Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (13)

Десет

Първата ми мисъл е, че тя не е точно като Кортни Кокс. Нито пък е облечена в бял копринен костюм с панталон.

Тъмната й коса е подстригана доста късо, а облеклото й се състои от обикновена, работническа риза, падаща над дънките й. Сигурно това е някаква… удобна мода.

И е хубава! Е, хубавичка. Макар че веднага мога да кажа, че гримът й е малко… абе, прекалено естествен.

— Здрасти! — поздравява тя с равен, безразличен глас.

— Здрасти! — потреперва моят глас. — Аз съм Беки. Твоята отдавна загубена сестра!

Тъкмо се каня да се втурна към нея и да я прегърна, когато си давам сметка, че държа кошницата. Затова вместо прегръдка й връчвам подаръка и казвам:

— Това е от мен!

— Това е подарък за теб, миличка! — обажда се услужливо мама.

— Благодаря — казва Джес и го разглежда. — Страхотно!

Настъпва кратка тишина. Чакам Джес да разкъса нетърпеливо подаръка или да попита: „Може ли да го отворя още сега?“, или дори просто да възкликне: „Божичко, натурални продукти! Любимите ми!“ Обаче… тя не прави нито едно от така изброените неща.

От друга страна, вероятно просто се държи учтиво. Така де, нали никога досега не ме е виждала. Може да си мисли, че аз държа на формалностите и че тя също трябва да бъде такава. Затова най-добре е да я накарам да се отпусне.

— Направо не мога да повярвам, че най-сетне те виждам! — възкликвам възторжено. — Сестрата, която никога не съм знаела, че имам! — Поставям ръка на рамото й и я поглеждам право в очите, които са лешникови с миниатюрни точили.

О, господи! Ние се харесваме! Това е точно като една от сцените в моята книга за отдавна загубените сестри!

— Ти си знаела, нали! — казвам, като се усмихвам, за да прикрия надигащите се умен емоции. — Нали по някакъв начин през цялото време си знаела, че имаш сестра?

— Не — отсича безизразно и кратко Джес. — Нямах никаква представа.

— Аха, ясно — кимвам леко сконфузено.

Ама тя не трябваше да казва подобно нещо! Трябваше да каже: „Винаги съм чувствала със сърцето си, че някъде съществуваш!“, след което да избухне в ридания.

Като че ли не съм особено убедена какво да кажа оттук нататък.

— Няма значение — оправя положението мама. — Хайде, заповядай, Джес! Предполагам, че няма да откажеш едно кафе след това дълго пътуване.

Докато мама повежда Джес навътре, аз забелязвам — не без огромна изненада — кафявата раница, която тя носи на гърба си. Въобще не е голяма тази раница! А казва, че ще стои цяла седмица на конференцията!

— Това целият ти багаж ли е? — питам аз.

— Това е всичко, от което имам нужда — свива рамене тя. — Обичам да пътувам с малко багаж.

С малко багаж ли? Ха! Знаех си аз!

— Сигурно останалото си изпратила по куриерската служба, нали? — прошепвам аз и я дарявам с приятелски поглед в смисъл: „Разбирам те.“

— Нищо подобно — поглежда тя към мама. — Това е наистина целият ми багаж!

— Добре де! — усмихвам се заговорнически. — Няма да кажа на никого.

Знаех си, че сме сродни души. Знаех си!

— Това Джес ли е? — достига до нас боботенето на баща ми. — Добре дошла, мило момиче!

И докато той прегръща Джес, аз се чувствам малко странно. Сякаш си давам сметка за този факт за първи път. Татко има още една дъщеря. Не съм само аз. Семейството ни е пораснало значително.

Но, от друга страна… нали затова са семействата?! Да се разрастват. Да прибавят нови членове.

— Това е Люк, съпругът ми — представям го бързо аз.

— Много ми е приятно! — изрича любезно той и се приближава. Докато й стиска ръката, усещам, че и от двамата струи някаква гордост. Поглеждам към мама, а тя ми се усмихва окуражително.

— Хайде вече да влизаме — подканя ни тя.

И ни повежда към дневната, където на масата са поставени цветя и чинии с луксозни бисквити. Всички сядаме тържествено и в продължение на няколко секунди се възцарява напрегната тишина.

Всичко е нереално.

Аз седя срещу моята полусестра. Докато мама налива кафето, аз я наблюдавам тайничко, като се опитвам да съпоставя лицето й с моето, стараейки се да зърна сходствата помежду ни. А такива има много! Или поне… няколко.

Вярно е, че не сме еднояйчни близначки, обаче, ако се вгледаш, със сигурност ще забележиш известна прилика. Например, нейните очи са почти същите като моите, само дето са с различен цвят и различна форма. Освен това, носът й би бил точно като моя, ако нямаше този заострен край. И косата й би била точно като моята. Само да я беше оставила да поизрасте мъничко, да я беше боядисала и може би — ако си беше сложила балсам.

Внезапно си давам сметка, че тя сигурно в момента ме оглежда по същия начин, по който я оглеждам аз.

— Почти не успях да мигна! — казвам и я поглеждам срамежливо. — Толкова се вълнувам, че най-сетне се срещнахме!

Джес кимва, ала не казва нищичко. Господи, ама тя наистина е доста резервирана! Ще трябва да я поочупя мъничко.

— Приличам ли на онова, което си си представяла за мен? — питам, като се изсмивам самоуверено и си приглаждам косата.

Джес ме оглежда, като движи поглед около лицето ми.

— Всъщност, въобще не съм мислела как ще изглеждаш — казва накрая тя.

— О, ясно.

— По принцип, аз избягвам да си представям нещата — допълва тя. — Приемам ги такива, каквито и когато ги виждам.

— Вземи си бисквитка, Джес! — обажда се любезно мама. — Тези са с орехи и кленов сироп.

— Благодаря — кимва Джес. — Много обичам орехи.

— Аз също! — вдигам изумено глава. — Аз също много ги обичам!

Господи, теорията се доказва! Гените определят всичко! Двете с нея сме били отгледани на стотици километри една от друга, при това от съвсем различни семейства, но въпреки това имаме еднакви вкусове!

— Джес, защо не ни се обади от гарата? — пита татко, като поема чашата кафе от ръцете на мама. — Щях да те взема. Нямаше нужда да хващаш такси.

— Не съм хващала такси — отговаря Джес. — Вървях пеша.

— Вървяла си пеша ли?! — стряска се татко. — От гарата на Оксшот?!

— От Кингстън. Хванах автобуса. — Изгълтва си набързо кафето и допълва: — Така е много по-евтино. Спестих двадесет и пет паунда.

— И си изминала пеша целия път от Кингстън дотук?! — ужасява се мама.

— Нищо работа — отбелязва Джес.

— Джес е много запалена по ходенето, Беки — обяснява мама. После се усмихва на Джес и добавя: — Това ти е любимото хоби, нали така, миличка?

Това вече е прекалено! Сигурно участваме в някакъв документален филм!

— Моето също! — възкликвам аз. — И на мен ходенето ми е любимото хоби. Не е ли забележително?

Настъпва тишина. Оглеждам обърканите физиономии на моето семейство. Абе, какво им става на тези хора?

— Наистина ли ходенето пеша е любимото ти хоби, скъпа? — пита колебливо мама.

— Разбира се, че е! Непрекъснато се разхождам из Лондон! Нали така, Люк?

Люк ми отправя подигравателен поглед.

— Да, в Лондон наистина има определен брой улици, които са били удостоени с честта да бъдат тъпкани от твоите крака — съгласява се накрая той.

— Да не би да тренираш спортно ходене? — обажда се Джес, този път с неподправен интерес.

— Ами… — замислям се за момент. — По-скоро… комбинирам го с други дейности. За разнообразие.

— Като например щафетно бягане?

— Е… нещо подобно — кимвам и отхапвам от бисквитката си.

Отново се възцарява тишина. Все едно всеки очаква останалите да кажат нещо. Господи, защо се чувстваме толкова неловко? Би трябвало да се държи естествено! Нали в крайна сметка всички сме семейство?!

— Обичаш ли филмите? — питам я аз накрая.

— Някои от тях — смръщва се замислено тя. — Обичам филми, които ти казват нещо важно, които носят някакво послание.

— Аз също — съгласявам се пламенно аз. — Всеки добър филм със сигурност трябва да има някакво послание!

Което си е вярно. Така де, да вземем например „Грес“. В този филм имаше много и разнообразни послания. Като например: „Не се тревожи, ако не си най-готината в училище, защото винаги можеш да си изрусиш косата!“

— Някой да иска още кафе? — оглежда се мама. — В кухнята ни чака още един чайник.

— Аз ще отида да го взема — обаждам се от дивана. — Люк, защо не дойдеш с мен да… да ми помогнеш? В случай, че… не го намеря.

Наясно съм, че не звуча особено убедително, обаче изобщо не ми пука. Просто нямам търпение да поговоря за нещо с Люк.

Веднага щом се озоваваме в кухнята, аз затварям вратата и го поглеждам нетърпеливо.

— Е? Какво мислиш за моята сестра?

— Изглежда ми много свястно момиче.

— Нали?! И между двете ни има толкова много сходства! Не смяташ ли?

— Моля?! — ококорва се Люк.

— Джес и аз. Толкова си приличаме, нали?

— Приличате ли си?! — Люк вече е тотално ошашавен.

— Ами да! — натъртвам с леко раздразнение. — Ти не ни ли слушаше? Тя обича орехи, аз също обичам орехи. Тя обича да ходи пеша, аз също обичам да ходя пеша. И двете обичаме филмите… — Махвам с ръка и допълвам: — Мисля, че между двете пи вече цари идеално разбирателство.

— Щом казваш. — Люк вдига вежди и аз усещам, че нещо ме бодва под лъжичката.

— Да не би да не я харесваш?

— Нищо подобно! Даже много я харесвам! Но засега сме си разменили не повече от две думи. Същото важи и за теб.

— Да, знам — съгласявам се аз. — Но това е, защото атмосферата там е толкова напрегната. Не можем да си поговорим както трябва. Затова мисля да й предложа двете да отидем някъде. Така ще можем по-добре да се опознаем.

— Къде например да отидете?

— Не знам. Може би на разходка. Или… на малко пътешествие по магазините.

— Аха — кимва съпругът ми. — Малко пътешествие по магазините. Добра идея. Предполагам, че ще бъде в рамките на ежедневния ти бюджет от двадесет лири.

Какво?!

Направо не мога да повярвам, че той повдига темата за моя бюджет в момент като този! Така де, колко пъти човек излиза да пазарува с отдавна загубената си сестра за първи път?!

— Това е единично, изключително събитие! — обяснявам търпеливо. — Повече от очевидно е, че се нуждая от допълнителни бюджетни средства!

— Мисля, че постигнахме съгласие подобни единични събития да няма! — изтъква Люк. — Никакви „изключителни възможности“! Да не би вече да си забравила?

Залива ме вълна на ярост.

— Хубаво! — изсъсквам и скръствам ръце. — Значи няма да осъществя контакт с моята сестра!

В кухнята настъпва тишина. Въздъхвам дълбоко и поглеждам крадешком към Люк, обаче той очевидно изобщо не е впечатлен.

— Беки! — прекъсва ни гласът на мама. — Къде е това кафе? Всички те чакаме! — Влиза в кухнята и поглежда разтревожено ту мен, ту зет си. — Да не би да има някакъв проблем? Нали не се карате?

Обръщам се към мама.

— Искам да изведа Джес на пазар, обаче Люк настоява да се придържам към ежедневния си бюджет!

— Люк! — възкликва мама с глас, пълен с укор. — Мисля, че идеята е превъзходна! Вие двете да си прекарате малко време насаме, по женски. Защо не се отбиете в Кингстън? Бихте могли и да обядвате там.

— Именно! — Хвърлям на Люк поглед, пълен с презрение. — Обаче аз нямам никакви други пари, освен някакви си мизерни двадесет лири!

— Както вече изтъкнах, налага се да се придържаме към определен бюджет — изрича непреклонно Люк. — Убеден съм, Джейн, че ти по-добре от всички знаеш, че успешното направляване на финансите е първото условие за щастлив брак, нали така?!

— Да, разбира се — кимва разсеяно мама. Внезапно очите й светват и тя възкликва: — Семейство Грийнлоу!

Какво?!

— Братовчедите ти от Австралия! Изпратиха ти сватбен подарък под формата на чек! От доста време все си напомням да ти го дам — и все забравям! Вярно, че е в австралийски долари, но дори и така погледнато, сумата пак е значителна! — Започва да рови в едно чекмедже и накрая изважда чека. — Заповядай! Петстотин австралийски долара!

— Аууу! — поемам чека от нея с треперещи ръце. — Фантастично!

— Така че сега двете с Джес можете да излезете и да се поглезите малко! — изтъква мама и стиска усмихнато ръката ми.

— Видя ли?! — отправям победоносен поглед към съпруга си, а той само подбелва очи.

— Окей. Ти печелиш. Този път.

Заредена с нов ентусиазъм, аз се втурвам в дневната.

— Хей, Джес! — казвам. — Искаш ли да излезем някъде? Например по магазините?

— О! — стряска се тя. — Ами…

— Хайде, скъпа! — подкрепя ме мама, която върви след мен. — Поотпуснете се малко!

— Можем да излезем и да хапнем някъде. Тъкмо да се поопознаем. Какво ще кажеш?

— Ами… добре — изрича накрая тя.

— Отлично!

Усещам, че по гърба ми вече пролазват тръпки на нетърпение. Първото ми пътешествие по магазините с моята собствена сестра! Толкова е вълнуващо!

— Само ще се кача да се приготвя — добавям.

— Чакай! — подвиква след мен Джес. — Преди да се качиш горе… И аз съм ти донесла нещо. Не е кой знае какво, но…

Отива до раницата си, отваря я и вади оттам пакет, опакован в хартия, по която се кипрят весели надписи: „Честита Нова година 1999!“

Ей, много шик!

— Обожавам старата опаковъчна хартия! — отбелязвам, като й се възхищавам. — Откъде я откри?

— Безплатен бонус от банката — отговаря Джес.

— О! — подскачам изненадана аз. — Ами… много добре!

Разкъсвам опаковката и вътре откривам пластмасова кутия с три отделения.

— Аууу! — възкликвам учтиво. — Ама това е фантастично! Благодаря ти! Точно от това имах нужда! — Прегръщам Джес и я целувам по бузата.

— Какво е това, скъпа? — наднича любопитно мама.

Ако трябва да бъдем честни, и аз не съм съвсем наясно какво е точно.

— Това е кутия за съхранение на храна — спасява ме Джес. — Можеш да си слагаш вътре остатъците от яденето, при това всеки вид ще бъде отделно от другия. Ориз, яхния, каквото там имаш. Направо не мога да си представя как бих могла да живея без моята!

— Ама това е брилянтна идея! Ще ми бъде изключително полезна! — Оглеждам замислено трите отделения и накрая казвам: — Смятам, че спокойно мога да държа вътре червилата и гланцовете си за устни.

— Червилата ли?! — дръпва се шашната Джес.

— Непрекъснато ги губя. А ти? — Поставям капака на кутията и се отдръпвам, за да я огледам радостно. После вземам опаковъчната хартия и я смачквам на топка.

Джес примигва, като че ли току-що някой й е стъпил на крака.

— Можеше да я сгънеш — обажда се накрая и аз я поглеждам изумено.

От къде на къде ще сгъвам използвана опаковъчна хартия?!

От друга страна, може би тя така си е свикнала, така че няма да е зле и аз да свикна. Всеки човек си има своите малки странности.

— Няма проблеми! — кимвам усмихнато. — Разбира се! Колко глупаво от моя страна!

Вадя топката от кошчето, разгъвам я, изглаждам я, след което я сгъвам внимателно на четири.

— Ето, готово! — усмихвам й се лъчезарно и пускам повторно опаковъчната хартия в кошчето. — Хайде да тръгваме!