Метаданни
Данни
- Серия
- Беки Б. (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shopaholic and Sister, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Софи Кинсела. Беки Б. и аферата с чантата
Английска. Първо издание
ИК „Кръгозор“, 2005
Предпечатна подготовка: Веселка Стоянова
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
История
- — Добавяне
Пет
За място на кръщенето на близнаците бе определен домът на родителите на Сузи в Хампшир, където тя и семейството й се бе преместило временно, докато тече ремонтът на източното крило на замъка на Таркуин в Шотландия. Можели са да използват и къщата му в Пемброкшир, но точно сега в нея живеел някакъв техен далечен братовчед. А пък къщата му в Съсекс се използвала за снимки на някакъв филм по роман на Джейн Остин.
Такова е семейството на моята приятелка Сузи. Всеки от тях разполага с по няколко къщи. От друга страна обаче, никой от тях не разполага с модерен душ.
Докато колата минава по хрускащия чакъл на познатата алея пред къщата им, аз едва сдържам вълнението си.
— По-бързо! — подканям Люк, който точно в този момент паркира колата. Още не е изключил двигателя, обаче аз вече съм отворила вратата и спринтирам към централния вход. Сега, когато вече съм тук, нямам търпение да зърна Сузи!
Тежката входна врата е отворена. Бутвам я внимателно. Пред очите ми се открива огромното фоайе, цялото украсено с най-фантастичната цветна аранжировка от лилии. Двама сервитьори крачат важно с подноси, върху които блестят кристални чаши с шампанско. Върху античния фотьойл край камината е захвърлено седло. Както виждам, тук нищо не се е променило.
Сервитьорите изчезват по коридора и аз оставам сама. Правя няколко крачки по старите каменни плочи и усещам как по гръбнака ми пропълзяват тръпки. Ами ако и Сузи се отдръпне от мен така, както сториха родителите ми? Ами ако и тя е станала неузнаваема?
Точно в този момент аз подскачам, защото я зървам през една отворена врата, която гледа към гостната. Русата й коса е вдигната на стегнато кокче. Облечена е в разкошна рокля с цветни мотиви. В скута си държи миниатюрно бебче, накипрено с дълга роба за кръщене. Ауу! Това сигурно е един от близнаците!
Близо до нея стои Таркуин, който държи още едно бебе, също в роба за кръщене. И въпреки че той е облечен в най-старомодния костюм в света, удивителното е, че изглежда изключително добре. Не толкова… дървеняшки, както изглеждаше някога. Нищо чудно Таркуин да се окаже от онези хора, които с напредването на възрастта се разхубавяват все повече и повече. Когато стане на петдесет, вероятно ще прилича на секс символ!
Русокосо, току-що проходило хлапе, е сграбчило крака му. По едно време бащата хваща нежно пръстчетата на детето си и изрича търпеливо:
— Ърни!
Ърни! Изпадам в шок. Моят кръщелник Ърнест? Ама последния път, когато го видях, той беше дребосъчно бебенце!
— Уилфи прилича на момиче — казва Сузи на Таркуин и присвива чело по така познатия ми начин. — А Клементайн — на момче!
— Сладка моя, и двамата изглеждат точно като бебета в кръщелни роби! — отговаря нежно Таркуин.
— Ами ако и двамата се окажат хомосексуални?! — вдига разтревожен поглед към него Сузи. — Ами ако хормоните им са се смесили, докато са били в утробата ми?!
— Всичко им е наред, не се тревожи!
Чувствам се абсурдно притеснена, като клеча до вратата и ги слушам. Не искам да им прекъсвам разговора. Толкова много ми приличат на семейство. Всъщност, те са семейство.
— Колко е часът? — Сузи се опитва да погледне часовника си, но точно в този момент Ърни решава да сграбчи нейната ръка и да се настани в скута й. — Ърни, миличък, трябва да си оправя червилото! Пусна ръката на мама… Хайде, добро момче! Можеш ли да го задържиш за секунда, Тарки?
— Само първо да видя къде да оставя Клементайн. — И Таркуин започва да се озърта, за да провери дали пък по някакво чудо в стаята не се е материализирало детско креватче.
— Аз ще я взема — обаждам се накрая аз и усещам, че всеки момент ще се разрева.
Настъпва тишина. Сузи се извърта рязко.
— Беки? — Зърва ме и очите й се уголемяват като палачинки. — Беки?!
— Ние се върнахме! — засмивам се, треперейки. — Изненада!
— О, боже! О, господи!
Сузи пъхва бебето в ръцете на Таркуин, който мъжествено и изключително факирски се справя и с двете пеленачета. Приятелката ми се втурва към мен и се хвърля на врата ми.
— Беки! Госпожо Брандън!
— Госпожо Клийт-Стюарт! — възкликвам в отговор аз и усещам, че сълзите вече мокрят очите ми. Знаех си, че Сузи не се е променила. Знаех си!
— Направо не мога да повярвам, че сте се върнали! — пищи Сузи и лицето й сияе. — Разкажи ми всичко за вашия меден месец! Разкажи ми за всяко едно… — Внезапно млъква, вторачва се в чантата ми и прошепва: — Господи! Ама това истинска ангелска чанта ли е?!
Ха! Виждате ли сега! Който си знае, си знае!
— Естествено, че е истинска — отговарям и я премятам небрежно на другото си рамо. — Просто един малък сувенир от Милано. Въпреки че… не бих споменавала за нея пред Люк, ако ме разбираш! — Последното го изричам с по-тих глас. — Не бих казала, че той е наясно с нейната стойност.
— Беки! — възкликва Сузи наполовина одобрително, наполовина укорително. — Та той е твой съпруг!
— Именно! — Поглеждам я в очите и двете започваме да се кискаме.
Господи, точно като в доброто старо време!
— Е, как е семейният живот? — пита Сузи.
— Перфектен! — въздъхвам щастливо аз. — Истинско блаженство. Е, нали знаеш… Като младоженци на меден месец!
— На нашия меден месец аз бях бременна — отбелязва с лека тъга Сузи. Протяга ръка и погалва моята ангелска чанта. — Даже нямах представа, че ще ходите в Милано! Къде на друго място ходихте?
— Ходихме навсякъде! Обиколихме целия свят!
— Видяхте ли древния параклис в Махакала? — достига до мен нечий гръмовен глас. Извъртам се и виждам майката на Сузи — Каролайн, която точно в този момент влиза в стаята. Облечена е в най-странната рокля, която някога съм зървала — нещо, изработено от платно в граховозелено.
— Да! — отговарям самодоволно. — Бяхме и там!
Именно Каролайн беше човекът, който ми подсказа идеята за обиколка на света — когато сподели с мен, че най-добрата й приятелка била някаква боливийска селянка.
— А древния град на инките Олантайтамбо?
— Даже отседнахме там!
Очите на Каролайн светват, с което ми подсказва, че съм си взела изпита, а аз пък се изпълвам със заслужената гордост на страстния пътешественик! Няма смисъл да добавям, че преспахме в петзвездния хотел.
— Току-що се видях с викария — обръща се Каролайн към Сузи. — Наговори ми някакви глупости за топла вода за кръщелния котел. А категорично му отказах. Малко студена вода ще се отрази много добре на тези двама малчугани!
— Мамо! — изписква Сузи. — Аз специално помолих за топлата вода! Та те са все още много мънички!
— Глупости! — изгърмява гласът на майка й. — На тяхната възраст ти вече плуваше в езерото! А на шест месеца вече се катереше с мен по хълмовете на Цодила в Ботсуана. Доколкото си спомням, на нито едно от споменатите места не разполагахме с топла вода!
Приятелката ми ме поглежда отчаяно, а аз й се ухилвам съчувствено. После казва:
— Като че ли трябва да тръгвам. А с теб, Беки, ще се видим по-късно. Нали ще поостанете няколко дена?
— За нас ще бъде удоволствие — отговарям, преизпълнена от щастие.
— Боже, на всяка цена трябва да се видя с Лулу! — допълва тя, вече на прага на вратата.
— Кой е този Лулу? — провиквам се след нея, обаче тя не ме чува.
Няма значение. И без това скоро ще разбера. Сигурно е някой нов кон.
Заварвам Люк навън, където между къщата и църквата е разпънат килим с тента отгоре, точно както беше на сватбата на Сузи. Когато тръгваме по килима, носталгията ме завладява от само себе си. Именно тук за първи път стана въпрос за нашата сватба, макар и по доста заобиколен начин. И после Люк ми направи великото предложение.
А ето ни сега отново тук, женени почти от година!
Чувам зад нас нечии стъпки и се обръщам. Към нас тича Таркуин, придържащ в скута си едно бебе.
— Здрасти, Тарки! — поздравявам го аз, когато той се изравнява с нас. — Е, кой от двамата близнаци е това?
— Това е Клементайн! — изрича гордият баща и погледът му светва. — Нашата малка Клеми!
Разглеждам внимателно бебето и полагам максимални усилия да скрия изненадата си. По дяволите! Сузи е напълно права. Момиченцето действително прилича повече на момче!
— Много е красива! — побързвам да възкликна. — Направо божествена!
Опитвам се да измисля нещо, което би подчертало именно женските й качества, когато над главата си долавям някакъв странен звук. Нещо като приближаващ се хеликоптер. Звукът се усилва все повече и повече. И ето че за мое огромно изумление, от небето над нас се приближава огромен черен хеликоптер. Даже… се приземява на поляната зад къщата.
— Имате ли някой приятел с хеликоптер? — обръщам се шашната аз към Таркуин.
— Ами… всъщност, хеликоптерът е мой — отговаря срамежливо младият баща. — Дадох го на един приятел да направи кръгче.
Таркуин притежава и хеликоптер!?
Добре де, не е ли логично да си помислиш, че човек с един милион къщи и хеликоптер не би могъл да си позволи по-хубав, най-вече нов костюм?!
Но ето че вече пристигаме пред църквата, в която бъка от гости. Двамата с Люк се вмъкваме в едно празно местенце отзад и аз се оглеждам, за да потърся роднините на Сузи. Ето го там бащата на Таркуин, облечен в тъмносив смокинг, а до него е и Фенела — сестра му. Облечена е в синьо и пищи възбудено на някакво момиче с руса коса, което не познавам.
— Коя е онази, Агнес? — достига зад мен писклив глас. Обръщам се и виждам жена с побеляла коса и гигантска брошка с рубин да се взира през лорнета си във въпросното русо момиче.
— Това е Фенела, скъпа! — казва жената в зелено, седнала до нея.
— Нямам предвид Фенела! Нея я познавам! Онази, другата, с която Фенела разговаря — коя е?
— Да не би да имаш предвид Лулу? Това е Лулу Хедърингтън.
Вдигам изненадано поглед. Значи Лулу не е кон. Значи тя е жена.
Този път я оглеждам далеч по-внимателно. Всъщност, първоначалното ми предположение е донякъде вярно — тя и без това си прилича на кон. Много е слаба и кльощава, точно като Сузи, и носи розов костюм от туид. Точно в този момент тя се смее на нещо, което Фенела й е казала — точно така! Усмивката й също е конска — излага на показ и зъбите, и венците й.
— Тя е една от кръстниците — добавя зад мен Агнес. — Страхотно момиче, казвам ти! И е най-добрата приятелка на Сюзън.
Какво?!
Оставам като гръмната. Ама това е истински абсурд! Аз съм най-добрата приятелка на Сузи! И всички отлично го знаят.
— Лулу пристигна да живее в селото преди шест месеца и оттогава насам двете са направо неразделни! — продължава обясненията си Агнес. — Виждаме ги да яздят заедно всеки божи ден. Двете с нашата скъпа Сюзън толкова си приличат! Виж ги само една до друга — колко са сладки!
В предната част на църквата се е появила Сузи, носеща скъпия си Уилфрид. Вярно, сега като ги гледам, между нея и Лулу като че ли има някаква прилика. Макар и доста повърхностна. И двете са високи и руси. И двете са вдигнали косата си на идентични кокчета. Сузи разговаря с Лулу, а цялото й лице сияе и точно когато ги наблюдавам, двете едновременно избухват в смях.
— Освен това двете имат толкова много общи неща помежду си. — Гласът на Агнес пронизва въздуха зад мен. — Като вземеш конете и децата… двете са си от голяма помощ една на друга.
— Всяко момиче се нуждае от най-добра приятелка — изрича поучително другата жена.
Двете млъкват, защото точно в този момент се чуват първите акорди на органа. Паството се изправя и аз, заедно с останалите, се присягам към молитвеника пред мен. Обаче не виждам нито думица. Отвътре сърцето ми тупти така, че ще се пръсне.
Тези хора зад мен сигурно нещо не са разбрали. Не това момиче там е най-добрата приятелка на Сузи! Аз съм нейната най-добра приятелка!
След края на службата всички се насочваме обратно към къщата, където във фоайето вече свири струнен квартет и е пълно със сервитьори, циркулиращи навсякъде с напитки на подносите си. Люк автоматично бива приклещен от някакъв приятел на Таркуин, който го познава по делова линия, така че аз се отдръпвам и оставам съвсем сама, за да си размишлявам на воля над чутото в църквата.
— Беки! — чувам гласа на Сузи зад себе си и се обръщам, въздъхвайки облекчено.
— Сузи! — светва лицето ми. — Всичко беше страхотно!
Само лицето на Сузи е достатъчно, за да отмие всичките ми тревоги и притеснения. Разбира се, че аз съм най-добрата й приятелка! Няма как да е друго!
Не трябва да забравям все пак, че отсъствах от страната доста дълго време. Така че Сузи не може да стои сама — все трябва да си намери приятелка сред местните хора. Важното обаче е, че вече съм си тук!
— Сузи, хайде утре да излезем по магазините! — изричам първото, което ми идва на ум. — Можем да отскочим до Лондон… Аз ще ти помогна с бебетата…
— Няма да мога, Беки — отговаря тя и сбръчква притеснено чело. — Обещах на Лулу, че утре сутринта ще излезем на езда.
В продължение на няколко мига не успявам да кажа нищо. А защо пък да не може да си отложи ездата?!
— Ами, хубаво — опитвам се да се усмихна аз. — Няма проблеми. Значи… ще го направим някой друг път.
Бебето в ръцете й започва да вие на глад и тя се смръщва.
— Очевидно ще трябва да се оттегля, за да ги нахраня. Но после на всяка цена трябва да ви запозная с Лулу! Двете със сигурност ще си допаднете!
— Сигурна съм! — отвръщам аз, като се старая да вложа достатъчна доза ентусиазъм в гласа си. — Значи до после!
И виждам как Сузи се отдалечава по посока на библиотеката.
— Шампанско, мадам? — казва един сервитьор до мен.
— Да, благодаря!
Поемам чаша шампанско от подноса. После, внезапно озарена от гениална мисъл, вземам и още една. Тръгвам и аз към библиотеката и тъкмо се присягам към бравата, когато отвътре излиза Лулу и притваря внимателно вратата зад себе си.
— О, здравейте! — изрича тя с префинен, аристократичен глас. — В момента Сузи кърми децата.
— Да, знам — усмихвам се аз. — Аз съм приятелката й Беки. Донесох й малко шампанско.
Лулу също ми се усмихва, ала ръката й не помръдва от бравата.
— Според мен Сузи би желала точно в този момент никой да не я безпокои — отсича с приятен глас тя.
Оставам като гръмната. Прекалено съм шашната, за да отговоря каквото и да било.
Да не я безпокои никой ли? Дори и аз?
В този момент ми идва да отвърна рязко: „Та нали именно аз бях със Сузи, когато раждаше Ърни?! Виждала съм я в далеч по-деликатни ситуации, отколкото ти някога ще имаш възможност!“
Но размислям. Няма смисъл да започваме битка, когато току-що сме се запознали. Хайде де! Постарай се да бъдеш учтива!
— Значи вие трябва да сте Лулу — изричам колкото ми е възможно по-мило и протягам ръка. — Аз съм Беки.
— Да, ти си Беки. Ами, слушала съм доста неща за теб.
Но защо тази жена ме гледа с присмех? Какво й е казала Сузи?
— А ти си кръстницата на Клементайн! — продължавам да устоявам учтивостта си. — Това е… прекрасно!
Полагам неимоверни усилия да постигна разбирателство с тази жена. Странното обаче е, че в нея има нещо, което ме кара да се присвия и отдръпна. Устните й са прекалено тънки и стиснати. Очите й са прекалено студени.
— Космо! — излайва внезапно тя. Проследявам погледа й и зървам един едва кретащ дребосък, който точно в този момент се вмъква между струнния квартет. — Ела тук, скъпи!
— Космо! Страхотно име! — продължавам да се опитвам да установя приятелска връзка аз. — Много добра идея да го кръстите на това велико списание!
— Списание ли?! — Лулу ми отправя поглед, от който става ясно, че вече ме счита за пълен кретен. — Всъщност, името произлиза от старогръцката дума „космос“, което означава „идеален ред“!
Бузите ми пламват от неудобство, примесено с негодувание. Че откъде бих могла да знам подобно нещо?!
Ако иска да знае, точно тя е глупачката! Така де! Защото колко души са чували за списание „Космополитън“! Милиони. А колко са чували за някаква си скапана старогръцка дума? Не повече от трима. Именно!
— Ти имаш ли деца? — започва учтив разговор тя.
— Ами… не.
— А коне гледаш ли?
— Ами… не.
Тишина. Очевидно запасът от въпроси на Лулу се бе изчерпал. Предполагам, че е дошъл моят ред.
— А ти… колко деца имаш?
— Четири — отговаря тя. — Космо, Людо, Иво и Клариса. Съответно на две, три, пет и осем години.
— Ужас! Сигурно си много заета!
— О, безспорно! Но когато човек има деца, навлиза в друг свят — отвръща самодоволно тя. — Всичко се променя. Просто не можеш да си представиш как е.
— Може и да мога — засмивам се аз. — Помагах на Сузи веднага след раждането на Ърни. Така че знам какво е да…
— Невъзможно — махва унищожително с ръка тя. — Никоя жена не е в състояние да го разбере, докато самата тя не стане майка! Това е факт!
— Добре — отвръщам и се усещам като смазана.
Ама как е възможно Сузи да бъде приятелка с тази жена? Как?!
Неочаквано от вътрешната страна на библиотеката се чува някакъв шум и оттам излиза Сузи. В едната си ръка държи бебе, в другата — мобифон, и като цяло представлява ужасяваща гледка.
— Здрасти, Сузи! — побързвам да я посрещна весело аз. — Тъкмо ти носех чаша шампанско! — Подавам й чашата, ала приятелката ми като че ли въобще не ме забелязва.
— Лулу, Уилфи има някакъв обрив! — прошепва като смазана тя. — Твоите имали ли са подобно нещо?
— Нека погледна — кимва Лулу и като същински експерт поема бебето от ръцете на Сузи. Разглежда го, след което отсича: — Мисля, че обривът е от горещина.
— Наистина ли?!
— Прилича ми на опарено от коприва — побързвам да се намеся и аз. — Приближавал ли се е наскоро до коприва?
Очевидно на никого не му пука за моето мнение.
— Имаш нужда от „Судокрем“ — продължава Лулу. — Ще ти дам, ако нямаш. А после ще се отбия до аптеката, за да си купя за моите.
— Благодаря ти, Лулу! Ти си истински ангел! — кимва облекчено Сузи, поема бебето от ръцете й и точно в този момент мобилният й зазвънява.
— Здрасти! — казва тя в телефона. — Най-сетне! Къде сте? — Докато слуша, лицето й се сбърчва от ужас. — Майтапите се!
— Какво става? — изричаме едновременно двете с Лулу.
— Обади се господин Щастливко! — извива Сузи, като се обръща към Лулу. — Спукал е гума! Намира се край Тидлингтън Марш!
— Кой е господин Щастливко? — питам объркано.
— Клоунът! — извива отчаяно Сузи. — Там има цяла стая, пълна с деца, които нямат търпение той да се появи! — И посочва към една двойна врата, зад която зървам огромни тълпи деца с официални роклички и елегантни ризки, които се гонят и се замерят с възглавници.
— Веднага отивам да го взема! — отсича Лулу, като си оставя чашата. — Добре че поне знаем точно къде е. Връщам се след не повече от десетина минути. Кажи му да си стои там и да следи за моя рейнджроувър.
— Лулу, ти си направо божествена! — въздъхва облекчено Сузи. — Направо не знам какво щях да правя без теб!
Пронизва ме стрелата на ревността. Искам аз да съм тази, която помага на Сузи. Аз трябва да бъда направо божествена!
— Нямам нищо против и аз да отида да го взема! — изричам скорострелно. — Веднага тръгвам!
— Нямаш представа къде точно е това място — отбелязва любезно Лулу. — По-добре е да отида аз.
— Ами децата? — озърта се безпомощно Сузи към вратата, зад която децибелите на детските писъци растат.
— Ще трябва да почакат. Като няма клоун, няма — и това е!
— Но…
— Аз ще ги забавлявам междувременно! — чувам се да изричам, преди да успея да се спра.
— Ти ли?! — Двете се обръщат едновременно към мен и зяпват.
— Да, аз — изричам уверено.
Ха! Ще им покажа аз коя е най-добрата приятелка на Сузи!
— Беки… сигурна ли си, че го искаш? — гледа ме напрегнато Сузи.
— Няма проблеми — махвам небрежно с ръка аз.
— Ама…
— Сузи — поставям ръка на рамото й аз, — моля те! Мисля, че все ще се справя с няколко деца за няколко минути!
О, господи!
Ама това е същинска лудница!
Направо не си чувам мислите. Не чувам абсолютно нищо друго, освен кошмарните писъци на двадесетина превъзбудени деца, които търчат из стаята като диви зверчета и се удрят безмилостно.
— Хммм… извинете — започвам.
Писъците нарастват. Сигурна съм, че току-що бе убит някой, само че не мога да разбера точно кой, защото всичко ми се слива като в мъгла.
— Седнете! — избучавам аз в опит да надвия невъобразимия шум. — Всички веднага по местата си!
Ама те дори не спират! Качвам се на един стол и поставям ръце пред устата си като фуния.
— Всеки, който благоволи да седне — започвам да крещя, — ще получи БОНБООООН!
Писъците автоматично спират и се чува тътен, когато двадесетината деца се стоварват едновременно на пода.
— Здравейте на всички! — извиквам весело. — Аз съм… Беки Белята! — И започвам да клатя смешно глава. — Хайде всички да кажем сега: „Здравей, Беки Белята!“
Гробна тишина.
— Ами къде ми е бонбончето? — обажда се едно дребно момиченце.
— Амииии…
Бръквам в чантата си, обаче вътре няма никакво бонбонче, освен билковите таблетки за пришиване, които си купих, за да се справя по-лесно с дългия полет. С портокалов вкус.
Дали пък…
Не. Глупости.
— По-късно ще го получиш! — отсичам делово аз. — Всички трябва да бъдат мирни и кротки и едва тогава ще си получите бонбончетата!
— Този клоун е фалшив! — отсича момченце в костюмче на „Ралф Лорен“.
— Аз не съм фалшива! — извисявам глас, пълен с негодувание. — Вижте! Хммм…
Бързо закривам лицето си с ръце, свалям ги бързо и изревавам:
— Бау!
— Ние не сме бебета! — изрича презрително момченцето. — Искаме истински фокуси!
— А защо да не взема да ви изпея една хубавичка песничка? — изричам успокоително. — Зайченцето бяло…
— Направи ни фокус! — изпищява едно момиченце.
— Искаме фокуси! — приглася момченцето.
— ИСКАМЕ — ФОКУСИ! ИСКАМЕ — ФОКУСИ!
Боже господи! Ама те вече го напяват! А момченцата удрят по пода с юмручета! Всеки момент пак ще станат и ще започнат да се налагат като подивели, фокус… фокус… Мисълта ми се стрелка хаотично… Знам ли някакъв фокус?
— Добре де! — извиквам отчаяно. — Ще ви направя един фокус! Гледайте!
Разтварям рязко ръце, извивам ги назад и се извъртам колкото ми е възможно повече.
После разкопчавам сутиена си, като се опитвам да си спомня какъв цвят беше.
Ах, да! Днес съм с яркорозовия с панделчиците. Чудничко!
В стаята се е възцарила напрегната тишина.
— Ама ти какво правиш? — пита момиченце с огромни очи.
— Почакай и ще видиш!
Като се старая да поддържам назрялата тайнственост, аз измъквам дискретно едната презрамка на сутиена си през едната ръка, а после другата — през другата. Децата не отлепят погледи от мен.
Сега, когато успях да си възвърна самоувереността, смятам, че май се справям доста добре със задачата. Направо съм родена за фокусник!
— Наблюдавайте внимателно! — изричам с тържествен глас, както правят големите илюзионисти. — Защото всеки момент ще накарам едно нещо да се… ПОЯВИ!
Две дечица вече ахват.
Ей, нямаше да е зле да имаше барабанен фон в този момент.
— Едно… две… три… — и рязко измъквам розовия сутиен от ръкава си, като го вдигам високо. — Та-даааа!
Възторжени аплодисменти избухват в стаята.
— Тя направи фокус! — разкрещява се едно червенокосо момченце.
— Отново! — пищи момиченце. — Направи го пак!
— Искате да го направя пак, така ли? — изписквам, вече напълно въдворена на служба.
— Дааааа! — пищят всички.
— Мисля, че няма да стане! — достига до нас ведър, но безкрайно строг глас. Обръщам се.
На прага стои Лулу и ме наблюдава с неприкрито отвращение.
О, не!
Господи! Ама сутиенът ми продължава да се върти в ръката ми!
— Искаха да им направя някакъв фокус — обяснявам аз, като се опитвам да свия нехайно рамене.
— Не смятам, че точно този род фокуси са подходящи за малки деца! — изрича студено тя, като присвива чело. После се обръща към аудиторията с широка, майчинска усмивка и изчуруликва: — Кой иска сега да види господин Щастливко?
— Искаме Беки Белята! — изревава момченцето. — Тя си измъква сутиена!
Мамка му!
— Беки Белята вече ще… хммм… тръгва! — изричам ведро аз. — Но пак ще се видим, деца!
Не смея да погледна Лулу в очите. Свивам сутиена си на топка, натъпквам го в чантата и излизам от стаята. Насочвам се към шведската маса, където зървам Люк да си похапва сьомга.
— Добре ли си? — поглежда ме изумено той. — Почервеняла си като домат.
— Ами… добре съм. — Сграбчвам чашата му и отпивам голяма глътка шампанско. — Всичко е наред.
Обаче не е.
Продължавам да се надявам Лулу да си тръгне, та да мога да си поговоря хубавичко със Сузи. Ала от тръгването й няма и помен. Мотае се наоколо, помага за чая на децата, после почиства. Всеки път, когато се опитам да помогна с нещо, тя вече ме е изпреварила било с влажен парцал, било с бисквитка, било с майчински съвет. Двете със Сузи водят един безкраен разговор за деца и аз установявам, че ми е напълно невъзможно да вметна и думичка.
Едва в десет часа вечерта тя благоволява да си тръгне и аз накрая се озовавам насаме в кухнята със Сузи. Тя седи на дивана, кърми единия от близнаците и през три минути се прозява.
— Значи изкарахте хубав меден месец, а? — изрича замечтано.
— Беше фантастично! Направо идеално. Ходихме в едно удивително местенце в Австралия, където можеш да се гмуркаш и…
Не довършвам, защото Сузи отново се прозява. Защо не взема да й разкажа утре?
— А ти как си? Как се чувстваш с тези три деца?
— Ами… нали знаеш — махва с ръка тя и се усмихва уморено. — Хубаво е. Много изтощително, разбира се. Просто всичко е различно.
— И ти… прекарваш доста време с Лулу, доколкото разбирам — отбелязвам с престорено нехайство.
— Да, не е ли страхотно?! — вдига глава Сузи, внезапно ободрена.
— Е, ами… страхотно — отбелязвам колебливо. — Макар че тя ми се струва малко командаджийка…
— Командаджийка ли?! — изумява се Сузи. — Беки, как можа да кажеш подобно нещо?! Ако не беше тя да ми помага, не знам какво щях да правя! Буквално ми спаси живота!
— Добре де — побързвам да дам на заден. — Нямах предвид, че…
— Тя прекрасно разбира какво преживявам в момента — въздъхва приятелката ми. — Така де, след като ги има четири! Наистина ме разбира!
— Ясно.
А аз не разбирам. Точно това има предвид.
Вторачвам се в чашата си с вино и усещам как главата ми внезапно натежава. Нито една от срещите ми досега не минава по план.
Изправям се и започвам да се разхождам небрежно. По облепената с корк стена се виждат множество семейни снимки. На една двете със Сузи сме облечени за някакво парти с кожени змии около шиите и блестящи сенки. А на друга сме тя и аз в болницата, заедно с Ърни.
И тогава, с огромна болка зървам съвсем нова снимка на Сузи и Лулу, яхнали конете си, в идентични костюми за езда и еднаква сбруя. И двете се усмихват широко към фотоапарата и приличат на еднояйчни близначки.
Гледам тази снимка и усещам, че в гърдите ми назрява решителност. Нямам намерение да изгубя най-добрата си приятелка заради някаква си властна кралица на ездата с конска физиономия. Каквото може да прави Лулу, и аз ще го правя!
— Защо не взема да дойда утре с вас, за да пояздим? — изричам небрежно. — Ако имаш свободен кон, разбира се.
Ще си сложа дори и шлем, ако се налага!
— Искаш да дойдеш на езда?! — вдига изумено глава Сузи. — Ама… Беки, ти не можеш да яздиш!
— Напротив, мога! — отсичам безгрижно. — Двамата с Люк доста пояздихме по време на медения си месец, ако искаш да знаеш!
Което отчасти си е точно така. Е, почти де. Мислехме да ходим на камилско сафари в Дубай, обаче после си променихме решението и отидохме да се гмуркаме в Австралия.
Както и да е. Това няма никакво значение. Всичко ще бъде наред. Така де! Язденето не може да е чак толкова трудна задача! Просто си сядаш на коня и го подкарваш. Фасулска работа.