Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (17)

Четиринадесет

На следващата сутрин главата ме цепи яко. Което може би има нещо общо с факта, че снощи омахах цялата бутилка шампанско съвсем сама, като я гарнирах с кутия и половина шоколадови бонбони.

Междувременно Джес, Люк и Гари прекараха часове наред пред компютъра. Дори и когато им занесох пица, за да не стоят гладни, те въобще не ме удостоиха с внимание. Така че аз изгледах съвсем сама целия филм „Хубава жена“, след което до половината — „Четири сватби и едно погребение“. Накрая, когато стана очевидно, че никой не е приритал за мен, реших да си легна.

Докато се опитвам през замъгленото си съзнание да уцеля ръкавите на халата си, Люк вече си е взел душ и се е спретнал в „ежедневно уикенд“ облекло, което използва най-вече тогава, когато възнамерява да прекара целия ден в офиса.

— По кое време свършихте снощи? — изричам дрезгаво аз.

— Доста позакъсняхме — клати глава Люк. — Но наистина много държах да оправим онзи сиди-ром колкото бе възможно по-скоро. Направо не знам какво щяхме да правим, ако не беше Джес!

— Ясно — смотолевям и ме залива негодувание.

— Не мога да не й призная — добавя той, като си завързва връзките на обувките, — че е голяма работа! Снощи направо ни спаси! Помощта й бе неоценима. Определено се оправя страхотно с компютрите!

— Така ли? — изписквам аз.

— Ами, да! Направо е страхотна! — Изправя се и ме целува. — Ти беше напълно права. Много се радвам, че я покани на гости за уикенда!

— Аз също! — насилвам се да се усмихна аз. — Всички си прекарахме страхотно!

Повличам крака към кухнята, където Джес вече седи на барплота с дънки и тениска и чаша вода.

Прави се на много умна.

Очаквам всеки момент да разцепи атома. Може би, между две коремни преси.

— Добро утро — поздравява ме тя.

— Добро да е! — изричам аз с най-любезния си глас на добра домакиня.

Снощи реших да попрегледам наново книгата си за домакинята — там се казваше, че дори и гостът ви да ви вбесява, длъжни сте да се държите възпитано и любезно.

Добре де. Мога да бъда възпитана колкото пожелаете! И изключително любезна при това!

— Добре ли спа? Искаш ли да ти приготвя нещо за закуска?

Отварям хладилника и изваждам оттам прясно изцеден портокалов сок, както и сок от грейпфрут и червени боровинки. От кутията за хляб вадя едрозърнест хляб, кроасани и кифлички. После започвам да ровичкам из шкафовете за някакви мармалади. Откривам три луксозни неща за мазане: ягодов мармалад с шампанско, мед от диви цветя и белгийски течен шоколад. Накрая смъквам няколко вида луксозни кафета и чайове, от които тя може да избира. Ето! Никой не може да ме обвини, че не съм предложила великолепна закуска на гостенката си!

Давам си сметка, че Джес наблюдава всяко мое движение, а когато се обръщам, забелязвам, че изражението на лицето й е много странно.

— Какво има? — питам. — Да не би нещо да не е наред?

— А, нищо — отвръща неловко тя. Отпива от водата си, после отново вдига поглед към мен. — Снощи Люк ми разказа всичко. За твоя… проблем.

— За моя какво?!

— За непрекъснатото ти харчене на пари.

Опулвам се шокирано в нея. Значи така е направил съпругът ми! Виж ти!

— Аз нямам никакъв проблем — отсичам, като й се усмихвам очарователно. — Той е преувеличил.

— Той ми каза, че те е поставил на строго определен дневен лимит — изрича загрижено Джес. — Доколкото схващам, точно сега надали разполагаш с особено големи суми пари.

— Да, точно така — отговарям любезно.

А наум добавям: „Не че това ти влиза в работата!“ Направо не мога да повярвам, че съпругът ми се е раздрънкал така по мой адрес!

— В такъв случай… как си могла да си позволиш луксозно кафе и ягодов мармалад с шампанско? — пита тя и посочва към затрупания с храна барплот.

— С разумно управление на средствата — отговарям с шлифован глас аз. — С определяне на приоритетите. Ако човек успее да спести за едно нещо, после може да се поотпусне за друго. Това е първото правило за успешно управление на финансите. Или поне така ме учеха в колежа по финансова журналистика — добавям небрежно.

Добре де, послъгах мъничко. Не съм ходила в подобен колеж. Обаче тя за кого се мисли, че ме разпитва така?!

— Хубаво де, но от кои неща спестяваш в такъв случай? — пита Джес и сбърчва чело. — В тази кухня не виждам нищо, което да не е купено или от „Фортнъм“, или от „Хародс“!

Отварям уста, за да изразя възмущението си, но точно тогава си давам сметка, че тя може би е права. След като започнах да изкарвам всичките тези пари от и-бей, нещо ми стана навик да купувам храна само от отдела за хранителни продукти на „Хародс“. Но пък какво от това?! „Хародс“ си е идеален магазин за хранителни продукти!

— Моят съпруг предпочита добър стандарт на живот — отсичам през стиснати устни аз. — И моята цел е да му го осигуря.

— Но можеш да го правиш и с по-малко средства! — изрича Джес и се привежда напред. — Можеш да спестяваш от всичко около теб! Мога да ти дам няколко идеи, ако искаш!

Идеи ли? Идеи от Джес?!

Внезапно таймерът на фурната изписква и аз се стряскам. Време е!

— Да не би да готвиш нещо? — озърта се озадачена Джес.

— Ами… не точно. Моля, заповядай, хапни си каквото ти харесва! Веднага се връщам!

Втурвам се задъхана в кабинета и включвам компютъра. Залагането за оранжевото ретро палто завършва след пет минути и аз съм твърдо решена да го получа! Потропвам нетърпеливо с нокти по бюрото и веднага, щом екранът светва, аз включвам съхранената страница на и-бей.

Знаех си! „Китибий 111“ отново е заложила! 200 лири!

Ако си мисли, че е много хитра, не е познала! Добре тогава, на ти, „Китибий 111“!

Изваждам хронометъра на Люк от чекмеджето на бюрото и го нагласям за три минути. Когато определеният срок изтича, аз заставам в готовност с ръце върху клавиатурата, като атлет, който чака сигнала за старта.

Окей. Една минута преди края. Старт!

Колкото ми е възможно по-бързо, аз напечатвам „00. 50“.

Мамка му! Ама какво написах аз? Изтрий! 200. 50.

Натискам бързо команда „Изпрати“ и ето че излиза следващият аналогов прозорец — идентификационен номер на потребителя, парола… Печатам с все сили.

„На настоящия етап Вашият залог е най-висок“ — прочитам аз.

Десет секунди до финала. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Ами ако точно сега някой реши също да наддава?

Щраквам като обезумяла командата „Нови данни“.

— Какво правиш, Беки? — достига до мен гласът на Джес, която е застанала на прага.

Да я вземат мътните!

— А, нищо! — смотолевям аз. — Защо не си направиш препечена филийка, докато аз…

Страницата отново се отваря. Не мога да си поема дъх. Дали съм… дали съм…

„Поздравления! Печелите стоката!“

— Даааа! — извиквам възторжено, неспособна да се овладея, и удрям победоносно въздуха. — Да! Мое е!

— Кое е твое? — пита Джес, като приближава зад гърба ми и се втренчва в екрана пред мен. — Това ти ли си там?! — изрича шокирано. — Имаш толкова малък лимит, а си купуваш палто за двеста паунда?!

— Нещата не стоят точно така! — отговарям, изпълнена с угризения заради изражението й. Изправям се, отивам да затворя вратата на кабинета, след което се обръщам към нея.

— Виж какво — изричам съзаклятнически. — Всичко е наред! Имам едни пари, за които Люк въобще няма представа! От известно време продавам нещата, които си купихме по време на медения месец — и съм натрупала жестоки суми! Онзи ден продадох десет часовника „Тифани“ и от тях изкарах две хиляди паунда! — Вдигам гордо брадичка и добавям: — Така че мога без проблеми да си позволя подобно палто!

Неодобрителното изражение на Джес въобще не се променя.

— Можела си да сложиш тези пари в банкова сметка с голяма лихва! — изтъква назидателно тя. — Или да ги използваш, за да погасиш част от дълговете си!

Едва потискам внезапно зародилото ми се желание да й зашлевя шамар.

— Добре де, ама не го направих! — изричам вместо това, като се старая да запазя учтивия си тон. — Купих си палто!

— И Люк няма никаква представа за това! — отправя ми изпепеляващ, обвинителен поглед сестра ми.

— Не е необходимо да има представа! Джес, моят съпруг е много зает човек — опитвам се да обясня. — Моята роля е да поддържам домакинството му, а не да му губя времето с дреболии от ежедневието.

— И затова го лъжеш.

В тона й вече се усеща недвусмислено раздразнение.

— Всеки брак се нуждае от известна тайнственост. Това е добре известен факт!

Джес само поклаща неодобрително глава.

— Този ли е начинът, по който можеш да си позволиш също така и мармалади от „Фортнъм“? — пита, като посочва компютъра. — Не смяташ ли, че трябва да бъдеш искрена с него?

О, за бога! Ама тя очевидно не разбира нищичко!

— Джес, позволи ми да ти обясня — продължавам да запазвам хладнокръвие аз. — Нашият брак е сложен, жив организъм, който само ние двамата сме в състояние да проумеем. Аз, естествено, отлично знам какво да кажа на Люк и какво не, за да не го притеснявам. Наречи го инстинкт, наречи го дискретност, наречи го емоционална интелигентност, ако щеш! Това е!

Джес впива очи в моите, след което изрича тихо:

— Мисля, че се нуждаеш от помощ.

— От никаква помощ не се нуждая! — срязвам я с доста рязък вече тон аз.

Изключвам компютъра, бутвам назад стола си и минавам покрай нея, като се насочвам към кухнята. Там заварвам Люк, който приготвя кафе.

— Харесва ли ти закуската, скъпи? — питам с нарочно повишен тон аз.

— Фантастична е! — възторгва се съпругът ми. — Откъде успя да намериш тези яйца от пъдпъдък?

— Ами… нали знаеш… — усмихвам се влюбено аз. — Знам, че много ги обичаш, затова се постарах да ги намеря заради теб! — И стрелвам с победоносен поглед Джес, която само подбелва очи.

— Обаче сме свършили бекона — отбелязва Люк. — Както и някои други неща. Написал съм ти ги на една бележка.

— Няма проблеми — отговарям, защото току-що ми хрумва брилянтна идея. — Още сега ще отида да ги купя. Джес, нали нямаш нищо против да свърша малко домакинска работа? Ти, ако искаш, няма нужда да идваш, разбира се — добавям с най-сладкия си глас. — Знам колко много мразиш и презираш пазаруването.

Слава богу, че ще й се измъкна!

— Няма проблеми — кимва тя, като си пълни нова чаша вода на мивката. — С удоволствие ще дойда с теб!

Усмивката ми застива.

— Ще дойдеш в „Хар…“, тоест, в супермаркета?! — изписквам аз. — Но там ще ти бъде много скучно! Моля те, не се налага, ако не искаш!

— Напротив, искам! — поглежда ме многозначително тя. — Стига ти да нямаш нищо против!

— Да имам нещо против ли?! — изричам през стиснати устни. — Защо пък да имам нещо против? Ей сега ще отида да се приготвя.

* * *

Когато тръгвам по коридора към спалнята, душата ми ври от възмущение. За кого се мисли тя, че да ми казва, че имам нужда от помощ?!

По-скоро тя е тази, която има нужда от помощ! Някой да й помогне да разтегли мръсната си уста в усмивка!

И каква наглост, моля ви се! Да ми дава съвети за брака ми! Че тя какво изобщо знае за брака?! Двамата с Люк имаме великолепен брак! Почти не сме имали кавга!

Домофонът иззвънява и аз вдигам разсеяно слушалката.

— Ало?

— Здравейте! — достига до мен мъжки глас. — Нося цветя за Брандън!

Натискам доволно бутона. Значи някой ми е изпратил цветя?

О, господи! Сигурно Люк ми ги изпраща! Толкова е романтичен! Сигурно днес имаме някаква готина годишнина, за която съм забравила — като например първата ни вечеря заедно или може би първият път, когато сме спали заедно… Нещо подобно.

Всъщност сега, като се замисля, не може да нямаме някаква годишнина.

Както и да е. Просто искам да кажа, че това идва, за да докаже моята теза. Това идва, за да докаже каква фантастична връзка съществува между нас и че Джес въобще не е права! За нищо не е права!

Отварям широко вратата на апартамента и заставам в очакване на прага. Ще й покажа аз на нея! Ще отнеса цветята право в кухнята и ще целуна страстно Люк, а тя ще каже в знак на извинение нещо от рода на: „Нямах никаква представа колко силна е връзката между вас двамата!“ А аз ще й се усмихна мило и ще отвърна: „Е, Джес, нали знаеш…“

Картината в главата ми избледнява при отварянето на вратите на асансьора. И… о, господи! Люк трябва да е похарчил цяло състояние!

Двама униформени доставчици на цветя носят най-огромния букет от рози, който можете да си представите, плюс грамадна кошница с плодове, в която се мъдрят индивидуално опаковани портокали, папая и ананаси.

— Аууу! — изписквам щастливо. — Ама това е фантастично! — И отправям лъчезарна усмивка към човека, който ми поднася папката си за подпис.

— Нали ще ги предадете на господин Брандън? — пита единият от мъжете, преди да се качат обратно в асансьора.

— Разбира се! — изчуруликвам весело.

Само след секунда обаче смисълът на думите му достига съзнанието ми.

Чакай малко! Всичко това е за Люк, така ли?! Че кой, за бога, ще изпраща цветя на Люк?!

Между цветята зървам елегантна картичка и я измъквам любопитно. После, когато прочитам написаното, замръзвам на място.

Уважаеми господин Брандън,

С огромно прискърбие научих за Вашето заболяване! Моля ви да ме уведомите, ако мога да Ви помогна с каквото и да било! Бъдете спокоен, че можем да отложим откриването на хотела толкова, колкото е необходимо до пълното ви и успешно възстановяване!

С най-добри пожелания:

Нейтън Темпъл

Вторачвам се в картичката, парализирана от ужас. Това не трябваше да се случва!

Нейтън Темпъл не трябваше да праща цветя. Не трябваше да отлага откриването на хотела. Трябваше просто да ни се махне от главата!

— Какво е това? — чувам зад себе си гласа на Люк. Подскачам ужасено и когато се обръщам, го виждам, че се приближава към мен.

За части от секундата смачквам картичката от Нейтън Темпъл и я пъхвам в джоба на халата си.

— Здрасти! — изписквам притеснено. — Не са ли страхотни?

— За мен ли са? — изумява се Люк, като забелязва етикета на доставчика. — И от кого са?

Бързо! Мисли! Измисли нещо!

— Те са от… от… мммм… мен! — изстрелвам накрая.

— От теб ли?! — опулва се срещу мен Люк.

— Да! Реших, че може би ще се зарадваш да ти изпратя малко цветя! И… мммм… плодове. Заповядай, скъпи! Честита събота!

Успявам някак си да натикам огромния букет и кошницата в ръцете на Люк, след което го целувам леко по бузата. Люк стои и ме гледа като истукан.

— Беки, много съм поласкан наистина! — изрича накрая. — Честна дума! Но защо си ми пратила всичко това? Че и кошница с плодове на всичко отгоре?!

Необходимо ми е известно време, докато скалъпя отговора си.

— Налага ли се да има някаква конкретна причина, че да изпратя на съпруга си кошница с плодове?! — изричам накрая, като съумявам да добавя към тона си и лека обида. — Просто реших, че те могат да бъдат като символ на нашия брак! Нали се сещаш? Та ето, че първата ни годишнина вече тропа на прага!

— Ясно — отвръща Люк след кратка пауза. — Ами… благодаря ти! Прекрасни са! — Вторачва се по-отблизо в букета и пита: — А това какво е?

Погледът ми проследява неговия и стомахът ми прави салтомортале. Сгушена между красивите рози си седи позлатена картичка с надпис: „Скорошно оздравяване!“

Мамка му!

— „Скорошно оздравяване“ ли? — изумява се съпругът ми.

Мозъкът ми щрака на светкавични обороти.

— Това… това… не означава точно онова, което пише — измислям накрая. — Това е нещо като… като код!

— Код ли?!

— Точно така! Всеки брак се нуждае от някакъв таен код на комуникация между съпруга и съпругата! Затова реших, че нищо не ми пречи да въведа такъв!

Люк ме поглежда продължително и накрая изрича:

— И какво, в такъв случай означава „Скорошно оздравяване“? На нашия таен код, де.

— То е… мммм… всъщност е… много лесно — прочиствам гърло и добавям самоуверено: — „Скорошно“ означава „Обичам“, а „Оздравяване“ означава…

— Може би „те“? — помага ми Люк.

— Точно така! Схващаш идеята, нали?! Страхотно е, не смяташ ли?

Възцарява се тишина. Стоя със свити встрани юмруци, а Люк ме наблюдава изпитателно.

— И смяташ, че не е възможно да са… направили грешка например, когато… когато са записвали поръчката, така ли? — изрича накрая Люк.

Господи!

Ама това обяснение е далеч по-добро! Как не можах да се сетя първа?!

— Разкри ме! — изкикотвам се аз. — Сбъркала съм! Нали ме знаеш каква съм! А сега… хммм… върви си хапни добре, а аз ще се обличам, за да тръгвам към супермаркета!

Гримирам се, обаче сърцето ми трепери като на подплашено врабче.

И какво ще правя сега? Как ще оправя тази ситуация?

Ами ако Нейтън Темпъл реши да се обади и да провери как се чувства Люк? Ако му изпрати още цветя?

Или ако пожелае да дойде на посещение при болен? Паниката ми се засилва още повече, от което ръката ми се разтреперва и аз си мацвам спирала за мигли върху клепача. Хвърлям я ядосано върху тоалетката.

Окей. Само… спокойно. Нека първо прегледаме какви възможности имам.

Първа възможност: Да кажа всичко на Люк.

Абсурд! Няма начин. Само при мисълта за това стомахът ми се свива на топка. Той е толкова ангажиран с тази работа около „Аркодас Груп“. Само ще го ядосам. Освен това, като отзивчива съпруга, аз би трябвало по-скоро да играя ролята на щит срещу подобни раздразнения.

Втора възможност: Да кажа на Люк само някои неща.

Нещо като редакционни заглавия. И може би предадени в светлина, която да ме изкара много добра, като изобщо не споменавам името на Нейтън Темпъл.

О, боже! Невъзможно!

Трета възможност: Да се справя дискретно със ситуацията в стила на Хилари Клинтън.

Но нали вече опитах! И нищо не се получи.

Пък и реално погледнато, Хилари разполага с цяла армия от съветници. Значи и аз се нуждая от добър екип. Точно както в „Западното крило“. Тогава всичко ще бъде много лесно. Просто ще трябва да отида при Алисън Джани и да кажа тихичко: „Имаме проблем — обаче президентът в никакъв случай не трябва да научава!“ А тя ще промърмори: „Не се тревожете! Ние ще го овладеем!“ После двете ще си разменим една от онези топли, но напрегнати усмивки и ще влезем в Овалния кабинет, където Люк тъкмо обещава на група деца в неравностойно положение, че игрището им ще бъде спасено. И ще си разменим погледи, пълни с игриви пламъчета… и това ще ни припомни как танцувахме по коридорите на Белия дом предната нощ, наблюдавани единствено от безстрастната охрана.

Тропотът на камиона за събиране на отпадъци навън ме връща обратно към реалността. Люк не е президентът на САЩ. И аз не съм във филма „Западното крило“. И все още нямам никаква представа какво да направя.

Четвърта възможност: Да не правя абсолютно нищичко.

Този подход си има множество предимства. Най-важната част от него е… трябва ли въобще да правя каквото и да било?

Протягам ръка към молива си за устни и започвам внимателно да очертавам с него устните си. Хайде да се опитам да погледна ситуацията отстрани. Да се опитам да я видя по-реално. Единственото, което всъщност се е случило досега, е, че някой е изпратил на Люк цветя. Това е всичко.

Освен това същият този някой много държи Люк да работи за него. И е напълно убеден, че му дължим услуга.

И е гангстер.

Не, престани! Той не е никакъв гангстер! Той е… бизнесмен с криминално минало. Това е съвсем различна работа.

И освен това… Освен това… Вероятно просто проявява учтивост, нали така? Така де, погледни реално на нещата! Сякаш наистина възнамерява да отлага откриването на хотела си, така че единствено Люк да го организира. Как пък не! Това е пълен абсурд!

Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че нещата стоят точно така. Не е възможно Нейтън Темпъл да говори сериозно, когато твърди, че очаква именно Люк да работи за него. Сигурно вече си е намерил друга компания за връзки с обществеността. И сигурно вече всичко е задвижено и той е забравил напълно за „Брандън Къмюникейшънс“. Именно! Затова не се налага да правя каквото и да било! И всичко е наред!

Въпреки всичко нищо не ми пречи да му напиша кратко благодарствено писъмце. И между другото да спомена, че за съжаление положението на Люк се е влошило още повече.

И така, преди да се отправим към супермаркета, аз надрасквам една учтива бележка до Нейтън Темпъл и я пускам в кутията пред кооперацията. И когато тръгвам по улицата, усещам, че ме залива задоволство. Определено вече държа ситуацията под пълен контрол — Люк не знае нищо, а аз съм супер съпруга!

Настроението ми се повишава още повече, когато влизаме в супермаркета. Божичко, ама тези супермаркети са страхотни местенца! Ярко осветени, чисти, наоколо се носи тиха музика, и непрекъснато раздават мостри от това и онова. Освен това можеш да си купиш колкото си искаш сидита и гримове и всичко минава в кредитната ти карта като хранителен продукт!

Първото нещо, което привлича вниманието ми, когато влизам, е рафтът с луксозни чайове. Очевидно има промоция — ако купиш комплект от три кутийки, получаваш безплатно цедка за чай във формата на цветче.

— Промоция! — възкликвам щастливо и грабвам три какви да е кутийки.

— Ако питаш мен, тук няма никаква отстъпка — обажда се неодобрително зад гърба ми Джес и аз веднага настръхвам.

Защо трябваше въобще да идва с мен?!

Както и да е. Няма значение. Каквото и да става, аз съм длъжна да продължа да се държа учтиво и любезно.

— Напротив, има отстъпка! — обяснявам търпеливо. — Дават безплатен подарък!

— Обичаш ли изобщо жасминов чай? — пита тя, като поглежда кутията в ръката ми.

— Ами…

Жасмииов чай. Това е онзи чай, дето прилича на сухи животински изпражнения, нали така?

И какво от това?! Аз си искам безплатната цедка!

— На жасминовия чай винаги може да му се намери някакво приложение — отвръщам безгрижно и хвърлям кутийката в количката си. — Така! Сега какво следва?

Закарвам количката към рафтовете със зеленчуците, като пътьом вземам един брой на списание „Ин стаил“.

Аууу! Ама новото „Елле“ също е излязло! При това с тениска като бонус!

— Какво правиш? — чувам в ухото си погребалния тон на Джес.

Ама така ли възнамерява да ме апострофира из целия магазин?!

— Просто пазарувам — отговарям ведро и хвърлям в количката някаква нова книга с меки корици.

— Тази можеш да си вземеш от библиотеката напълно безплатно! — изтъква ужасена Джес.

Библиотеката ли?! Сега е мой ред да я погледна ужасено. Не желая да нося в къщата си някаква си раздърпана книга в кошмарно пластмасово облекло, което на всичкото отгоре трябва да не забравям да върна в определения срок!

— Ако искаш да знаеш, това е съвременна класика! И всеки трябва да си има книгата в личната си библиотека!

— Защо? — настоява досадно тя. — Защо пък да не можеш да си я вземеш от библиотеката?

Без да искам, започвам да се вбесявам.

„Просто защото искам да си я имам чистичка и блестяща на рафтовете у дома! Така че разкарай ми се от главата и ме остави на мира!“ — иска ми се да отвърна.

— Защото… може да пожелая да си водя бележки в полето — отговарям високомерно. — Ако искаш да знаеш, литературната критика е едно от моите хобита!

И тръгвам с количката напред, а тя подтичва нахално след мен.

— Беки, виж сега, просто искам да ти помогна! Налага се да овладееш импулса си за непрекъснато харчене на пари! Трябва да станеш по-пестелива! Двамата с Люк си поговорихме доста по този въпрос и…

— Така ли? — свивам наперено рамене. — Колко мило от ваша страна!

— Мога да ти дам няколко идеи… да ти покажа как можеш да бъдеш пестелива…

— Нямам нужда от твоята помощ! — срязвам я възмутена аз. — Аз съм си достатъчно пестелива! Ако искаш да знаеш, даже съм много пестелива!

Джес ме оглежда невярващо.

— И смяташ, че е проява на пестеливост да си купуваш скъпи списания, които можеш да прочетеш безплатно и в библиотеката?!

В продължение на няколко секунди не знам какво да отговоря. После погледът ми пада върху броя на „Елле“. Да!

— Защото, ако не си ги купя, няма да мога да получа безплатните подаръци към тях, разбра ли?! — отвръщам с победоносен тон и завивам с количката си към другата алея.

Ха! Кажи сега нещо де, госпожице Многознайке!

Насочвам се към рафта с плодовете и започвам да пълня количката си.

Така. Хубави здравословни ябълки. Вдигам глава и — Джес отново примигва.

— Какво? — срязвам я аз. — Сега пък какво има?!

— Можеш да си купиш ябълки и на килограм! — И посочва към другия край на алеята с плодовете, където някаква жена съзнателно избира ябълка след ябълка и пълни торбичката си. — Купуването на бройка е доста по-скъпо! А така ще спестиш… двадесет пенса!

Божичко, какво спестяване само! Двадесет мижави пенса!

— Времето е пари — отвръщам с хладен тон аз. — И, честно да ти кажа, Джес, не мисля, че си струва да губя време, за да избирам качествени ябълки от купчината!

— И защо не? — отвръща невъзмутимо тя. — В крайна сметка и без това си безработна!

Ахвам от обидата.

Безработна ли?! Аз — безработна?!

Аз не съм безработна! Аз съм професионален продавач-консултант! И си имам работа, която ме чака!

Обаче… въобще не смятам да я удостоявам с отговор. Завъртам се на пета и се насочвам към рафтовете със салатите. Пълня си две кутии с луксозни мариновани маслини, връщам се към количката и — зяпвам изумено.

Ама кой е сложил тази торба с картофи в количката ми?!

Да съм казвала, че искам картофи? Да съм казвала, че обичам картофи?!

Ами ако съм на диетата на Аткинс?!

Оглеждам се побесняла, ала от Джес ни следа. А тъпата торба е толкова тежка, че не мога да я вдигна сама. За нея може и да няма проблеми — нали е госпожица Културистка на годината! И къде се е скатала, между другото?

И за мое огромно изумление точно в този момент я виждам да излиза от една странична врата, носеща голям кашон и говореща с някакъв продавач. Какво пък е намислила сега?

— Тъкмо говорих с мениджъра по доставките — казва тя, като се приближава към мен. — Можем да вземем всичките тези наранени банани буквално без пари!

Какво?

Надниквам в кашона и установявам, че е пълен с най-отвратителните, смачкани и почернели банани, които някога съм зървала!

— Стават за ядене — отбелязва Джес. — Само трябва да изрежеш почернелите части.

— Но аз не желая да изрязвам почернелите части! — отговарям аз с далеч по-писклив глас, отколкото възнамерявах. — Искам си хубави, жълти банани! Освен това нямам нужда и от тази тъпа торба с картофи!

— Но само от една торба можеш да готвиш в продължение на цели три седмици! — дръпва се обидено Джес. — Това е най-икономичната и най-богата на хранителни вещества храна, която може да се купи! Само един картоф…

Божичко, пак ли?! Не и още една лекция за картофите!

— И къде ще ги сложа, ако смея да попитам? — прекъсвам я аз. — Нямам толкова голям шкаф!

— В коридора има един. Можеш да ги сложиш там. А ако станеш член на клуба за покупки на едро, в него можеш да съхраняваш също така и брашно, и зърнени храни.

Този път е мой ред да отстъпя изумено.

Зърнени храни ли?! И за какво са ми на мен зърнени храни?! А и както разбирам, тя въобще не е надзървала във въпросния шкаф.

— Това е шкафът ми за дамски чанти — изтъквам назидателно. — И е догоре пълен.

Джес свива рамене и безцеремонно заявява:

— Нищо не ти пречи да изхвърлиш някои от тях!

В продължение на няколко секунди съм прекалено шашната, за да отговоря каквото и да било. Тя сериозно ли ми предлага да изхвърля част от чантите си? При това заради някакви си… картофи?!

— Хайде да тръгваме — изричам накрая с колкото ми е възможно по-спокоен тон.

Трябва да бъда учтива. Трябва да бъда любезна. Само след двадесет и четири часа ще се отърва от нея!

Но докато продължаваме да обикаляме из магазина, аз наистина започвам да губя самообладание. Джес непрекъснато каканиже в ухото ми — отново и отново, докато накрая ми идва да се обърна и да я зашлевя.

„Можеш сама да си приготвяш лицата — ще ти излезе двойно по-евтино… Мислела ли си да си купиш готварска печка втора употреба? Прахът за пране, който е собствена марка на магазина, е с 40 пенса по-евтин… Вместо омекотител можеш да използваш оцет…“

— Не искам да използвам оцет! — срязвам я аз. — Искам да си използвам качествен омекотител, ясна ли съм?! — И слагам едно шише в количката си, като се насочвам към плодовите сокове.

Джес върви след мен.

— Някакви коментари? — питам, като слагам две кутии с натурален сок в количката си. — Да намираш нещо лошо в здравословния портокалов сок?

— Не — свива рамене Джес. — Само дето можеш да получиш същото и от чаша чешмяна вода и разтворима таблетка витамин С.

Окей. Този път вече наистина ще й ударя шамар.

И само защото ме предизвика, аз слагам още две кутии в количката си и после се насочвам към хляба. Във въздуха се носи вкусен аромат на печен хляб, а когато се приближавам, на щанда зървам жена, която демонстрира нещо пред насъбралата се тълпа.

Аууу! Много обичам такива неща!

Жената държи пред себе си блестяща хромирана джунджурия, включена в контакта в стената, и когато го отваря, оказва се, че уредът е пълен с вафлички във форма на сърчица — със златисти корички и изключително вкусни на аромат.

— Уредът за приготвяне на вафлички е лесен за употреба! — казва жената. — Чрез него всяка сутрин можете да се събуждате с аромата на прясно изпечени вафлички!

Господи, ама това е страхотна идея! Представям си как двамата с Люк си лежим на спалнята и си похапваме вафлички във формата на сърчица, залети с кленов сироп, и отпиваме от пенестото си капучино.

— Този уред обикновено струва 49.99 лири — продължава жената. — Но днес го предлагаме на специалната цена от… двадесет и пет лири! Това прави петдесет процента отстъпка!

Сякаш ме удря ток. Петдесет процента отстъпка ли?!

Ясно. Значи веднага трябва да си взема един такъв!

— Да, ако обичате! — изричам и бутвам количката си напред.

— Ама какво правиш? — вика ужасено Джес.

— Напълно очевидно е, че си купувам уред за печене на вафлички — подбелвам очи аз. — Може ли да ми се махнеш от пътя, ако обичаш?

— Няма! — тупва с крак Джес и се заковава точно пред количката ми. — Няма да ти позволя да пилееш двадесет и пет лири за уред, от който изобщо нямаш нужда!

Впивам в нея поглед, пълен с ненавист. Коя е тя, че да ми казва от какво имам и от какво нямам нужда?!

— Напротив, имам нужда от подобен уред! — отвръщам рязко. — Той фигурира в списъка на нещата, от които имам нужда!

Даже, ако искаш да знаеш, онзи ден Люк каза: „Онова, от което този дом действително се нуждае, е уред за печене на вафлички“!

Добре де, това е лъжа. Но все пак можеше да го каже. Тя откъде може да знае дали го е казал или не?!

— Освен това, ако още не си забелязала, по този начин ще спестя доста пари! — добавям и решително бутвам количката покрай нея. — Това си е истинска сделка!

— Не е никаква сделка, ако нямаш нужда от него! — изрича бясно тя, сграбчва количката и се опитва да я задържи.

— Махни си ръцете от количката ми! — изписквам възмутено. — Аз имам нужда от уред за вафлички! И спокойно мога да си го позволя! Напълно спокойно! Ще взема един — обръщам се към жената на щанда и поемам една от кутиите на масата.

— Не, няма да го вземе! — изписква Джес и грабва кутията от ръцете ми.

Какво?! Какво прави тя?!

— Беки, правя го за твое собствено добро! Ти си пристрастена към харченето на пари! Трябва да се научиш да казваш „не“!

— Нищо не ми пречи да казвам „не“! — изсъсквам вбесено. — Мога да казвам „не“, когато и както си поискам! Просто избирам точно в този случай да не го правя! И ще взема уреда! — Последното го изричам към обърканата продавачка. — Всъщност, ще взема дори два! Единия ще го подаря на мама за Коледа!

Грабвам две кутии и ги поставям в количката.

Така вече е добре.

— Значи ще пропилееш петдесет лири просто ей така, а?! — изрича с презрителен глас Джес. — Ще хвърлиш на вятъра пари, които не притежаваш, така ли?!

— Не ги хвърлям на вятъра!

— Напротив, точно това правиш!

— Нищо подобно! — започвам да викам аз. — И освен това имам пари! Имам много пари!

— Но ти наистина живееш в някаква измислена реалност! — започва изненадващо да крещи и Джес. — Ще имаш пари, докато не ти свършат нещата за продажба! И тогава какво ще стане? Какво ще стане, когато съпругът ти разбере какво правиш?! Сама си търсиш белята!

— Нищо подобно! — отвръщам с гневен крясък аз.

— Напротив, търсиш я!

— Нищо подобно, аз…

— Ей, вие, сестрите, няма ли най-сетне да млъкнете! — прекъсва ни вбесен женски глас и ние едновременно подскачаме.

Озъртам се объркано. Не е възможно мама да е някъде тук, нали?

Точно в този момент обаче зървам жената, която каза тези думи. Тя дори не гледа към нас. Наблюдава две момиченца, поставени на седалката на количката.

О!

Отмятам коса назад от разгорещеното си лице и в този момент усещам, че ме залива срам. Поглеждам крадешком към Джес и забелязвам, че тя също е доста засрамена.

— Хайде да ходим на касата — изричам с достойнство аз и бутвам напред количката.

В колата към къщи никоя от нас не проговаря. Но на мен отвътре ми ври и кипи.

За кого се мисли тя, да ми изнася лекции?! За кого се мисли, че да ми казва, че си имам проблеми?!

Прибираме се вкъщи и разтоварваме покупките с минимална доза комуникация между нас. Почти не се поглеждаме в очите.

— Искаш ли чаша чай? — питам аз с официален тон, когато прибирам последния пакет.

— Не, благодаря — отговаря тя със същата доза официалност.

— Аз имам малко работа в кухнята, а ти се забавлявай както искаш, става ли?

— Става.

Изчезва в стаята си и само след миг излиза, хванала под мишница книга със заглавие „Детрография на британските вулканични скали“.

Ама знае как да се забавлява тази жена!

Тя присяда на един от високите столове, а аз включвам чайника и вадя две големи чаши. След няколко секунди при нас влиза Люк — изглежда напълно съсипан.

— Здрасти, скъпи! — възкликвам, като се старая да звуча далеч по-весело, отколкото се чувствам. — Виж какъв прекрасен уред за печене на вафлички купих! Вече всяка сутрин можем да закусваме с вафлички!

— Отлично! — отвръща разсеяно той и аз хвърлям отмъстителен поглед към Джес.

— Искаш ли чаша чай?

— Ами… да, благодаря. — Почесва се по главата, надниква зад кухненската врата, а после поглежда над хладилника.

— Добре ли си? — питам. — Да не би нещо да не е наред?

— Изгубих нещо — отговаря той и се намръщва. — Смешна работа как някои неща просто изчезват!

— За какво става въпрос? — питам съчувствено. — Мога да ти помогна да го потърсиш!

— Не се притеснявай — поклаща глава съпругът ми. — Нещо за работата ми. Ще се появи. Не може просто ей така да изчезне.

— Но аз държа да ти помогна! — прокарвам с обич ръка аз по раменете му. — Вече ти казах, скъпи! Само ми кажи какво търсиш и двамата ще се заемем да го търсим заедно. Да не би да е папка… или книга… или някакви листи?

— Много мило от твоя страна — целува ме в отговор той. — Всъщност, не става въпрос за нищо такова. Става въпрос за кутия с часовници. От „Тифани“. Десет на брой.

Замръзвам на място.

С периферното си зрение улавям движението на Джес в другия край на стаята, която бавно вдига глава от книгата си.

— Правилно ли чух, че каза… часовници от „Тифани“? — смотолевям накрая.

— Ъхъ — кимва той. — Нали знаеш, че сме домакини на важна вечеря, която утре вечер даваме за „Аркодас Труп“? Всичко е част от офертата, която сме замислили. С няколко думи, подмазваме им се. Затова реших да им купя часовници като служебни подаръци от нас. А ето че сега са изчезнали! — Челото му се сбръчква още повече. — Просто не ми го побира умът какво може да се е случило с тях! В първия момент са тук, в следващия ги няма! Изчезнали са!

Усещам погледът на Джес — очите й ме пронизват като лазерни лъчи.

— Това са прекалено много часовници, за да изчезнат просто ей така — изричам безжизнено.

Да го вземат мътните!

Преглъщам едва-едва. Как съм могла да продам подаръците, които е приготвил Люк?! Как съм могла да бъда такава глупачка! Така де, вярно е, че не си спомних да сме ги купували по време на медения месец…

— Може да съм ги прибрал долу, в гаража — отбелязва Люк и грабва ключовете си. — Ще отида да проверя.

О, господи! Налага се да му призная!

— Люк, моля те… — започвам с едва доловим глас, — само не се ядосвай, ама…

— Какво? — обръща се рязко той и аз не мога да не забележа, че внезапно застава нащрек. — Какво има?

— Ами… — Облизвам безпомощно устни. — Възможно е да съм…

— Какво? — присвива очи той. — Какво е възможно да си направила, Беки?

— Да съм ги продала — прошепвам накрая.

— Да си ги продала?!

— Нали искаше да поразчистя малко тук! — извивам виновно. — Нямах представа как да го направя! Имахме толкова много неща! Затова от известно време започнах да продавам всичко по и-бей! И аз… май продадох и часовниците. Без да искам!

Прехапвам устни с надеждата, че Люк ще се усмихне или дори ще се разсмее. Обаче той се смръщва все повече и повече.

— Господи, Беки! Не виждаш ли, че сме затънали до уши в работа! Само този проблем ни трябваше сега! — Бръква си в джоба, вади оттам мобилния и набира някакъв номер. — Здрасти, Мари! Оказва се, че имаме малък проблем с вечерята утре вечер, която даваме за „Аркодас Груп“! Звънни ми! — Затваря рязко телефона и в стаята се възцарява тягостна тишина.

— Но аз изобщо не знаех! — изричам отчаяно. — Ако ми беше казал, че това са служебни подаръци… ако ми беше позволил да ти помогна…

— Да ми помогнеш ли?! Ти?! Абе, ти майтап ли си правиш с мен?!

Люк поклаща глава и излиза от кухнята, като затръшва яростно вратата след себе си.

Поглеждам към Джес. Почти виждам как над главата й се е образувало балонче от комиксите, в което пише: „Нали ти казах!“ Само след секунда тя се изправя и тръгва след Люк.

След малко я чувам да изрича тихо:

— Ако мога да ти помогна се нещо… само кажи!

— Не, няма нужда — отвръща той. — Но все пак ти благодаря!

Джес казва още нещо, ала този път гласът й звучи още по-приглушено и аз не мога да разбера нищичко. Сигурно вече е затворила вратата.

И в този момент си давам сметка, че просто трябва да знам какво точно казва. Примъквам се на пръсти до вратата на кухнята, а оттам, все така крадешком, тръгвам по коридора. Приближавам се колкото е възможно повече до кабинета и притискам ухо към нея.

— Направо не те разбирам как можеш да живееш с нея! — тъкмо казва Джес, а аз изтръпвам от възмущение. После замръзвам в очакване на отговора на Люк.

От стаята не се чува нищо. Не мога да си поема дъх. Не мога да помръдна. Единственото, за което си давам сметка, е ухото ми, притиснато към вратата.

— Трудничко е — достига до мен гласът на Люк.

И сякаш ме пронизва с нож.

Значи на Люк му е трудно да живее с мен.

Отвътре се чува шум, сякаш някой се приближава до вратата, и аз подскачам уплашено. Бързо се изнасям в кухнята и затварям вратата. Сърцето ми бие лудо, а очите ми се насълзяват.

Женени сме едва от единадесет месеца. И на него вече му е трудно да живее с мен?

Чайникът завира, обаче на мен вече не ми се пие чай. Отварям хладилника, изваждам оттам наполовина пълна бутилка вино и си наливам една чаша. Пресушавам чашата на няколко глътки и тъкмо се каня отново да я напълня, когато в кухнята се появява Джес.

— Здрасти! — казва тя. — Мисля, че Люк успя да разреши проблема с подаръците.

— Браво на него! — изричам през стиснати устни аз и отпивам поредната глътка вино.

Значи вече те двамата оправят всичко, така ли? Тя и Люк си провеждат своите тайни разговорчета, на които аз не съм желана, така ли?! Докато я наблюдавам как сяда и преспокойно отваря тъпата си книга, в душата ми се надига огромна вълна от непоносима болка.

— Човек би си помислил, че ще вземеш моята страна — изричам, като се опитвам да запазя спокойствие. — Нали в крайна сметка сме сестри.

— Какво искаш да кажеш? — смръщва се Джес.

— Можеше поне да ме защитиш!

— Да те защитя ли?! — вдига изумено глава тя. — Въобразяваш си, че ще тръгна да те защитавам, когато ти се държиш толкова безотговорно, така ли?!

— Аха, значи вече станах безотговорна! — процеждам през зъби. — А ти си перфектна, доколкото разбирам.

— Не съм перфектна! Но що се отнася до теб, да — ти си безотговорна! — Изрича Джес и затваря с трясък книгата си. — Наистина, Беки, мисля, че е крайно време да осмислиш поведението си! Ти нямаш никакво чувство за лична отговорност! Вманиачена си на тема харчене на пари… на всичко отгоре и лъжеш…

— А ти пък си една нещастница! — изревавам аз. — Ти си стисната, нещастна крава, която изобщо не знае как да се отпусне и да се забавлява!

— Какво?! — изпищява потресена Джес.

— Този уикенд положих какви ли не усилия! — вече крещя. — Направих всичко, с което да те предразположа и да те накарам да се почувстваш добре дошла! А ти отказа на всяко мое предложение! Окей, не харесваш филми от рода на „Когато Хари срещна Сали“. Но какво ти пречеше да се престориш, че ти харесва? Ей така, от любезност към домакинята!

— Аха, значи предпочиташ да бъда неискрена с теб! — реве и Джес, като кръстосва ръце пред гърди. — Предпочиташ да те лъжа, така ли?! Но същото това може да се каже само за теб, Беки!

— Да се престориш, че нещо ти харесва, не означава, че лъжеш! — изпищявам безсилно аз. — Просто исках двете да си прекараме добре. Проучих какво обичаш и ти подредих стаята, и всичко… а ти си толкова студена! Все едно нямаш абсолютно никакви чувства!

Изневиделица усещам, че всеки момент ще се разрева. Направо не мога да повярвам, че рева срещу сестра си. Млъквам и няколко пъти си поемам дълбоко дъх. Може пък да успея да поправя нещата. Може пък все още да има основи, върху които да градим.

— Истината, Джес, е… че направих всичко това, защото много исках да станем приятелки — изричам тихо, с треперещ глас. — Просто да бъдем приятелки!

Вдигам очи с надеждата, че се е поразмекнала. Ала тя ме наблюдава още по-презрително от преди.

— А ти винаги трябва да получиш онова, което искаш, нали така, Беки?!

Лицето ми пламва от обидата.

— Какво… искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си разглезена! — Острият й тон влиза право в ума ми. — Каквото поискаш, получаваш го! Всичко в живота ти се поднася на тепсия! Ако се забъркаш в някоя неприятност, родителите ти веднага се втурват да те спасяват, а ако не те, сега и Люк е насреща! Като си помисля за начина ти на живот, направо ми се повръща! — Размахва книгата си и добавя: — Животът ти е празен! Ти си куха и материалистична личност! И никога досега не бях срещала човек толкова вманиачен на тема външния си вид и пазаруването!

— Ти ли ми говориш за вманиаченост? — изпищявам на свой ред аз. — Точно ти да ми говориш за вманиаченост! Ти пък си вманиачена на тема спестяване на пари! Аз пък никога през живота си не съм срещала толкова стиснат човек, такъв мръсен скъперник! Имаш цели тридесет бона в банката, а се разкарваш наоколо като последната беднячка! Търсиш си безплатни пощенски пликове и ядеш почернели банани! На кого му пука, моля ти се, дали прахът за пране е по-евтин с четиридесет пенса?!

— И на теб щеше да ти пука, ако сама си купуваше праха за пране от четиринадесетгодишна! — захапва ме Джес. — И може би, ако полагаше повече грижи за четиридесетте пенса, нямаше да си навлечеш подобни неприятности! Знам всичко за това как едва не си разорила Люк в Ню Йорк! Просто не мога да проумея що за човек си ти!

— А аз не мога да проумея що за човек си ТИ! — изревавам, вече през сълзи. — Толкова бях щастлива, когато разбрах, че имам сестра! Мислех си, че ще се харесаме и ще бъдем приятелки! Мислех си, че ще ходим заедно да пазаруваме, да се забавляваме… да си хапваме шоколадчета с ментов крем в леглата…

— Шоколадчета с ментов крем ли?! — Джес ме поглежда така, сякаш съм полудяла. — От къде на къде ще ядем пък точно такива шоколадчета?

— Защото — разпервам отчаяно ръце, — защото би било забавно! Известно ли ти е значението на думата „забавление“?

— Много добре знам как да се забавлявам! — срязва ме Джес.

— Как, като четеш за скали и камъни ли?! — Изпищявам и грабвам „Детрографията на британските вулканични скали“.

И кое му е интересното на скалите? Та те са си просто… скали! Това е най-досадното хоби в целия свят! Което напълно ти пасва, между другото!

Джес ахва ужасено.

— Скалите не са… досадни! — връща ми удара тя, като си грабва обратно книгата. — Те са далеч по-интересни от твоите шоколадчета с ментов крем, безсмисленото ти обикаляне по магазините и многобройните ти дългове!

— Абе, на теб, да не би да са ти правили операция за премахване на чувството за хумор?

— А на теб, да не би да са ти правили операция за премахване на чувството за отговорност?! — изревава Джес. — Или просто си си родена такава — разглезено копеле!

Вторачваме една в друга изпепеляващите си погледи, дишайки тежко. В кухнята цари мъртвешка тишина, с изключение на тихото бръмчене на хладилника.

Не съм особено убедена какво се очаква от любезната домакиня точно в тази ситуация.

— Добре — вдига гордо брадичка Джес. — Ами… не смятам, че има смисъл да стоя повече тук! Ако тръгна веднага, мога да хвана автобуса за Къмбрия.

— Чудесно!

— Само ще си прибера нещата.

— Непременно!

Тя се обръща на пети и излиза от кухнята, а аз отпивам мощна глътка вино. Главата ми все още бучи от взаимните ни писъци, а сърцето ми бие като обезумяло.

Не е възможно тази жена да е моя сестра! Не е възможно! Тя е жалка, стисната, лицемерна крава и аз не искам тя да ми се мярка пред очите никога повече!

Никога!

 

 

ШОУТО НА СИНДИ БЛЕЙН

Синди Блейн Ти Ви Продакшънс

Хамърсмит Бридж Роуд № 43

Лондон

Г-жа Ребека Брандън

Мейда Вейл Меншънс № 37

Мейда Вейл

Лондон

 

22 май 2003 г.

 

Уважаема госпожо Брандън,

Благодаря Ви за писмото.

Съжаляваме да научим, че няма да Ви бъде възможно да присъствате в Шоуто на Синди Блейн „Намерих си сестра и духовна половинка“.

Позволяваме си да Ви предложим участие в предстоящата ни продукция, която ще носи заглавието „Сестра ми е истинска кучка!!!“. Моля Ви да се свържете с нас, ако идеята Ви харесва!

 

С най-добри пожелания:

Кейли Стюарт,

асистент-продуцент

(моб. тел.: 07878 3456789).

ФИНЕРМАН УОЛСТАЙН

Адвокати

Авеню ъв ди Америкас № 1398

Ню Йорк

 

Г-жа Ребека Брандън

Мейда Вейл Меншънс № 37

Мейда Вейл

Лондон

 

27 май 2003 г:

 

Скъпа госпожо Брандън,

Благодарим Ви за писмото. Потвърждавам промяната на Вашето завещание съобразно новите инструкции. Вследствие на което точка пета, подточка „е“ гласи:

„И абсолютно нищо на Джес, защото е много стисната и гадна. Пък и тя и без това си има купища свои пари.“

 

С най-добри пожелания:

Джейн Кардозо