Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (10)

Осем

Месечен лимит.

В това няма нищо лошо. Добре де, мога да се справя и с месечен лимит! Даже много лесно. В интерес на истината, аз нямам търпение да ми бъде определен такъв. Ще бъде доста освобождаващо — да си наясно точно каква сума трябва да похарчиш за месеца.

Освен това и децата знаят, че целта на бюджета е да го накараш да заработи за теб!_ Именно_.

— Е, колко ми е лимитът за днес? — питам аз, докато се мотая пред вратата на кабинета. Това става около час по-късно от предишните събития и Люк търси нещо в бюрото си. Изглежда малко неспокоен.

— Какво каза? — вдига глава той, но не ме поглежда.

— Просто се питах какъв ще ми бъде бюджетът за днес. Около двадесет лири може би?

— Сигурно — отвръща разсеяно съпругът ми.

— Добре де, ами… мога ли да ги получа?

— Какво?!

— Може ли да получа двадесетте си лири?

Люк се вторачва в мен за миг, сякаш съм напълно откачила, после изважда портфейла от джоба си, дръпва оттам банкнота от двадесет лири и ми я подава.

— Окей?

— Да. Благодаря.

Поемам банкнотата. Двадесет паунда. Това си е истинско предизвикателство. Чувствам се като военновременна съпруга, която трябва да се оправя с купони.

Странно чувство — да нямаш лични доходи. Или пък работа. И то още три месеца. И как ще оцелея през тези три месеца? Дали пък да не взема да си потърся някаква временна работа, докато измине този период? Може пък животът да е решил да ми предостави нови възможности. Нищо не ми пречи да опитам нещо съвсем различно и ново!

Внезапно в съзнанието ми изниква картина как работя като оформител на градини. Бих могла да си купя чифт готини високи ботуши и да се специализирам в оформление на храсти.

Или пък… Да! Бих могла да основа някаква компания, която да предлага уникален вид услуги — нещо, за което не се е сетил никой друг, и да натрупам милиони! Всички ще казват после: „Беки е истински гений! Как не можахме ние да се сетим за това?!“ И този уникален вид услуга ще бъде…

Услугата би могла да се състои във…

Добре де, ще се върна после на тази тема.

После, докато наблюдавам Люк как слага някакви документи в папка с логото на „Брандън Къмюникейшънс“, ми хрумва още по-брилянтна идея! Ама, разбира се! Мога да му помагам в неговата работа!

Нали това е смисълът на брака, в края на краищата! Всички знаят, че най-добрите бракове са тези, където съпругът и съпругата се подкрепят във всичко.

Освен това снощи гледах един филм, където семейството се раздели, и то само защото съпругата не проявяваше никакъв интерес към работата на мъжа си — нещо, което се компенсираше от секретарката. Затова съпругът напусна съпругата си, а после тя го уби, после побягна и накрая се самоуби. Което само идва, за да покаже какво може да се случи, ако човек не внимава!

Изпълнена съм с ново вдъхновение. Това е моят нов проект! Проект „Отзивчива съпруга“. Така ще го нарека. Като нищо мога да затъна до гуша в управлението на компанията му, както направи Хилари Клинтън — защото всички са наясно чии са всъщност добрите идеи там. Представям си как стоя до Люк в костюм в пастелен цвят, усмихната лъчезарно, докато камерите жужат и ни снимат.

— Люк, слушай ме сега! — обаждам се накрая. — Искам да ти помогна!

— Да ми помогнеш ли? — смръщва се разсеяно той.

— Да, искам да ти помагам в бизнеса! В нашия бизнес! — добавям с известна доза самоувереност.

Така де, тази компания вече е и моя! Нарича се „Брандън Къмюникейшънс“, нали така? А аз вече се казвам Ребека Брандън, нали така?! Именно!

— Беки, не съм много сигурен…

— Наистина държа да ти помагам, а освен това през следващите три месеца съм напълно свободна! Идеална възможност! Бих могла да дойда при теб и да поработя като консултант! Даже няма да ти се налага да ми плащаш голяма заплата.

Люк стои като попарен.

— И в каква област смяташ, че можеш да бъдеш консултант?

— Ами… засега не съм съвсем наясно по въпроса — признавам си аз. — Но ще си помисля добре.

Люк въздъхва.

— Скъпа, наистина сме много заети с тази оферта към „Аркодас Труп“ и нямам никакво време да те въведа в работата. Може би, след като преговорите приключат…

— Ама аз не възнамерявам да ти отнемам време, а да ти пестя време! — Възкликвам. — Смятам да ти помагам! Веднъж ми предложи работа при теб, спомняш ли си?

— Да, спомням си, разбира се. Но да се хванеш на истинска работа, на пълен работен ден, е доста по-различно от това да запълниш някакви си три месеца. Виж, ако искаш да си смениш професията, това е вече нещо различно!

След тези думи той продължава да си сортира бумагите, а аз го наблюдавам смръщено. Прави голяма грешка! Всички знаят, че компаниите непрекъснато се кръстосват с другите индустрии. Така че моят опит като личен продавач-консултант със сигурност ще му бъде полезен. Да не говорим пък за опита ми като финансов журналист. Нищо чудно да успея да революционизирам цялата му компания само за една седмица! И да започна да му изкарвам милиони!

Докато го наблюдавам, Люк се опитва да сложи една папка настрани и си удря глезена в дървена кутия, пълна със сарита.

— Господи! — извиква раздразнено той. — Беки, ако наистина искаш да ми помогнеш с нещо…

— Да? — вдигам обнадеждено глава.

— Можеш да подредиш и почистиш този апартамент!

Браво бе! Чудничко!

Значи ето ме мен, готова да се посветя на компанията на Люк. Ето ме сега, готова да се превърна в най-отзивчивата съпруга в целия свят. А той какво?! Той си въобразява, че аз трябва да му чистя и подреждам апартамента! А, не!

Повдигам с усилие един дървен сандък върху мраморната масичка за кафе, разрязвам капака с нож и отвътре избликват бели парченца пяна като снежинки. Бръквам в пяната и измъквам пакет, опакован в найлон с въздушни балончета. Взирам се в него известно време и накрая си спомням. Това са ръчно изрисуваните яйца от Япония. Всяко едно от тях изобразява сцена от живота на Краля Дракон. Мисля, че купих пет от тях.

Оглеждам претрупаната стая. И къде сега да сложа този комплект от така крехки ръчно изрисувани яйца? Не виждам нито едно празно място наоколо. Дори и полицата на камината е отрупана с разни пакети.

В гърдите ми назрява безпомощно отчаяние. Няма място за каквото и да било. Вече напълних всички шкафове, гардероба си, както и празното пространство под спалнята.

И защо въобще съм ги купила тези тъпи ръчно изрисувани яйца?! Какво съм си въобразявала тогава? За няколко секунди обмислям дали да не изпусна кутията на пода — без да искам нарочно. Ама нещо не ми позволява да го направя. Ще трябва да преминат в купчината с работно заглавие „За после“.

Връщам яйцата обратно в кутията им, изкатервам се по купа с килими и я набутвам зад вратата, върху шестте топа тайванска коприна. После се строполявам на пода, напълно изтощена. Господи, трудна работа! И на всичко отгоре сега ще трябва да разчиствам всичките тези тъпи топчета стиропор.

Избърсвам чело и си поглеждам часовника. Занимавам се с това подреждане вече цял час, и, ако трябва да бъда честна, стаята не изглежда с нищо по-добре, отколкото бе преди. Всъщност… изглежда дори по-зле. И докато обгръщам с поглед натурията, усещам, че ме залива тотален мрак.

Това, от което се нуждая сега, е една хубава чаша кафе. Точно така.

Насочвам се към кухнята, вече с доста приповдигнато настроение, и слагам чайника да заври. Може да си хапна и една-две бисквитки. Отварям един от шкафовете от неръждаема стомана, намирам една кутия, избирам си бисквитка и връщам обратно кутията. Всяко мое движение предизвиква звънтене, което отеква из потъналия в тишина апартамент.

Господи, тук е доста тихичко, нали? Значи трябва да си купим едно радио.

Плъзвам пръсти по гранитната повърхност на плота и осъзнавам, че от гърдите ми се отронва дълбока въздишка.

Може пък ще е добре да звънна на мама и да си поговоря с нея. Само дето тя все още продължава да се държи твърде странно. Онзи ден се опитах да звънна вкъщи, а тя звучеше отвратително и каза, че трябва да тръгва, защо бил дошъл коминочистачът. Като че ли цял живот в къщата ни са идвали коминочистачи. Сигурно в момента са били дошли хора да оглеждат къщата. Кой да ти каже.

Бих могла да звънна и на Сузи.

Не. Болката ме пронизва. Не и на Сузи!

Или пък на Дани? Дани беше най-добрият ми приятел, когато живеехме в Ню Йорк. На времето беше начеващ моден дизайнер — но изведнъж взе, че се прочу. Вече виждам няколко пъти името му дори във „Вог“. Но откакто сме се върнали, изобщо не съм говорила с него.

Май точно сега не е най-подходящият момент да се обаждам до Ню Йорк, ама голяма работа! Дани така или иначе има странен режим на живот. Набирам номера му и зачаквам нетърпеливо.

— Здравейте!

— Здрасти! — казвам аз. — Дани, обажда се…

— „Добре дошли в непрекъснато разрастващата се империя на Дани Ковиц!“

Ясно. Телефонен секретар.

— „За модни идеи до Дани натиснете едно. За да получите каталог — натиснете две. Ако искате да изпратите на Дани подарък или да го поканите на купон, натиснете три…“

Изчаквам края на списъка и ето че накрая се включва записвачката.

— Здрасти! — казвам отново. — Дани, обажда се Беки! Върнахме се! Така че… можеш да ми се обадиш някой път, ако искаш! — оставям му телефонния си номер, а после затварям телефона.

Чайникът завира със свистене и аз бързо започвам да слагам лъжички нес кафе в каната за кафе, като си мисля на кого другиго бих могла да се обадя. Обаче… не се сещам за никого. Истината е, че не съм живяла в Лондон вече цели две години. И като че ли загубих връзката с почти всичките си приятели тук.

„Аз съм самотна“ — изниква без предупреждение в главата ми досадна мисъл.

Не, не съм. Всичко си ми е наред.

„Ще ми се изобщо да не се бяхме прибирали вкъщи!“

Не бъди глупачка! Всичко си е наред! Всичко е фантастично! Аз съм вече омъжена жена, със собствен дом и… достатъчно работа, която да ми отвлича вниманието.

Внезапно звънецът на входната врата иззвънява и аз вдигам стреснато глава. Не очаквам никого.

Сигурно е поредната пратка. Или може би Люк е решил да се прибере по-рано? Насочвам се към коридора и натискам домофона.

— Да?

— Беки, скъпа — достига до мен познат глас. — Аз съм, мама!

Зяпвам в слушалката. Мама? Долу?

— Двамата с татко дойдохме да те видим! — продължава тя. — Имаш ли нещо против да се отбием?

— Що за глупости?! Качвайте се! — възкликвам зарадвана и натискам бутона за отваряне на вратата.

Но какво, за бога, правят тук мама и татко по никое време?

— Здрасти! — казвам, когато вратата се отваря. — Заповядайте! Тъкмо ви приготвих кафе!

Докато прегръщам родителите си, забелязвам, че двамата се споглеждат тревожно.

Ама какво става тук?!

— Надяваме се, че не сме те притеснили, мила! — отбелязва мама, като ме следва навътре.

— Разбира се, че не! Така де… Очевидно и за си имам работа и неща, с които да се занимавам…

— О, да! — кимва с разбиране мама. — Е, няма да ти отнемаме много време. Какво ще кажеш да поседнем някъде!

— Ами… — Надзървам през вратата на дневната. Диванът е обсаден от кутии, разливащи съдържанието си навсякъде, а върху него се мъдрят килими и топчета стиропор. — Засега все още не сме подредили дневната, така че заповядайте в кухнята!

Така. Очевидно този, който е измислил модела на високите столчета в кухнята, никога не е посрещал на гости възрастните си родители. На мама и татко им трябват цели пет минути, докато се изкатерят върху тях, а аз ги наблюдавам ужасена, че всеки момент ще паднат.

— Ама че непослушни крака! — пъшка татко, докато опитва за пети път. Междувременно мама се приплъзва сантиметър по сантиметър на мястото си, сграбчила гранитния барплот на живот и смърт.

Накрая, не знам как, но и двамата са закотвени върху стоманените седалки и придобиват самодоволен вид, сякаш са поканени в някое телевизионно шоу.

— Добре ли сте? — питам ги притеснено. — Защото, ако искате, мога да отида да донеса други столове.

— Глупости! — махва с ръка татко. — Тук си ни е много удобно!

Лъже. Виждам го как се е хванал здраво за ръбовете на хлъзгавите седалки и поглежда надолу към плочките на пода, като че ли балансира на перваза на четиридесет и четвъртия етаж.

— Тези седалки са малко твърдички, не мислиш ли, скъпа? — осмелява се да отбележи мама. — Ще трябва да си вземеш някакви меки възглавнички от „Джон Луис“.

— Е… може би.

Подавам чашите с кафе на мама и татко, измъквам си стол и за себе си и се мятам с лекота върху него.

Мамка му! Заболя ме!

Божичко, ама тези столове наистина са малко сложни за качване! Тъпи блестящи столове! А и нещо в баланса им не е наред. Не мога да разбера какво.

Хубаво де! Но нали се качих! Страхотна съм!

— Е… добре ли сте? — питам, като се присягам за моето кафе.

Кратка тишина.

— Беки, посещението ни днес изобщо не е случайно — казва татко. — Трябва да ти кажа нещо важно.

Изглежда толкова сериозен, че в гърдите ми се надига паника. Може пък въобще да не става въпрос за къщата. Може да е нещо още по-лошо.

— И това има нещо общо с мен — продължава той.

— Болен си от нещо! — изричам, преди да успея да се спра. — О, боже! О, господи! Знаех си, че нещо не е наред!

— Въобще не съм болен! И изобщо не става въпрос за това! Става въпрос за нещо друго. — Замлъква, започва да масажира слепоочията си и накрая вдига очи. — Беки, преди много години…

— Съобщи й го по-внимателно, Греъм! — намесва се мама.

— Точно това и правя! — срязва я татко, обръща се, а столчето му заплашително проскърцва. — Точно това правя — съобщавам й го внимателно!

— Не, не го правиш! — изтъква мама. — Избързваш!

Вече напълно се обърквам.

— Какво да ми съобщите по-внимателно? — питам, като погледът ми се мести ту към единия, ту към другия. — Какво става тук?

— Беки, преди да срещна майка ти… — продължава татко, като се стреми да не ме поглежда в очите, — имаше друга… жена в моя живот.

— Ясно — кимвам, а в гърлото ми веднага се образува познатата буца.

Значи мама и татко ще се развеждат и точно затова продават къщата. Значи аз ще се окажа дете на разведени родители.

— После загубихме връзка — каканиже татко. — Но наскоро… се случиха някои събития…

— Объркваш я, Греъм! — възкликва мама.

— Не я обърквам! Беки, ти объркана ли си?

— Ами… мъничко — признавам си аз.

Мама се присяга и поема ръката ми.

— Беки, скъпа, казано накратко… ти имаш сестра!

Сестра ли?!

Вторачвам се неразбиращо в мама. Какви ги говори тази жена?

— По-скоро, полусестра — добавя татко, като кима енергично. — Две години по-голяма от теб.

Мозъкът ми нещо дава на късо. В това няма никакъв смисъл. Как е възможно да имам сестра и да не знам нищо за нея?

— Татко ти си има дъщеря, скъпа — изрича нежно мама. — Дъщеря, за която не знаеше абсолютно нищичко съвсем доскоро. Тя се свърза с нас, докато вие бяхте на медения си месец. Вече се виждахме с нея няколко пъти, нали, Греъм? — Поглежда към татко, който веднага кимва. — Тя е… много приятна.

В кухнята се възцарява гробна тишина. Преглъщам няколко пъти — за проба. Не знам защо, обаче мозъкът ми нещо не го побира.

И изведнъж всичко ми се изяснява. Вдигам глава.

— Онова момиче! В деня, когато се върнахме! — Сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. — Онази, с която вървяхте. Това беше…

Мама поглежда към татко, който кимва.

— Да, това беше тя. Твоята полусестра. Тя ни беше на гости.

— Когато те зърнахме, скъпа… направо се видяхме в чудо какво да правим! — споделя мама и се изкисква притеснено. — Не искахме да те шокираме още с пристигането ти.

— Решихме, че ще ти съобщим, когато се установите и животът ти се върне към нормалния ритъм — приглася татко. — Когато се подредиш.

Вече съм окончателно замаяна. Значи това е била тя! Значи съм зърнала моята полусестра!

— Как… как се казва? — успявам да смотолевя накрая.

— Казва се Джесика — отговаря татко след кратка пауза. — Джесика Бъртрам.

Джесика. Сестра ми Джесика!

„Здрасти! Познаваш ли сестра ми Джесика?“

Поглеждам първо притесненото лице на татко, след това премествам поглед върху ясните, изпълнени с надежда очи на мама — и неочаквано усещам, че с мен се случва нещо странно. Сякаш вътре в мен започва да нараства някакъв мехур. Сякаш цял поток от емоции е решил внезапно да се излее от мен. Аз не съм единствено дете. Имам си истинска сестра. Имам си сестра! Имам си СЕСТРА!