Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (8)

Шест

Към десет часа на следващата сутрин вече съм готова. Не искам да се хваля, но като се оглеждам в огледалото, установявам, че изглеждам направо фантастично! Рано сутринта Люк ме откара в магазина за дрехи за езда и аз се стъкмих както се полага. Облечена съм в снежнобели тесни панталони, черно дълго сако за езда, блестящи ботуши и красива, чисто новичка шапчица за езда от кадифе.

Пресягам се гордо към венеца на моя екип — голяма червена розетка с блестящи панделчици. Имаше ги в изобилие в магазина, така че си взех по една от всеки цвят! Забождам розетката внимателно на яката, приглаждам сакото си и се поглеждам отново в огледалото, за да проверя резултата.

Господи, ама аз изглеждам много готино! Все едно всеки момент ще спечеля конкурса!

Така де, нямах предвид конкурса, ами надбягванията.

Защо пък да не взема да яздя всеки ден в Хайд Парк? Нищо чудно да стана особено добра в тази работа. Пък и така ще мога да идвам в Хампшир всеки уикенд, за да яздим заедно със Сузи. Даже като нищо можем да станем отбор! И тя ще забрави напълно за онази тъпа Лулу!

— Охоооо! — чува се зад мен гласът на Люк, който тъкмо излиза от банята. — Днес си направо неотразима!

— Добре изглеждам, нали? — усмихвам му се аз.

— Много си секси! — отбелязва той. — Ботушите ти са направо страхотни. И докога, смяташ, че ще свършите?

— Няма да се забавим дълго — отговарям компетентно аз. — Ще направим само едно кръгче в гората.

— Беки — пронизва ме с поглед Люк, — качвала ли си се някога на кон?

Да, веднъж. Когато бях на десет. И паднах. Но сигурно тогава просто не съм се концентрирала или нещо подобно.

— Просто бъди внимателна, чуваш ли ме? Все още не съм подготвен да ставам вдовец.

Честна дума! За какво толкова се притеснява този човек?

— Най-добре е вече да тръгвам — отсичам и си поглеждам специалния нов „конен“ часовник с вграден компас. — Иначе ще закъснея.

Конете живеят доста далече от къщата, в конюшните, и когато приближавам, чувам цвилене и чаткане на копита по двора.

— Здрасти! — казва Лулу, която тъкмо се появява иззад ъгъла, облечена в някакви древни панталони и сако. — Всичко е… — Не довършва и изсумтява презрително: — Господи! Сузи, ела да видиш твоята Беки!

— Какво има? — появява се на бегом Сузи и се заковава на място. — Божичко, Беки! Ти… ти си много елегантна!

Оглеждам допотопните й панталони за езда, калните й ботуши и раздърпаната шапка.

— Постарах се — отбелязвам, като се старая да звуча весело и непринудено.

— А това какво е? — пита невярващо Лулу, вторачена в розетката ми.

— Просто розетка. Продават ги в магазина за езда — изтъквам очевидното.

— Но са за конете — изрича меко Сузи. — Беки, тези розетки се слагат на конете!

— О!

За части от секундата се усещам крайно неудобно. Обаче, от друга страна… защо да не могат и хората да ги носят?! Абе, хората с конските физиономии наистина били много тесногръди!

— Ето ни и нас! — прекъсва ни Албърт, главният коняр в дома на родителите на Сузи. Води за юздите огромен кафяв кон. — Днес ще ви сложим на Джинджър. Той е много благ, нали така, момчето ми?

Замръзвам ужасена. Това чудо?! Да не би да очакват от мен да се кача на това чудовище?!

Албърт ми подава юздите и аз автоматично ги поемам, като се опитвам да не се паникьосвам. Конят прави крачка напред с тежките си копита и аз отскачам уплашено назад. Ами ако ми стъпи на крака?

— Няма ли да се качваш? — пита Лулу, като се мята на седлото на кон, който, ако не друго, най-малкото е още по-голям дори и от моя.

— Разбира се! — отвръщам с безгрижен смях.

Обаче как? Как се очаква от мен да се изкача чак там?

— Искаш ли да ти помогна? — пита Таркуин, който разговаря с главния коняр на няколко метра зад нас. И се приближава зад мен, и преди да се усетя, той ме е вдигнал право до седлото!

О, господи!

Тук е толкова високо! Когато сведа поглед, усещам, че ми се завива свят. Внезапно Джинджър прави крачка напред и аз се опитвам да не пищя уплашено.

— Ще тръгваме ли вече? — пита Сузи, която е на стария си черен кон Пепър. И ето че конят й потегля и тя вече е преминала портата и е вече в полето. Лулу цъква с език, обръща коня си и тръгва след нея.

Ясно. Значи е мой ред. Хайде!

Тръгвай де, кон такъв! Раздвижи се!

Нямам никаква представа какво следва сега. Да го сритам ли? Експериментално решавам да дръпна една от юздите, обаче нищо не се случва.

— Дий! — промърморвам под носа си. — Дий, Джинджър!

И не щеш ли, като че ли вече бе забелязал, че приятелите му са тръгнали напред, моят кон също тръгва. И става… абе, не е крайно зле. Даже е доста добре. Само дето е малко… по-тръскащо, отколкото си го представях. Поглеждам напред към Лулу и забелязвам, че тя се чувства напълно в свои води. Всъщност, събрала е юздите на своя кон само в едната си ръка, което, според мен, си е жива проба фукане.

— Затвори портата! — подвиква ми тя.

Да затворя портата ли? Паникьосвам се. И как точно се очаква от мен да затворя портата?

— Аз ще я затворя — вика зад гърба ми Таркуин. — Приятно прекарване на всички ви!

— Окей! — отвръщам му весело.

Така. Ако се носим все така спокойно, всичко ще бъде наред. Всъщност, като нищо може да се окаже и приятно. Слънцето грее, лекият ветрец гали тревата, конете ни са прекрасни и целите блестят и всички приличаме като извадени от пощенска картичка.

Не че се опитвам да изпъкна, обаче смятам, че изглеждам най-добре от всички. Дрехите ми със сигурност са най-добрите. По пътеката в другия край на полето минават някакви хора и когато минаваме край тях, аз ги поглеждам така, сякаш им казвам: „Нали изглеждам страхотно на моя кон?“ и завъртам камшика си. И те наистина са впечатлени. Сигурно мислят, че съм професионалистка или нещо подобно.

Може пък най-сетне да съм открила поредния си вроден талант. Възможно е двамата с Люк да си купим няколко коня и известно количество земя. Защо не?! Така ще имаме допълнителни интересни преживявания и ще можем да общуваме с хора като Сузи например.

Мамка му! Ама какво става тук? Незнайно защо Джинджър започна да подскача нагоре-надолу.

Той да не би да се носи в тръс?

Поглеждам към Сузи и Лулу и забелязвам, че и двете ту се извисяват, ту се снишават успоредно с конете си.

Ама как го правят това тези хора?!

Опитвам се да имитирам движенията им, обаче единственото, което става, е, че се стоварвам върху седлото, при това доста болезнено. Ох! Боже, ама тези седла били много твърди! Защо не ги правят подплатени, а?! Ако бях дизайнер на конски седла, със сигурност щях да ги изработя меки и удобни, с пухкави възглавнички и може би поставки за чаши…

— Какво ще кажете да минем в лек галоп? — подвиква през рамо Сузи. И преди да успея да й отговоря каквото и да било, тя вече е сритала коня си и се носи като професионален жокей, следвана плътно от Лулу.

— Не се налага и ние да хукваме, Джинджър — подвиквам бързо на коня си. — Можем просто…

О, божееее! Ама той хукна след другите!

Мамка му! И пак мамка му! Ама аз ще падна! Знам, че ще падна! Цялото ми тяло се е стегнало. Вкопчила съм се в седлото толкова силно, че ръцете ми започват да ме болят.

— Добре ли си, Беки? — вика Сузи.

— Няма проблеми — успявам да изцедя аз.

Искам това нещо да спре! Вятърът се носи покрай лицето ми. Ужасът ми е толкова голям, че ще повърна.

Господи, наистина ще умра! Животът ми свърши! Единственият плюс, за който в момента се сещам, е, че ще изглеждам особено добре, когато ми снимат трупа за вестниците.

„Запалената ездачка Ребека Брандън (по баща Блумууд) почина, докато се носеше в галоп с приятелките си.“

Господи! Май че конят ми забавя ход. Най-после! Носим се в тръс… после като че ли постепенно забавяме… и ето че най-сетне се заковаваме на място.

Интересно как, но все пак успявам да разгъна пръстите си и да се пусна от седлото.

— Не е ли прекрасно! — възкликва Сузи и се обръща на своя Пепър. Русата й коса се развява изпод шапката, а бузите й са порозовели. — Какво ще кажете за един истински галоп?

Галоп ли?

Сигурно се шегува. Ако Джинджър направи още една крачка, определено ще повърна!

— Научила ли си се да скачаш вече, Беки? — пита тя. — Защото точно пред нас има две малки препятствия. Надявам се все пак, че ще успееш да се справиш с тях — допълва окуражително приятелката ми. — Наистина си много добра!

Не съм в състояние да й отговоря каквото и да било.

— Ами… аз трябва просто… да си оправя стремената — измислям накрая какво да кажа. — Вие двете вървете напред.

Изчаквам ги да се загубят от погледа ми и едва тогава се спускам на земята. Краката ми треперят и ми се гади. Много ми се гади. Никога повече няма да напусна твърда земя. Никога! Как е възможно въобще хората да се наслаждават на подобно преживяване?!

Сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. Отпускам се немощно на тревата. Смъквам новата си шапка за езда, която, ако трябва да бъдем честни, наранява ушите ми още от мига, в който я сложих — и я хвърлям мрачно настрани.

Сузи и Лулу сигурно са вече на километри оттук. Галопират си и си говорят за пелени.

Оставам така в продължение на няколко минути, за да си възвърна силите и спокойствието, и наблюдавам Джинджър, който си хрупа трева. Накрая ставам и оглеждам пустото поле. Така. И сега какво?

— Хайде, ела! — подканям Джинджър. — Хайде да се връщаме. — Хващам юздите и внимателно ги подръпвам. И за мое огромно изумление конят послушно изпълнява моята заповед.

Така е по-добре. Точно така трябва да се правят нещата.

Докато вървя по тревата, усещам, че започвам да се отпускам и успокоявам. Давам си сметка, че един кон е страхотно готин аксесоар. Кой е казал, че човек трябва да се качва на него?! Нищо не ми пречи и така да си ходя из Хайд Парк. Мога да си купя някой особено хубав кон и да си го водя след мен като кученце. И ако някой ме попита: „Защо не го яздиш?“, аз ще се усмихна многозначително и ще отвърна: „Днес двамата почиваме.“

Мотаме се двамата известно време в този дух и накрая се озоваваме на някакъв път. Спирам за миг и се оглеждам първо наляво, а после надясно. В едната посока пътят се губи към хълмовете. В другата съзирам нещо, което ми се струва доста прилично малко селце. Къщички с гредоред, селска морава и…

Ами да! Точно това имах предвид! Магазини!

Окей. Денят отива на оправяне.

Само след половин час вече се чувствам значително по-добре.

Купих едно жестоко сирене с орехи, сладко от боровинки и едни такива огромни репички… Люк определено ще ги хареса! А най-хубавото от всичко е онова сладко магазинче, което открих, където продават шапки. Представяте ли си?! Точно тук, в това селце! Очевидно шапкарката е местна жителка, но със сигурност може да конкурира Филип Трейси. Искам да кажа… не че нося шапки чак толкова често, но нали все някога ще ме поканят било на сватба, било в Аскът, било някъде другаде. А и цените са си направо фантастични! Затова си купих една бяла шапка, украсена с щраусови пера, както и черна кадифена шапчица, покрита цялата със скъпоценни камъни. Малко са ми неудобни за носене в тези големи кутии, обаче си струват!

Джинджър изцвилва, когато се приближавам към стълба на лампата, където съм го вързала, и удря с копито по земята.

— Не се притеснявай! — успокоявам го аз. — Не съм те изоставила.

Купих му торбичка кифлички с локум, както и някакъв шампоан за допълнителен блясък — за гривата. Бъркам в чантата и му вадя една от кифличките, като се опитвам да не потрепервам, когато той облизва ръката ми.

Единственият дребен проблем вече е… къде ще си сложа всичките тези покупки? Няма да ми е много лесно едновременно да нося толкова много чанти и да водя Джинджър за юздите. Оглеждам го критично. Дали пък да не пробвам да се кача върху него, като държа чантите? Какво са правили хората в стари времена в такива случаи?

И точно тогава забелязвам нещо, подобно на кукичка, върху страничните ремъци на коня. Нищо не ми пречи там да закача поне една чанта. Вземам една от хартиените торби и я закачам на кукичката. Пасва перфектно. Сега, като се оглеждам, по цялата сбруя на Джинджър забелязвам все такива дребни кукички. Гениални хора! Добре че са се сетили за покупките!

Доволна и щастлива, аз започвам да кича торби по всяка налична кукичка, разположена по всички части от сбруята на Джинджър. Това е страхотно! Никога не съм осъзнавала, че един кон може да издържи толкова много багаж! И накрая завързвам на седлото големите кутии с шапките. Те са забележителни — целите с розови и бели панделки, които се развяват на вятъра!

Добре. Готови сме.

Развързвам коня и го повеждам напред, за да излезем от селото, като се опитвам да държа кутиите с шапките, за да не подскачат непрекъснато. Минувачите ме зяпат ококорени, обаче на мен не ми пука. Сигурно по тези места не са свикнали да виждат непознати.

Тъкмо приближаваме първия завой, когато до ушите ми достига звук от копита. Към нас се приближават Сузи и Лулу.

— Ето я! — провиква се Лулу, като си прави козирка над очите.

— Беки! — вика Сузи. — Притеснихме се за теб! Добре ли си?

— Прекрасно! — викам в отговор аз. — Двамата с Джинджър си прекарваме много добре!

Когато се приближават, ги виждам как си разменят шокирани погледи.

— Беки… какво си сторила с Джинджър? — извиква Сузи, когато погледът й се плъзга невярващо по всичките чанти и кутии.

— Нищо — кимвам аз. — Той си е много добре. Просто го заведох малко на пазар. Да знаеш само какви страхотни шапки си намерих!

Изчаквам я да каже: „Дай да ги видим!“, обаче тя ме гледа като попарена.

— Завела е кон… на пазар — изрича съвсем бавно Лулу. Поглежда ме, после се привежда към Сузи и й прошепва нещо в ухото.

Внезапно Сузи се изкисква безпомощно и закрива учтиво уста с ръка.

Чувствам как лицето ми пламва.

Тя ми се смее!

Не зная защо обаче, никога не ми е хрумвало, че Сузи е в състояние да ми се смее.

— Просто не съм особено добра ездачка — казвам аз, като се опитвам да не позволя на гласа ми да се разтрепери. — Затова ви оставих вас двете да галопирате на воля. Както и да е. Хайде. Време е да се прибираме.

Другите две обръщат конете си и трите се отправяме бавно към къщата на Сузи, потънали в пълно мълчание.

Веднага щом се връщаме в къщата, Лулу се отправя към своя дом, а Сузи се втурва да кърми близнаците. Оставена съм в конюшнята с Албърт, който е голям сладур и ми помага да откача багажа си от кукичките по Джинджър.

Излизам от обора, цялата натоварена с чанти и кутии. Точно в този момент към мен се приближава Люк, все още с високите си ботуши.

— Е, как беше? — подвиква ми жизнерадостно той.

— Беше… много добре — отговарям аз, втренчена в земята. Очаквам го всеки момент да ме попита какво не е наред, ала съпругът ми очевидно мисли за други неща.

— Беки, току-що говорих с Гари от офиса — казва той. — Трябва веднага да се заемаме с офертата на „Аркодас Груп“. Много съжалявам, но наистина се налага да се връщам в града. Но ето какво ти предлагам — защо не вземеш да останеш тук още няколко дена? Знам с какво нетърпение очакваше да се видиш със Сузи!

Внезапно усещам, че ме заливат горещи вълни. Той е прав. С огромно нетърпение очаквах да видя Сузи. И каквото ще да става, но ще я видя! На кого му пука за онази тъпанарка Лулу?! Ще си побъбря с моята най-добра приятелка, при това още сега!

Втурвам се бързо към къщата и я заварвам да кърми и двете близначета едновременно, а Ърни да се бори за място в скута й.

— Сузи, слушай! — заявявам веднага. — Рожденият ти ден наближава. Искам да ти подаря нещо наистина специално. Хайде да отскочим до Милано! Само двете!

— Милано ли?! — вдига към мен изтощен поглед тя. — Ърни, престани, миличък! Беки, ама как мога да тръгна сега за Милано?! Какво ще стане с бебетата?

— Те могат да дойдат с нас!

— Невъзможно! — отсича Сузи, почти рязко. — Беки, очевидно нищо не разбираш!

Сякаш ми удря шамар. Ама защо всички непрекъснато ми повтарят, че нищо не разбирам?! Те откъде знаят какво и колко разбирам?!

— Добре тогава — кимвам, като се опитвам да звуча весело. — Какво ще кажеш тогава да ти организирам един приказен рожден ден тук? Ще донеса храната, ще донеса всичко — няма да се налага да правиш каквото и да било!

— Не мога — отговаря Сузи, като избягва погледа ми. — Всъщност аз вече… вече имам планове за рождения си ден. Двете с Лулу ще ходим на почивка за един ден. Специален ден на майката и детето. Тя черпи.

Опулвам се невярващо, неспособна да скрия шока си. Ама нали двете със Сузи винаги сме си празнували рождения си ден заедно!

— Разбирам. — Преглъщам няколко пъти и добавям: — Ами… Приятно прекарване!

В кухнята се възцарява тежко мълчание. Направо не знам какво да кажа.

Никога досега не ми се е случвало да се чудя какво да кажа на Сузи.

— Беки… тебе те нямаше — изрича неочаквано приятелката ми и аз автоматично разпознавам притеснението в гласа й. — Тебе просто те нямаше. Какво трябваше да направя? Да нямам приятелки ли?

— Разбира се, че не! — побързвам да отвърна аз. — Не се дръж като глупачка!

— Просто нямаше да оцелея без Лулу. Тя ми е голяма опора и подкрепа.

— Естествено. — Сълзите напират в очите ми и аз се обръщам, за да ги скрия и изтрия незабелязано. — Ами… очевидно ви е приятно заедно. И на почивката също ще ви хареса. Извинявай, че се върнах и ти се изпречих на пътя.

— Беки, не се дръж по този начин! Виж какво… Ще говоря с Лулу за почивката. Убедена съм, че ще можем да намерим и трето място.

Унижението ме жилва като отровна оса. Значи тя вече дори ме съжалява! Не мога да го понеса! Не!

— Няма нужда! — извиквам, полагайки максимални усилия да се изсмея. — Няма значение. Наистина. Пък и без това сигурно няма да имам време. Всъщност… дойдох да ти кажа, че трябва да се връщаме в Лондон. Люк си има делови ангажименти.

— Сега ли? — поглежда ме стреснато Сузи. — Ама аз си мислех, че ще останете поне за няколко дена!

— Имаме куп неща за свършване! — отсичам и вдигам гордо брадичка. — Както знаеш, и при мен нещата вече са коренно различни. Трябва да оправя апартамента, да се грижа за Люк, да организирам официални вечери…

— Ясно — кимва Сузи, поколебава се и накрая изрича: — Е, много ми беше приятно отново да се видим.

— На мен също! Беше много весело! Трябва… някой път да го направим пак.

Звучим ужасно фалшиво. И двете.

Пак тишина. Гърлото ми се е стегнало на топка. Всеки момент ще се разрева като магаре.

Нищо подобно! За нищо на света!

— Ами… отивам да приготвя багажа — изричам накрая. — Благодаря ти за гостоприемството!

Излизам от стаята, вземам си покупките и се отдалечавам. И ведрата ми усмивка успява да се задържи на устните ми чак до подножието на стълбите.

 

 

АТЛЕТИЧЕСКИ СЪСТЕЗАНИЯ „НЕДЪР ПЛИЙТЪН“

Менър Стейбълс

Плийтън

Хампшир

Г-жа Ребека Брандън

Мейда Вейл Меншънс № 37

Мейда Вейл

Лондон

 

30 април 2003 г.

 

Уважаема госпожо Брандън,

Благодаря Ви за писмото във връзка с атлетическите състезания „Недър Плийтън“ през следващия месец. Потвърждавам, че изтеглихме името Ви от следните дисциплини:

Обяздване

Скокове

Обща езда

Вероятно ще бъдете така любезна да ме информирате дали все още желаете да се състезавате в дисциплината „Най-добре поддържано пони“.

 

С най-добри пожелания:

Марджъри Дейвис,

организатор