и ината си…

Единадесет оцеляха…

Настанихме ги в Кралската пещера. Там — изолирани, под непрестанни грижи, се опитвахме да ги възстановим…

И не само тях…

Оказа се, че най-голям товар се пада на лекарските екипи, както и на доброволците, които им помагаха…

Защото намерихме и други по чудо оцелели… Някъде трима, другаде над петдесет…

В скоро време новото общежитие се напълни. Над 200 спасени…

И близо половината от нас бяха заети с грижи за тях…

Умираха, мнозина умираха…

И немалко се възстановяваха…

Все още не разрешавах новите да влизат в Дома. За всеки случай…

Но ние ходехме при тях. Като в някои от новите зони намалявахме защитното облекло…

А радиационният фон навън падаше…

Бавно, с малки величини…

Но падаше…

На шестата година Крейг ми каза:

— Сър, след осем години ще можем да се движим навън без особен риск…

Което беше и неочаквано, и отдавна желано…

Макар че…

Кой Крейг ми го каза?