Георги Коновски
Идеалният свят (17)

16.

Следващите няколко дни бяха изключително напрегнати…

Не, не с усилия и труд…

Всичко беше подготвено, ние — така да се каже, попаднахме като робинзоновци на устроен за нас остров.

Енергия имаше достатъчно, осигурени условия, дори известен лукс…

Още на третия ден някои от по-младите се озоваха в игралната зала. На другия ден ги последваха и по-възрастните. В залата работеха трима души. Оказа се, че са много натоварени, та изпратих на помощ двама помощник-готвачи.

Странно, но спасените почти не обръщаха внимание на храната, обаче търсеха начин да потънат в някакво занимание, да не мислят или разговарят за настоящето, да не си представят какво става отгоре…

Въртяха се зарове, местеха се фигури и пулове, залагаше се — първата седмица всички жетони бяха безплатни. Впрочем, и натам щеше да е така — парите бяха само условни единици при нас…

Трябваше да помисля по проблема. Все пак, финансовата система е добър модел за форматиране на съзнанието…

Какво става в игралната зала, а също и случващото се в останалите сектори, знаех от собствени наблюдения. Невидими за хората, навсякъде бяха поставени камери. Пултът за управление беше до студиото и отвън изглеждаше, че е част от него. В неголямата заличка бяха монтирани над сто малки екрана, а на двата големи вървеше предаваното от някоя камера. По избор на оператора. И това беше самостоятелен център — далеч от официалния…

Този център си беше моят личен наблюдателен пункт. Там беше царството на Питър — вторият близнак, както и на близначката на Клеър. И двамата красиви, сериозни, бързо мислещи. Много, много верни на идеята за идеалния свят…

На втория ден отново се събрахме в заседателната зала. Не бяхме сами. Някои жени придружаваха мъжете си, дори седнаха до тях около масата, та се наложи неакционерите да заемат места и по околните столове и дивани. Сред тях бях аз.

Редът също се наруши. Мистър Грей не успя даже да отвори уста, когато жена му каза високо:

— Е, а сега какво ще правим? Защо не изпратим хора от персонала, за да видят ситуацията навън?

Грей се опита да се обади, но в това време мисис Притън я прекъсна:

— Мисис Грей, нима не разбирате, че навън е опасно? Радиация… Не зная какво сте завършили, но в нашия колеж редовно слушахме лекции и по гражданска защита…

— Не всички сме имали възможност да отидем в колеж, мила — отровата се цедеше от езика на мисис Грей — Някои предпочетохме да се посветим на семейството си и на благотворителността. Да не говорим, че избрахме целомъдреността на църквата, а не разпуснатия нощен живот по кампусите…

— Разбира се, мисис Грей — насреща й имаше деветоглава хидра — за някои жени с прекалено свободно мислене е противопоказно да се излагат на изкушения. Лесна съвест, лесни момичета… По-добре е да си стоят до четирийсетте у дома, да се пазят за първия наивник, осмелил се да ги погледне…

Наслаждавах се на дуела, още повече, че и други се канеха да се включат…

Но Мери ми отне удоволствието:

— Мисис Грей, мисис Притън, извинете за въпроса, но вие какви вложения имате в проекта?

Джинджър Грей чак подскочи:

— Мъжът ми…

Мери я пресече:

— Да, мъжът ви е пълноправен акционер и участник в съвета. Вие лично не участвате. Вие сте член на семейството му и, моля за извинение, че съм конкретно точна, но сте на негова издръжка…

Кристин я подкрепи:

— Може ли уважаемите дами да се заемат с други дейности и оставят съвета да си върши работата? Имаме твърде много въпроси да решаваме…

Макар че не Моли Притън беше започнала кавгата, мъжът й вече я стрелкаше неодобрително, а и тя като интелигентна жена разбираше каква ненужна каша се забърква…

— Извинете, господа и дами, наистина не ми е мястото тук в този момент… Мисис Грей, извинете за резкостта ми…

Това, последното, го изрече в движение, вече напускайки залата. Мисис Грей стрелна с поразяващ поглед огромното туловище на мъжа си, мълчаливо стана и напусна през другата врата. Влезлите непоканени наши съжители също излязоха — кой мълчаливо, кой сипейки извинения, кой мърморейки нещо под носа си…

— Искам да се извиня за станалото — каза Притън — Просто тръгнах насам, а жена ми смяташе, че ще научи повече неща за ситуацията… Разбирате ли — нищо не знаем, дори мен ме е страх…

— Трябва да уточним доста правила — заяви Руфус — Кой влиза в съвета, кой може да го замести, кой да присъства на заседанията… Да, сложно е положението, но това не означава, че анархията трябва да завладее обществото ни…

Всички кимаха съгласни, дори Грей не се обади…

Решихме да се наричаме просто съжители. Ние — дванадесетте сме съветници. Заседанията на Съвета (вече с голяма буква) ще бъдат закрити — с изключение на специалните случаи. И — макар никой да не вярваше в това — няма да се изнася информация от тук. Освен официално одобрената от всички нас…

После най-сетне се заехме с работата…

А имаше доста въпроси…

Уточнихме как ще се храним, затвърдихме необходимостта от единно меню, разбрахме как ще се хранят нуждаещите се от по-специални диети, оформихме нещо като дневен режим в Дома, направихме разпределение на задълженията. Например, аз трябваше да контролирам персонала — заедно с мистър Хънтър и Мери, освен това заедно с Гатлинг-младши се налагаше в срок от седмица да подготвим нещо като представяне пред всички съжители на обзор на станалото…

Което ме накара веднага след заседанието да отида до Кралската пещера. Придружи ме младият Гатлинг. Както и верните Питър и Клеър (първите)…

На долното ниво се разделихме с Бийвър и Бойл. Те поеха задълженията да контролират енергетичните източници, както и преработката на материята, водоснабдяването, вътрешните връзки, и заедно с Дин Тон започнаха обиколка на поверените им сектори. Моят специалист щеше да им покаже всичко, което трябваше… И нищо повече…

А ние се качихме в една от малките голф колички, паркирани в специалния гараж. Тунелът до Кралската пещера беше три мили дълъг с всички отклонения и завои, широк около пет метра, висок три метра. Сивата стена малко потискаше, но нямаше смисъл да украсявам пътя — пък и доста бързо го изминавахме. На края на тунела се виждаше висока стоманена врата. Само през нея можеше да се влезе в пещерата. Поне така смятаха останалите акционери…

Младият Гатлинг започна да възклицава възторжено още при вида на седемте ракети-наблюдатели, а направо изхълца, когато видя трите разузнавателни снаряда. Реших засега да не го стряскам с двата кораба, скрити в голямата зала. Всеки от тях побираше сто човека и можеше да обиколи два пъти земното кълбо с едно зареждане…

На мястото ни чакаше Пенлоу — завършил само колеж инженер, но абсолютен гений в областта на транспорта. Ракетите-наблюдатели бяха негово изобретение — дълги три метра, абсолютно защитени от радиацията, с пет камери по тях и възможност за дистанционно управление…

Пари да имаш…

И да знаеш как да подбираш хората си…

А аз знаех…

Шахтата за изстрелване на ракетите беше на най-горното ниво на пещерата. Двама от хората на Пенлоу изтеглиха платформата с ракетата дотам, сам шефът им провери всички кътчета с радиометричната си техника, после монтираха пратеничката ни на специалния стапел, който се издигна високо над нас…

Беше време да напуснем шахтата. Пенлоу си знаеше работата — щеше да изолира всичко, после да изстреля ракетата, да затвори шахтата, да пусне водата в нея, накрая да обработи всичко със специалните препарати, та да може в скоро време да приберем спокойно пратеничката ни…

Аз и младият Гатлинг отидохме в командната зала, където пак беше дежурен Майер. Заехме двете места зад пулта…

— Пенлоу… — казах в микрофона, закрепен на обръч до устата ми…

— Да, сър, чувам ви добре…

— Е, да почваме… Пускай!

— О’кей…

Видях как ракетата като че застина, после над нея се отвориха два люка един след друг, чу се оглушителен шум, синкави пламъци заиграха под соплата…

— Оооо… — възкликнах изненадано…