Георги Коновски
Идеалният свят (25)

24.

Увлякох се, макар че е добре да се знае каква беше ситуацията в Дома…

Подготвихме кораба за полет. С него не биваше да тръгва никой от така ценните ни специалисти. Реших да изпратя хора от персонала — хем това им беше работата, хем на тях винаги можех да намеря заместници. Имаше дори две жени — Клеър-2 и Хариет-3. В края на краищата, можех да рискувам с тях — нали имаха близначки. Това ме накара да пратя в групата и Питър-2, както и неочаквано за Бойл неговият студент Дин Тон. Желание изрази и Пенлоу и, след една тежка нощ на размисъл, беше включен в експедицията. Бройката допълниха трима души от охраната — за огнева мощ…

Корабът излетя рано сутринта. Маршрутът беше внимателно избран. Избягнахме района, от който стреляха по разузнавателната ракета, над други трябваше да се лети на пределна височина…

Завърнаха се без произшествия…

Равносметката от полета не беше утешителна. Западна Европа… Може да се счита, че я няма… Централна също… На изток се забелязваха отделни селища, на места дори имаше определен трафик — забелязахме движещи се кервани, лагери в открити местности, струпване на множества… Едното от тях определено беше армейско — виждаше се от разположението на групите, от постовите, заели позиции на удобни места, от структурата на охраняемото пространство…

Зад Урал имаше повече признаци на живот. Явно и фанатиците, и ние бяхме насочили ударите си към европейската част на страната. А и тайгата спомагаше за спиране на ударните вълни и запазваше от по-големи поражения…

Китай беше пометен в източната си част, докато на северозапад и юг животът продължаваше…

Япония… Островите в Тихия океан… В Индийския… Австралия…

Даааа…

И, все пак — имаше оцелели…

При това доста — въпреки моето очакване, че светът ще се самоубие…

Не беше…

Но и изводи нямаше направени…

Не зная кой — ние ли, руснаците ли, фанатиците или някой друг, но явно точно вечерта на третия ден след завръщането на експедицията, някой някъде реши да завърши победоносно конфликта…

И земята се разтресе…

Аз бях в апартамента си. Тъкмо Клеър — по нежно-прозрачно пижамче — ми сервираше коктейла, Клеър — 2 в евино облекло се беше изтегнала на дивана, а Клеър-3 излизаше изпод душа и беше отворила вратата на банята, за да ме поздрави…

Типична вечерна картина, с която за тия месеци бях свикнал…

И — ама такива сме си мъжете — вече ми беше поомръзнала. Но засега не бързах да се разделям с тях…

Макар че само за една нощ и трите щяха да са ме забравили като любовник и щяха да се прекланят пред мен като пред господар…

Тогава полилеят се залюля в кръг, кристалната чаша с коктейла се изпързаля по подноса на Клеър, Клеър-3 се подхлъзна и падна в хола, заемайки поза, каквато бях виждал само в младежките си години, по ония филми, за които баща ми казваше, че са подготовка за медицинския колеж…

Клеър-2 единствена успя да изпищи и гласът й се сля с всеобщия писък, отекнал въпреки отличната звукоизолация на Дома…

После пак…

И пак…

И пак…

Страхът ме обзе…

Смъкнах се по фотьойла, сгърчих се на килима и нещо се затъркаля в главата ми…

Не, не мисли — нямах възможност и време дори да си кажа: „Край…“

Просто нещо се търкаляше в мозъка ми, виждах неща, за които по-късно щях да си спомням откъслечно, очаквах всеки момент Дома да се свие като смачкана консервна кутия…

Дома издържа…

И ние оцеляхме…

Светът — не…

Този път ударите бяха продължителни. И в хаоса на последния сблъсък попадаха къде ли ни…

Не ми се разказва за дългите часове, преминали най-вече в успокояване на хората…

Истерии, нервни припадъци, откровени изключвания на съзнанието, смъкване по дарвиновата стълба до нисшите животински видове…

После пълен оглед на Дома…

И отделно специален на останалите части от комплекса, които познавахме само аз и помощниците ми…

Казват, че на глупавите им върви, защото Господ се грижи за тях…

Цял живот на това съм разчитал…

Успях и този път…

Четири дена по-късно — когато нещата се бяха поуталожили… Отчасти… Четири дена по-късно пуснахме отново разузнавателна ракета…

Картината от камерите й беше мрачна…

И да имаше оцелели — не бяха много…

И със сигурност бяха нейде като нас — във високотехнологично и подготвено за дълъг живот при новата ситуация скривалище…

Това вече трябваше да ме успокои…