Георги Коновски
Идеалният свят (13)

12.

Разбира се, всеки нормален човек се съмнява. И най-вече в себе си, в собствените решения. Не се съмняват само едноплановите идиоти — за тях всичко, което вършат, е правилно, защото завършва по един и същи начин. С крах…

Умните хора са скептици и реалисти. Техен патрон е Тома Неверни. Всеки може всичко да каже, всекиму всичко да се докаже. Най-вече в точните науки — с математиката се правят чудеса в измамата…

Затова мислещите хора имат винаги план В… И план С… Та чак до план Z…

Обаче, ние бяхме достатъчно близо до политическите върхове и знаехме какво се подготвя. Освен това, имахме и определени връзки и позиции в тайните служби — та бяхме наясно с някои факти, планове и сметки, които не достигаха до политиците. А освен това всеки от нас имаше собствено малко разузнаване. Така че събирахме сведения поне от три фактора. Най-малкото…

Не мина и седмица след съвещанието и Питър ми докладва:

— Десет дни…

Бяхме в Дома, в заседателната зала. Пристигнахме тук четири часа по-рано, отбихме се в минибара на сектор Е. Като истински барман сам налях в две високи кристални чаши безалкохолното. За Питър избрах от специалната бутилка „Африкански облак“. Чудесен коктейл, който той изгълта с удоволствие…

Четири часа по-късно той се надигна от стола смутено:

— Господарю, аз май съм се унесъл…

— Ееее, Питър, нали бяхме на малки имена… Хайде, хайде…

— Извинете, сър, извинете…

— Срещна ли се днес с нашия човек?

Питър се стегна. Погледна ме сериозно:

— Сър, според него до конфликта остава малко…

— Колко? — очаквах вече тая новина.

— Десет дни…

Замислих се. Сутринта, точно в 7.53 ми позвъни Старбот от ЦРУ.

— Остават седем минути до осем часа, а ти още не си тръгнал? Нали щяхме да се видим в „Риц“ след осем часа?

Щяхме… Паролата. А оставащите седем минути до осем са срокът до евентуалната война…

— Извинявай, Ричард, извинявай… Тръгвам… Ще се видим след двадесетина минути…

Разбира се, там щяха да ни подслушват, но ние имахме напълно делничен разговор. Нищо, свързано с политика въобще, пък с разузнаването — съвсем…

И така — два източника, срок между седем и десет дни…

Поръчах на Питър да ускори последните проверки на Дома, звъннах на Дъглас, който беше в Кралската пещера, и тръгнах към столицата. По пътя разговарях с останалите единадесет. Решихме на другия ден да си направим малък пикник. Избрахме вилата на Мери — едно, че беше усамотена край езерото, второ, че беше наблизо, трето, че тя отдавна беше направила там конферентна зала със супермодерна изолация…

Разговорът протече бързо. Пък и нямаше какво толкова да обсъждаме. Дома е готов да посрещне хората, хората са готови да тръгнат към Дома…

Трябваше да изберем момента, защото никой не знаеше кога точно ще започне конфликтът. Пък и всички таяхме надежда, че и този път ще се размине само с дрънкане на оръжие. Макар и трите страни да се заканваха, че са твърдо решени да премахнат противниците си…

САЩ и Русия, все пак, играеха и сложна дипломатическа игра. Обещания, приканвания, заплахи…

Но ислямистите бяха фанатично настроени. След появата и ликвидирането на няколко техни организации, сега на преден план беше излязла наистина страшна групировка. Която беше готова да ликвидира света, но да премахне неверниците. А освен това беше се добрала до ядрено оръжие. При това в количество, достатъчно, за да нанесе дълго незалечими рани. На нас или на руснаците…

Така че — опасността беше налице…

Обаче, и бизнесът не търпеше отлагане. Всеки имаше сделки или подготвяше такива. И почти всички те изискваха личното присъствие на боса…

Аз, например, отложих страхотна сделка в Швейцария. Контрагентите ме предупредиха — има и други кандидати. Но… Но не ми се залагаше ва банк…

Което направи големият син на Джонатан Рипли. Фостър заминал за Великобритания — лично да се срещне с един от британските босове в металургията. Развиваха хубава тройна сделка за закупуване на закрити полски заводи, които след рехабилитацията щяха да донесат добри пари.

Зная го, тъй като зад англичанина (всъщност индус) стоях аз. Но — не ми се рискуваше. И без това от месец бях пуснал на свободен лов хората си — най-вече тия, които си позволявах да рискувам. Други — като близнаците Питър, бях задължил да са на линия по всяко време…

Така те посрещнаха първия пристигнал — мистър Грей. Най-напред дойдоха лимузините, после пред ниския вход на Дома спряха три неголеми камиона, от които бяха стоварени куп куфари и добре опаковани лични вещи…

— Вие близнаци ли сте? — смаян попита той, когато братята Питър го посрещнаха пред тройната врата, сега гостоприемно отворена…

Те кимнаха, а аз поясних:

— О, Ъптон, нима не знаеш, че тримата братя работят при мен? И не само те — бодигардовете ми също са близнаци. Да те охраняват две двойки сериозни и отговорни, при това напълно разбиращи се пазачи… Така е — обичам да наемам близки помежду си хора, създава се някак си семейна атмосфера. От няколко дни, впрочем, и сестрата-близначка на моята секретарка Клеър…

— Да, да — каза набързо Грей — А Мил Притън каза, че ще пристигне утре заранта. Много спешна работа има…

И добави неочаквано за мен:

— Дано не закъснее… Опасно е…

Погледнах го въпросително.

— Разбрах, че в Централата има абсолютно сигурна информация — ислямистите започват по тяхно време утре заранта. Тоест — нощес за нас. А Мил е добър човек, приятен за общуване. И децата му са милички. Особено дъщерята. Мисля, че с моя син имат нещо. Не разпитвам, не е моя работа, но момичето е симпатично, а както ми докладваха — не се увлича по празни неща, камо ли по алкохол, наркотици или мъже…

После се усети, че говори излишно и тръгна към асансьора. Още повече, че отпред вече паркираше колата на Кристин Лефлай…