Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (5)

Три

Това е истинска ангелска чанта! От плът и кръв!

А аз си мислех, че всичките са продадени! Мислех си, че е напълно невъзможно да се добереш до такава!

Жената я поставя тържествено върху пиедестал от кремаво кадифе и се отдръпва, за да се наслади на гледката. В целия магазин се е възцарила гробна тишина. Все едно току-що е пристигнал член на кралското семейство. Или пък филмова звезда.

Направо не мога да си поема дъх. Стоя като парализирана.

Ама тя е зашеметяваща! Направо божествена! Телешката кожа изглежда мека като масло. Ръчно изрисуваният ангел трепти в аквамаринените си тонове. А под него с диамантен прашец е написано името „Гейбриъл“.

Преглъщам, като се опитвам да се овладея. Краката ми треперят, а ръцете ми са целите мокри от пот. Преживяването е къде-къде по-вълнуващо от онзи миг, когато зърнахме белите тигри в Бенгал. Така де, нека си признаем — ангелските чанти вероятно са по-рядко срещани дори и от белите тигри!

А ето че сега, точно под носа ми, стои една такава.

Мога да си я купя! Разбира се, че мога да си я купя! Нищо не ми пречи да си я купя!

— Госпожице! Синьорина! Чувате ли ме? — пронизва нечий глас мислите ми и аз си давам сметка, че Силвия се опитва да привлече вниманието ми.

— О, да! Разбира се! — изричам с треперещ глас. Вземам подадената ми химикалка и се подписвам както ми дойде. — А това… това истинска чанта „Ейнджъл“ ли е?

— Да, истинска е — отговаря продавачката със самодоволен гласец, като някой отговорник за представлението, който познава лично членовете на рок групата и отлично умее да се справя с всякакви навлеци.

— А колко… — започвам, преглъщам и довършвам: — Колко струва?

Две хиляди евро.

— Ясно. — Кимвам.

Две хиляди евро. За една чанта.

От друга страна, ако имам ангелска чанта, никога повече няма да ми се наложи да си купувам нови дрехи. Никога! На кого му е притрябвало нова пола, щом разполага с най-шикозната чанта в целия град?!

Въобще не ми пука колко струва! Трябва да я имам — и това е!

— Бих искала да я купя, моля — казвам, преди да успея да се спра.

Всички в магазина ме поглеждат с невероятно изумление, след което из помещенията се разнася звънък смях.

— Не можете да си купите чантата ей така — отвръща съжалително Силвия. — За тази работа си има списък!

Ясно. Списък с чакащи. Разбира се, че ще има списък с чакащи. А аз съм пълна идиотка.

— Искате ли да ви включа в списъка? — пита любезно Силвия и ми подава кредитната карта.

Окей, да погледнем нещата по-логично. Надали има смисъл да се включвам в някакъв списък в Милано. Така де! Пък и, първо на първо, как ще си я получа? Ще трябва да ги моля да ми я пращат по пощата. Или пък да дойда специално за случая, или…

— Да — чувам се да изричам, незнайно защо. — Да, включете ме.

Записвам се аз и сърцето ми тупа така, че ще се пръсне. Аз влизам в списъка! Аз влизам в списъка на чакащите за ангелската чанта!

— Заповядайте! — подавам й аз формуляра.

— Така — кимва тя и го пъхва в някакво чекмедже. — Ще ви се обадим, когато получим вашия номер.

— А кога… кога би могло да стане това? — питам предпазливо.

— Това вече не мога да ви кажа — свива безразлично рамене тя.

— А колко души има преди мен в списъка?

— Нямам право да ви давам подобна информация.

— Ясно.

Незнайно защо обаче, ме залива мъничка доза разочарование. Така де — ама чантата е точно пред мен! Ето я там, само на няколко крачки. А аз не мога да я притежавам!

Няма значение. Нали все пак ме включиха в списъка. Засега не мога да сторя нищо повече.

Вземам подаръчната чантичка, в която се мъдри коланът за Люк, и се изнизвам бавно. Когато достигам до чантата „Ейнджъл“, спирам. Божичко, ама това е умопомрачително! Това е най-страхотната, най-красивата чанта в целия свят! И както си я гледам, така и ме залива негодувание. В крайна сметка каква вина имам аз, че не съм се записала по-рано, а?! Та нали досега обикалях света! Какво трябваше да направя, според тях — да си отложа медения месец ли?!

Както и да е. Успокой се! Няма значение, защото сега най-важното е, че ще имам такава чанта. Само да…

И внезапно ме озарява велика идея.

Втурвам се обратно към касата и казвам задъхано:

— Питах се дали сте сигурна, че всички, които са в този списък, действително искат ангелска чанта?

— Щом са включени в списъка — отговаря ми тя и ме поглежда така, сякаш съм пълен идиот.

— Да де, обаче може и да са си променили решението — обяснявам аз, изстрелвайки скорострелно думите си — или пък вече да са си купили такава! В такъв случай може да е дошъл моят ред! Не ме ли разбирате?! Няма никаква пречка точно аз да взема чантата!

Ама как е възможно тази жена да не проявява никакви чувства?! Не разбира ли колко важно е това за мен?!

— Свързваме се с нашите клиенти по реда, в който са записани — казва безстрастно Силвия. — Когато дойде и вашият ред, ще се свържем и с вас!

— Аз бих могла да свърша тази работа вместо вас! — казвам аз услужливо. — Само ми дайте телефоните им и веднага започвам да звъня!

Силвия ми отправя един продължителен, неразгадаем поглед, след което отсича:

— Не, благодаря! Ние ще ви се обадим, когато дойде вашият ред!

— Е, добре тогава — отвръщам съкрушена. — Все пак благодаря.

Не мога да направя нищо повече. Очевидно няма да стане днес. Просто трябва да престана да мисля за тази чанта и да се наслаждавам на остатъка от престоя си в Милано. Именно! Отправям последен жаден поглед към ангелската чанта, а после се насочвам към вратата на магазина и към обляната в ярка слънчева светлина улица.

Чудя се дали вече не е почнала да звъни на хората в списъка.

Не! Престани! Стига вече! Излизай и толкова! Няма нужда да емоцирам за такава дреболия! Даже не възнамерявам и да мисля за това! От този момент нататък ще се концентрирам върху… културата. Да, точно така! Онази голяма картина или каквото и да е там…

Внезапно се заковавам насред улицата. Записах във формуляра телефона на лондонския апартамент на Люк. А защо имам чувството, че той наскоро спомена нещо за смяна на телефоните?

Ами ако съм й оставила грешен номер?!

Давам бързо на задна и връхлитам в магазина.

— Здравейте! — изричам, останала без дъх. — Току-що се сетих, че няма да е зле да ви дам други адресни данни, в случай че не ме откриете на първия адрес и телефон. — Бръквам в чантата си и изваждам една от визитните картички на Люк. — Това е офисът на моя съпруг.

— Много добре — изрича доста отегчено Силвия.

— Само че… ако се случи да говорите с него, не бих искала да споменавате думата „чанта“. — Снижавам глас и допълвам: — Кажете някаква парола! Например: „Ангелът се приземи!“

— Да, „ангелът се приземи“ — записва безизразно Силвия, сякаш всеки божи ден извършва закодирани телефонни разговори.

Което, като се замисля, като нищо може да е вярно.

— Човекът, за когото трябва да попитате, е Люк Брандън — обяснявам, като й подавам визитката. — От „Брандън Къмюникейшънс“. Той ми е съпруг.

С периферното си зрение улавям как едрият мъж в другия край на магазина вдига глава от рафтовете с кожени ръкавици.

— Да, Люк Брандън — повтаря Силвия. — Много добре. — Слага визитката настрани и ми кимва в знак за потвърждение.

— Ами… дали вече не сте се обадили на някого от онзи списък? — питам аз, без да мога да се въздържа.

— Не — отвръща с равен глас касиерката. — Засега не съм.

— А нали ще ми се обадите веднага, когато имате някаква информация? Ако ще и да е посред нощ? Нямам нищо против…

— Госпожо Брандън — срязва ме вече ядосано Силвия, — нали вече сте в списъка! Просто ще трябва да си чакате реда! Не мога да ви помогна с нищо повече!

— Сигурна ли сте? — достига до нас дрезгав глас. Двете вдигаме едновременно глави и виждаме как якият мъж се приближава бавно към нас.

Зяпвам от изумление. Какво иска да каже той?

— Моля? — навирва нос Силвия, а той ми намига съзаклятнически.

— Не им позволявай да те пързалят, момиче! — казва ми, след което се обръща към Силвия и заявява: — Стига да искате, нищо не ви пречи да й продадете тази чанта! — Обръща се към чантата „Ейнджъл“ на пиедестала и я посочва с пурата си.

— Синьор…

— Нямаше как да не чуя вашия разговор. Щом все още не сте се обадили на никого от онзи списък, значи и никой все още не знае, че чантата е пристигнала! Никой няма представа за съществуването й! — Прави многозначителна пауза и добавя: — А ето, че сега си имате клиентка — тази млада дама пред вас, която иска да я купи!

— Не е в това въпросът, синьор — усмихва му се със стиснати устни Силвия. — Съществува стриктен ред…

— Знам, че се славите като дискретна фирма. Не ми казвайте, че не е така! Хей, Роберто! — извиква внезапно. И мъжът с черните очила веднага се появява иззад ъгъла.

— Синьор Темпъл? — пита мазно той, като ми хвърля притеснен поглед. — Всичко наред ли е?

— Ако точно в този момент поискам тази чанта за моята приятелка, ти би ли ми я продал? — пита едрият мъж, издухва едно облаче дим и ме посочва с поглед. Доколкото успявам да преценя, циркът много му допада.

Роберто поглежда към Силвия, която кимва по посока на моя милост и подбелва отегчено очи. Виждам съвсем ясно, че Роберто схваща отлично ситуацията и почти чувам как сивите му клетчици щракат на бързи обороти.

— Синьор Темпъл — обръща се той към едрия мъж с чаровна усмивка, — вие сте наш изключително важен клиент! Но това тук е съвсем различна работа…

— Кажи де, ще ми я продадеш ли?

— Да! — отсича Роберто след кратка пауза.

— Е? — поглежда го важният мъж.

— Силвия — изрича най-сетне Роберто, като се обръща към касиерката, — опаковайте чантата за госпожицата!

О, боже! О, господи!

— За мен е удоволствие! — отвръща послушно Силвия, като тайничко ми хвърля един мръснишки поглед.

Главата ми се замайва. Направо не мога да повярвам на онова, което се случва в момента с мен!

— Направо не знам как да ви се отблагодаря! — запелтечвам аз по посока на важния господин. — Това е най-прекрасното нещо, което някой някога е правил за мен!

— За мен беше истинско удоволствие! — изрича величествено мъжът и протяга ръка към мен: — Приятно ми е, Нейтън Темпъл.

Ръката му е силна и пухкава и удивително добре овлажнена.

— Беки Блумууд — отвръщам, като се ръкувам с него. — Така де, Брандън.

— Доколкото схванах, вие наистина искате много тази чанта! — отбелязва той и присвива чело, като я оглежда. — И сте напълно права. Никога досега не съм виждал нещо подобно.

— Направо умирах за нея! — признавам си през смях аз. — И затова съм ви особено благодарна за жеста!

Нейтън Темпъл махва с ръка в смисъл: „Няма защо“, после вади запалката си и си запалва пурата, която междувременно е изгаснала. След едно силно дръпване той отново вдига очи към мен.

— Казахте „Брандън“, като имате предвид Люк Брандън, така ли?

— Да не би да познавате Люк? — опулвам се изумено аз. — Боже, какво съвпадение!

— Само по име — отвръща той и издиша поредния облак дим. — Този ваш съпруг е доста известен.

— Синьор Темпъл — приближава се към нас Роберто с няколко чанти, които подава на Нейтън Темпъл. — Останалото ще бъде изпратено както поръчахте.

— Браво на теб, Роберто! — избоботва Нейтън Темпъл, като го тупва по гърба. — Значи до следващата година!

— Моля ви, позволете ми да ви черпя едно питие! — изричам бързо аз. — Или може би обяд? Или… каквото и да било!

— За съжаление се налага да тръгвам. Иначе предложението ви много ми се нрави.

— Но аз държа да ви благодаря по някакъв начин за онова, което сторихте за мен! Не можете да си представите колко съм ви благодарна!

Нейтън Темпъл вдига скромно ръце и отговаря:

— Е, кой знае! Възможно е някой ден да можете да ми върнете жеста!

— Но, разбира се! — възкликвам въодушевено, а той само се усмихва.

— Приятно носене на чантата! Хайде, Харви!

Сякаш от нищото до нас се материализира слаб, рус мъж с костюм на тънки райета. Поема чантите от ръцете на Нейтън Темпъл и двамата излизат от магазина.

Облягам се на щанда, цялата сияеща от щастие. Вече си има чанта „Ейнджъл“! Имам си ангелска чанта!

— Това прави две хиляди евро — дочувам зад себе си нечий кисел глас.

Да бе! Някак си забравих за онази история с двете хиляди евро.

Бръквам автоматично в чантата си. После се заковавам на място. Божичко! Ама аз не си нося портмонето! И току-що изчерпих лимита на картата си „Виза“ за колана на Люк. А в брой разполагам само със седем евро!

Силвия присвива подозрително очи.

— Ако имате проблем с плащането… — започва вече доста враждебно тя.

— Нямам никакъв проблем с плащането! — срязвам я веднага. — Просто… ми трябва една минута.

Силвия скръства скептично ръце, а аз бръквам отново в чантата си и изваждам оттам компактната си пудра „Боби Браун“.

— Имате ли под ръка чук? — обръщам се аз към нея. — Или каквото и да е, само да е по-тежко?

Силвия ми хвърля поглед, който недвусмислено подсказва, че вече окончателно ме е причислила към откачалките.

— Всичко тежко ще свърши работа — повтарям и точно в този момент съзирам тежкия телбод, поставен на щанда. Вземам го и започвам да удрям с него компактната си пудра колкото сили имам.

— Олеле! — пищи Силвия.

— Няма проблеми! — успокоявам я задъхана аз. — Просто трябва да… Готово!

Цялата кутийка с компактната пудра е на парчета. Измъквам с победоносен жест моята „Мастъркард“, която бях залепила за дъното на пълнителя. Това е моята най-тайна от тайните кредитна карта, моята карта за наистина спешни случаи. Люк със сигурност няма представа за нея. Освен ако няма рентгенов поглед, разбира се.

Идеята за скриването на кредитната ми карта в компактната пудра ми хрумна, след като прочетох онази брилянтна статия за управлението на парите. Не че имам някакъв проблем с парите — о, не! Но в миналото ми се е случвало да се сблъсквам с някоя и друга… криза.

И точно затова въпросната идея ми се понрави. Номерът е да държиш кредитната си карта на място, което наистина е трудно достъпно — например да я замразиш в леда на фризера, да я пришиеш в подплатата на чантата си или изобщо, където и да е, което да те затрудни, така че да имаш време да размислиш, преди да се решиш на дадена покупка. Доколкото схванах, тази простичка тактика е в състояние да намали разходите ти от излишни покупки до деветдесет процента.

Трябва да ви кажа, че тактиката действително сработва! Единственият проблем е, че непрекъснато ми се налага да си купувам компактна пудра, което като че ли ми излиза доста соленичко.

— Заповядайте! — изричам триумфално и подавам картата на Силвия, която се е вторачила в мен така, сякаш съм някой опасен психар. Пуска я колебливо през машинката си и само след секунда аз вече се подписвам върху касовата бележка. Подавам й бележката, а тя я прибира в едно чекмедже.

Настъпва кратка пауза. Имам чувството, че всеки момент ще експлодирам от нетърпение.

— Ами… може ли вече да ми я дадете?

— Заповядайте — отвръща нацупено тя и ми подава кремавата чанта с логото на магазина.

Стисвам студените дръжки между пръстите си и усещам как в гърдите ми се надига победоносен взрив.

Моя е!

Когато вечерта се прибирам в хотела, не вървя, а буквално летя. Това бе един от най-щастливите дни в целия ми живот. Прекарах целия ден в разхождане нагоре-надолу по Виа Монтенаполеоне с новата си ангелска чанта, поставена гордо на рамо така, че всички да я виждат. И всички я видяха, и й се възхитиха. В интерес на истината, възхищение е слаба дума за случая — хората направо я изпиваха с поглед. Все едно за един кратък миг се бях превърнала в знаменитост!

Най-малко двадесетина души се приближиха към мен, за да ме питат откъде съм я взела, а една жена с тъмни очила, която определено беше италианска филмова звезда, накара шофьора си да ми предложи три хиляди евро за чантата. А най-хубавото от всичко бе как чувах хората около мен да шептят: „Момичето с чантата «Ейнджъл»!“ И това беше само за мен! Единствено за мен!

Плъзгам се блажено заедно с въртящите се врати и влизам във фоайето, където веднага зървам Люк, застанал на рецепцията.

— Ето те и теб! — възкликва той с очевидно облекчение. — Вече бях започнал да се тревожа! Таксито ни пристигна. — И ме повежда навън към чакащото ни такси, затръшва вратата и казва: — Летище „Линате“.

Шофьорът веднага се изнася и се включва в насрещното движение, придружен от негодуващи клаксони.

— Е, как ти мина денят! — питам аз, като се опитвам да не примигвам от ужас, когато едва не се сблъскваме с друго такси. — Как мина срещата?

— Мина много добре. Ако успеем да спечелим „Аркодас Груп“ за наши клиенти, това определено ще бъде отлична новина! Точно сега са решили да разширяват дейността си, така че работата ще бъде повече от вълнуваща.

— И… мислиш ли, че ще успееш да ги спечелиш на твоя страна?

— Ще се наложи да ги поухажваме известно време. Когато се приберем, веднага започвам да подготвям офертата. Ситуацията е обнадеждаваща. Повече от обнадеждаваща!

— Браво на теб! — грейва лицето ми. — А как бе възприета косата ти?

— Доста добре — отговаря той и се усмихва кисело. — Ако искаш да знаеш… всички много я харесаха.

— Виждаш ли?! — отвръщам зарадвана. — Знаех си, че ще стане така!

— А твоят ден как мина? — пита ме Люк точно в момента, в който вземаме един завой със сто километра в час.

— Фантастично! — цъфва ми физиономията. — Направо великолепно! Вече обожавам Милано!

— Сериозно? — поглежда ме заинтригуван съпругът ми. — Даже без това? — Бръква в джоба си и изважда оттам моето портмоне.

Божичко, напълно бях забравила за него!

— Да, дори и без портмонето ми! — натъртвам победоносно. — Въпреки това успях да ти купя нещичко!

Подавам му пакетирания в бронзирана хартия подарък и го наблюдавам развълнувано как го отваря.

— Беки, ама това е прекрасно! — възкликва той. — Абсолютно… — Не довършва и започва да го разглежда от всички страни.

— Това е за да ти се извиня заради онзи, който развалих — обяснявам аз. — С горещата кола маска. Нали си спомняш?

— Да, спомням си — отговаря той, разтърсен до дън душа. — И това е… единственото, което си купила в Милано? Подарък за мен?

— Ами…

Свивам рамене и си прочиствам гърлото. Опитвам се да печеля време.

Окей. И сега какво?

Бракът трябва да се крепи на искреност и доверие. Ако не му кажа за ангелската чанта, значи предавам доверието му.

От друга страна, ако наистина му кажа… Ще трябва да обяснявам всичко за моята най-тайна от всички карти за спешни случаи. Което, честно да ви призная, хич не ми се струва добра идея.

Не ми се ще да развалям последните безценни мигове от нашия меден месец с някакъв глупав спор.

Но ние сме женени! Ние сме съпруг и съпруга! Не би трябвало да имаме тайни помежду си! Добре де, значи ще му кажа. Веднага.

— Люк…

— Почакай! — прекъсва ме той с леко дрезгав глас. — Беки, искам да ти се извиня!

— Какво? — ококорвам се аз.

— Ти ми каза, че си се променила. Каза, че вече си пораснала. И… наистина е така. — Разтваря ръце и допълва: — Ако трябва да бъдем честни, очаквах да се върнеш в хотела с някаква голяма, екстравагантна покупка.

О, господи!

— Ами… Люк… — правя пореден опит аз.

— Срамувам се от себе си — заявява той смръщено. — А ето че ти си за първи път в модната столица на света и единственото, което си купила оттук, е подарък за мен! Беки, наистина съм трогнат, повярвай ми! — Издиша шумно и добавя: — Чандра се оказа напълно прав — ти наистина имаш красив дух!

Настъпва тишина. Точно сега е моментът да му кажа истината.

Обаче как? По какъв начин?

Как да му призная, че духът ми въобще не е красив? Че моят дух си е най-обикновен, старомоден и смотан?

— Ами… — Преглъщам няколко пъти. — Хммм… как да ти кажа… Това е просто един колан.

— За мен не е просто един колан — изрича тихо той. — Това е символ на нашия брак! — Сграбчва ръцете ми, вторачва се в мен за няколко секунди, след което казва: — Извинявай, май искаше да ми кажеш нещо?

Все още имам време да играя с открити карти.

Все още мога да го направя.

— Хммм… Просто исках да ти кажа… че закопчалката може да се наглася според размера на талията. — Полагам усилия да се усмихна, след което извръщам глава и си давам вид, че съм очарована от гледката през прозореца.

Добре де, не му казах истината. Така е.

Но в моя защита все пък държа да изтъкна, че ако той бе обърнал внимание на онова, което му прочетох във „Вог“, щеше сам да се досети. Така де, нали не я крия?! Седя си аз в колата с един от най-жадуваните символи на статус в целия свят — а той дори не забеляза!

И без това сега е последният път, в който го лъжа. Отсега нататък никакви бели лъжи повече! Нито сиви лъжи, нито извъртаници. Ще имаме идеален брак, изграден върху честност и доверие. Да! Всички ще се възхищават на хармонията и любовта между нас и хората ще ни наричат: „Двойката, която…“

— Летище „Линате“! — пронизва мислите ми гласът на шофьора. Обръщам се да погледна Люк, изпълнена с неочаквана тревога.

— Ето че пристигнахме — казва ми той, когато погледът му среща моя. — Все още ли държиш да се прибираме вкъщи?

— Категорично! — отвръщам аз, като решавам да не обръщам внимание на топката, свита в стомаха ми.

Излизам от таксито и си раздвижвам краката. Около нас се точат пасажери с ръчни колички, а почти над главата ми с гръм и трясък излита самолет.

Господи, ама ние наистина се връщаме! Само след броени часове ще бъдем в Лондон! След всичките тези месеци на път.

— Между другото — казва Люк, — тази сутрин видях, че майка ти е оставила съобщение на мобилния ми телефон. Иска да знае дали сме все още в Шри Ланка или вече сме отпътували за Малайзия?

Повдига вежди в комична физиономия и аз усещам, че ми идва да се изкискам. Ама ще ги изненадаме ли?! Направо ще получат шок! Всички ще бъдат на седмото небе, когато ни зърнат!

И ето че тревогата ми се заменя от въодушевление. Това е то! Връщаме се у дома!