Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Беки Б. (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shopaholic and Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Редакция
maskara (2015)

Издание:

Софи Кинсела. Беки Б. и аферата с чантата

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, 2005

Предпечатна подготовка: Веселка Стоянова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пет

— Оставете земята ни на мира! — реве Робин във високоговорителя си.

— Вън! Вън! Вън! — ревем ние останалите и аз се ухилвам превъзбудено на Джес. Ако изобщо съм имала някога съмнения дали постъпвам правилно, всички те отдавна са се изпарили.

Човек трябва просто да се огледа наоколо. Трябва да види с очите си какво се канят да съсипят. Ние стоим на Пайпър Хил — и това е най-удивителното природно кътче, което някога съм виждала! На върха има едно дърво, сред тревата растат полски цветя, а вече успях да видя и шест пеперуди. И въобще не ми пука дали „Аркодас Труп“ са клиенти на Люк или не. Как имат наглостта да строят търговски център върху тази красота?! Особено някакъв тъп център, в който дори няма филиал на „Спейс НК“!

— Оставете земята ни на мира!

— Вън! Вън! Вън! — рева аз с пълно гърло. Протестирането е най-готиното нещо, което съм правила до този момент! Ама най-страхотното! Намирам се на върха на хълма заедно с Робин, Джим и Джес, а гледката пред очите ни е зашеметяваща. На митинга се явиха над три хиляди души! Те се качват по алеята към евентуалния строителен терен, размахват плакати и протестни лозунги, надуват свирки и удрят барабани, а след тях вървят жадно два местни телевизионни екипа и цяла сюрия журналисти.

Непрекъснато се оглеждам наоколо, но от хората от „Аркодас Труп“ все още ни следа. Нито пък от Люк. За което отчасти съм много доволна.

Така де, не че ме е срам, задето съм тук. Даже точно обратното. Аз съм от хората, които отстояват убежденията си и се борят за благото на онеправданите, независимо какво си мисли този или онзи.

Но сега, като се замисля, ако Люк действително се появи, мисля да си сложа шапка само с две цепки и бързо да се скрия в тълпата. Той никога няма да ме забележи в тази тълпа. И всичко ще бъде наред.

— Оставете земята ни на мира!

— Вън! Вън! Вън!

Джес размахва енергично своя плакат с надпис „УБИЙЦИ НА ДИВАТА ПРИРОДА“ и от време на време надува свирката си. Еди и Лорна са си сложили флуоресцентни перуки в розово и държат високо голям лозунг, на който пише: „КАТО УБИВАТЕ ЗЕМЯТА НИ, УБИВАТЕ И НАШЕТО СЕЛИЩЕ!“

Тълпата става все по-голяма и при даден от мен знак Робин вдига и своя плакат и се изкачва по стълбичката към платформата, която сме приготвили. Пред него има микрофон, а гледката зад него — със синьото небе и девствената природа, е направо умопомрачаваща. Фотографът, когото наех специално за случая, прикляква и започва да прави снимки, а не след дълго към него се присъединяват телевизионните екипи и фоторепортерите на местните вестници.

Тълпата постепенно утихва и всички се обръщат към Робин в очакване на речта му.

— Приятели, съратници, любители на нашата природа! — започва той, а гласът му кънти над смълчаната тълпа. — Моля всички вас само за миг да се обърнете и да разгледате онова, което имаме! Ние имаме красота! Имаме дива природа. Имаме всичко, от което се нуждаем!

Прави драматична пауза, точно както го учих, и се оглежда. Вятърът развява косата му, а лицето му е цялото червено от вълнение.

— Нуждаем ли се от търговски център?

— Не! Не! Не! — ревем всички с пълен глас.

— Нуждаем ли се от замърсяване?

— Не! Не! Не!

— Нуждаем ли се от още безсмислени консуматорски боклуци? Някой от вас нуждае ли се от още… — Тук се оглежда саркастично — … възглавници?

— Не! — започвам и аз с всички останали, но после млъквам. Всъщност, няма да ми се отразят зле още няколко хубави възглавници за спалнята. Всъщност, точно вчера зърнах едни страхотни кашмирени образци в някакво списание.

Но… няма нищо. Всички знаят, че понякога активистите имат несъгласия по дребните технически подробности. И при това аз съм съгласна с всичко, което казва до момента Робин. Само не и за възглавниците.

— Искаме ли досаден трън в сърцето на нашата земя? — реве Робин и разперва ръце.

— Не! Не! Не! — рева щастливо и аз и се ухилвам отново на Джес. Тя надува свирката си и аз я поглеждам с лека завист. Когато следващия път тръгна на протестен митинг, и аз ще се снабдя със свирка.

— А сега нека да чуем и друг от нашите активисти! — изгърмява Робин. — Беки, ела тук!

Главата ми се вдига рязко към него.

Какво? Ама това не беше планирано!

— Това е момичето, което спои нашата кампания! — казва той. — Момичето, благодарение на чиито идеи и енергичност всичко това можа да се случи! Но нека го чуем лично от Беки!

Всички се обръщат към мен, а лицата им са изпълнени с възхита и преклонение. Робин започва да аплодира и постепенно към него се присъединява цялата тълпа.

— Хайде, Беки! — прошепва ми Джес. — Те наистина искат да те чуят!

Оглеждам набързо обстановката. От Люк няма и следа.

Добре де, не мога да устоя на тези аплодисменти!

Закуцуквам през тълпата към стълбата и внимателно се изкачвам на платформата с помощта на Робин. Пред себе си виждам море от въодушевени лица, всичките вдигнали глави към слънцето.

— Здравей, Пайпър Хил! — изревавам в микрофона. И ме залива всемогъщият рев на тълпата с всичките му там свирки, рогове и неистово биене на барабани.

Господи, ама това било фантастично! Все едно съм попзвезда!

— Това е нашата природа! — изкрещявам и обгръщам с жест ромолящата трева около мен. — Това е нашата земя! И ние няма да си я дадем!

Избухват нови превъзбудени викове.

— И на всеки, който ИСКА от нас да се предадем… — продължавам в същия дух да крещя и да ръкомахам, — на всеки, който си въобразява, че може просто да дойде и ДА НИ ОТНЕМЕ ЗЕМЯТА… ще кажа следното: ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ!

Трето изригване на викове и аплодисменти, а аз вече не мога да сдържа широката си усмивка. Господи, ама аз наистина грабнах тълпите! Може би трябва да се замисля за политическа кариера!

— Ще им кажа: ОЩЕ СЕГА СЕ ПРЕДАЙТЕ! — викам аз. — Защото ние ще се БОРИМ! По ПЛАЖОВЕТЕ! И по…

В тълпата настъпва някакво раздвижване и аз млъквам, за да проверя какво става.

— Идват! — чувам хората да крещят.

— Уууу!

Цялата тълпа започва да съска и да дюдюка подигравателно и се обръща да види нещо, което аз все още не мога да различа.

— Това са те! — крещи ми Робин от поляната отдолу. — Копелета! Ще си го получат!

И аз замръзвам на място. Петима мъже в тъмни костюми си проправят бързо път към предната част на тълпата.

И единият от тях е Люк.

Окей. Мисля, че вече е крайно време да сляза от този подиум. Веднага!

Само дето измъкването не е чак толкова лесно, когато единият ми крак е спъван от проклетия гипс. Почти не мога да помръдна.

— Робин! — викам му аз. — Вече искам да сляза!

— Ти си стой там! — вика ми в отговор той. — Продължавай с речта си! Страхотна е!

Стискам отчаяно патерицата си и се опитвам да се измъкна, но точно в този момент Люк вдига глава и ме вижда.

Никога през живота си не съм го виждала толкова слисан. Той се заковава на място и се опулва срещу мен. Усещам как цялото ми лице пламва и краката ми незнайно защо се разтреперват.

— Не им позволявай да те уплашат, Беки! — крещи ми отдолу Робин. — Не им обръщай внимание! Продължавай да говориш! Давай!

Приклещена съм. Нищо повече не мога да направя. Прочиствам гърлото си и се старая всячески да избегна погледа на Люк.

— Ние ще се борим! — изкрещявам, макар и леко неуверено. — И затова им казвам… ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ!

Петимата мъже вече са се подредили в една редица и са застанали със скръстени на гърди ръце, наблюдаващи ме с присвити очи. Тримата не ги познавам, а до тях са Гари и Люк.

Номерът е да не ги поглеждам.

— Нека спасим земята си! — изкрещявам, вече по-самоуверено. — Ние не искаме вашата БЕТОННА ДЖУНГЛА!

Тълпата избухва в радостни възгласи и аз не мога да се въздържа да не хвърля един триумфиращ поглед към Люк. Обаче не мога да разгадая изражението му. Челото му е сбърчено и той изглежда бесен.

Обаче устата му леко помръдва. Сякаш всеки момент ще се разхили.

Очите му срещат моите и нещо в мен се преобръща. Имам ужасното усещане, че всеки момент ще започна да се кикотя истерично.

— Предайте се! — изревавам. — Защото вие НЯМА ДА СПЕЧЕЛИТЕ!

— Ще отида да поговоря с ръководителя им — изрича с мрачен глас Люк на човека до него, когото не познавам. — Ще видя какво може да се направи.

И той спокойно се насочва през поляната към стълбата и се изкачва, докато се изравни с мен. В продължение на няколко секунди ние просто се гледаме в очите, без да говорим. Сърцето ми бие в гърдите така, че ще се пръсне.

— Здравей! — казва накрая Люк.

— О, ами… здрасти! — изричам с възможно най-безгрижния си тон аз. — Как си?

— Голяма работа сте направили тук — отбелязва той и оглежда картината пред себе си. — Твое дело ли е всичко това?

— Ами… и аз помогнах малко — отговарям и прочиствам гърлото си. — Нали знаеш как е… — И дъхът ми замира, когато зървам безупречните ръкавели на Люк. Точно под тях, едва забележима, се крие плетената гривничка от въже.

Обръщам глава, като се опитвам да запазя самообладание. В дадения случай ние сме враждуващи страни.

— Беки, даваш ли си сметка, че протестираш против търговски център?

— Ама с гадни магазини — сопвам му се веднага аз.

— Не преговаряй, Беки! — реве Робин отдолу.

— Заплюй го в лицето! — приглася Еди и размахва юмрук.

— Нали си даваш сметка, че „Аркодас Груп“ са ми най-големите клиенти? — казва Люк. — Или може би не ти е минавало през ума?

— Ти искаше да заприличам повече на Джес — отвръщам с леко отбранителен тон. — Точно така каза, нали? „Бъди като сестра си!“ Е, ето че съм! — Привеждам се към микрофона и изкрещявам в него: — Вървете си в Лондон с вашите чисти дрехи и префърцунени маниери! Оставете ни на мира!

Тълпата избухва в одобрителни аплодисменти.

— Да се върна в Лондон с префърцунените си маниери ли? — повтаря невярващо Люк. — Ами твоите префърцунени маниери?

— Моите не са такива — вдигам надменно глава. — Аз се промених, ако искаш да знаеш! И съм станала много пестелива! И вече наистина милея за природата! И много избеснявам, когато някакви зли строителни предприемачи идват тук и се опитват да съсипят подобно място!

Люк се привежда напред и прошепва в ухото ми:

— В интерес на истината, те не планират търговския си център точно тук!

— Какво? — отдръпвам се смръщено аз. — Напротив, точно тук го планират!

— Нищо подобно! Промениха плановете си още преди седмици! Ще използват друго поле, по-голо.

Вторачвам се подозрително в лицето му. Не ми изглежда да лъже.

— Ама… плановете — казвам накрая. — Ние имаме планове!

— Стари са! — отговаря Люк и присвива вежди. — Очевидно някой не си е свършил добре проучвателната дейност. — Свежда поглед към Робин и отбелязва: — Може би той, а?

О, господи! Ама това като че ли наистина намирисва на истина!

Мислите ми се въртят хаотично. Нещо не мога да възприема всичко това. Значи, в крайна сметка, те не възнамеряват да построят тук търговски център.

Значи ние всички сме излезли тук и си викаме и крещим, и… без никаква причина.

— Така че — добавя Люк, като скръства ръце — въпреки изключително убедителната ти публична кампания, хората от „Аркодас Груп“ не са престъпници. Не са сторили нищо лошо.

— Аха, ясно — помествам се неловко аз и поглеждам долу към тримата мъже от „Аркодас Груп“.

— Значи… така като ги гледам, надали са особено доволни от тук случващото се, нали?

— Не бих казал, че са във възторг — съгласява се Люк.

— Ами… извинявай за това — изричам и обгръщам с поглед смълчалата се тълпа. — Та сега сигурно искаш да им кажа, нали така?

Очите на Люк проблясват игриво — по така познатия начин, когато има някакъв хитър план.

— Съвсем случайно имам по-добра идея — изрича накрая. — Тъй като си била така любезна да събереш тук всичките тези медии…

И той грабва микрофона, обръща се с лице към тълпата и го почуква за проба. Отговарят му с дюдюкания и псувни. Дори Сузи го заплашва с плаката си.

— Дами и господа — изрича Люк с плътния си, самоуверен глас, — представители на пресата. Искам да направя едно съобщение от името на „Аркодас Груп“!

Изчаква търпеливо дюдюканията да спрат, след което оглежда тълпата и продължава:

— Ние от „Аркодас Груп“ поставяме на първо място грижата за хората! Ние се съобразяваме с мненията на хората! Ние сме онази компания, която винаги обръща внимание на мненията на хората! Вече имах честта да говоря с вашия представител тук… — и ме посочва — и да изслушам всичките й доводи.

Настъпва напрегнато мълчание. Всички го гледат зяпнали.

— И в резултат на това… мога да обявя, че „Аркодас Груп“ се отказва от използването на този терен! — Тук Люк се усмихва и добавя: — Тук няма да има търговски център!

Настъпва миг вцепенено мълчание — и после тълпата избухва в неистови крясъци. Всички пищят и се прегръщат, надуват свирките си и бият барабаните си до прималяване.

— Ние успяхме! — крещи Джес, надвиквайки целия този вой.

— Показахме им какви сме! — пищи Кели до нея.

— Бих искал да ви обърна внимание и на големия брой инициативи във връзка със защитата на околната среда, които „Аркодас Груп“ спонсорира — изрича спокойно Люк в микрофона. — В момента се раздават брошури по този повод. Както и информационни пакети за пресата. Приятно четене!

Чакайте малко! Ама той обръща всичко в позитивна публична кампания! Той ме изигра!

— Змия такава — изричам бясно, като преди това слагам ръка върху микрофона. — Ти напълно ги подведе!

— Полето е спасено — свива рамене той. — Останалото са подробности.

— Не, не в това е въпросът!

— Ако твоят екип си беше свършил работата, сега нямаше да сме тук и на мен нямаше да ми се налага да спасявам положението — отговаря ми той, после се привежда и се провиква към Гари, който вече раздава брошури на тълпата: — Гари, изпрати хората от „Аркодас“ по колите им, става ли? Кажи им, че ще остана още малко за допълнителни преговори.

Гари кимва и ми махва весело, обаче аз решавам да го игнорирам. Все още съм им бясна и на двамата.

— И къде ще строят все пак този търговски център? — питам аз, докато наблюдавам радостната тълпа. Кели и Джес се прегръщат, Джим тупа Робин по гърба, а Еди и Лорна размахват розовите си перуки във въздуха.

— Защо?

— Може пък да реша да отида ида протестирам и там! Може пък да реша да тръгна по стъпките на „Аркодас Груп“ и да им създавам неприятности! Да те държа непрекъснато на нокти!

— Може би — изрича Люк с кисела усмивка. — Беки, много съжалявам! Но все пак трябва да си върша работата!

— Да, знам. Предполагам, че знам… Но си мислех, че допринасям за някаква промяна… Мислех си, че наистина съм постигнала нещо… — Въздъхвам мрачно. — А се оказва, че всичко е било напразно!

— Напразно ли?! — слисва се Люк. — Беки, погледни само какво си постигнала тук! — и обхваща с жест тълпата. — Погледни само всичките тези хора! Разбрах всичко за начина, по който си трансформирала цялата кампания. Да не говорим пък за хората в селото… и онова парти в магазина, което ще правите… Трябва да се гордееш със себе си! Знаеш ли, че те наричат Беки Урагана?

— Да бе, защото откъдето мина, съсипвам всичко.

Люк се вторачва в мен с необичайно сериозна физиономия. Очите му са топли и тъмни.

— Напротив, защото откъдето минеш, събуждаш хората за живот! Всички, до които се докоснеш! — Взема ръката ми, вторачва се в нея и добавя: — Не бъди като Джес. Бъди като себе си!

— Но нали каза… — започвам и се спирам.

— Какво?

О, господи! Нали щях да се държа като горд и зрял човек и нямаше да споменавам за това. Обаче просто не мога да се въздържа.

— Чух те, когато говорехте с Джес — смотолевям накрая. — Когато тя ни беше на гости. Чухте да й казваш, че… че с мен е трудно да се живее.

— Да, с теб действително е трудно да се живее — съгласява се спокойно Люк.

Втренчвам се в него, а в гърлото ми се събира пак буца.

— Но също така е доста освежаващо. И вълнуващо. И забавно. И това е единственото нещо, което искам да правя. Защото, ако беше лесно, щеше да бъде досадно. — Докосва бузата ми и допълва: — Животът с теб е истинско приключение, Беки!

— Беки! — вика Сузи отдолу. — Партито започва! Здрасти, Люк!

— Ела! — придърпва ме Люк и ме целува. — Хайде да слизаме от тази платформа тук. — Силните му пръсти се вплитат в моите и аз го стисвам в отговор.

— Между другото, какво имаше предвид, когато преди малко ми каза, че си станала пестелива? — пита, докато ми помага да сляза по стълбите. — Шега ли беше това или…

— О, не! Наистина станах пестелива! Джес ме научи! Тя е като Йода!

— И на какво точно те научи? — пита Люк с леко разтревожена физиономия.

— Например как да си правя пръскачка за градинските цветя от стара кутия от прясно мляко — изричам гордо. — Както и опаковъчна хартия от стари торбички. Освен това, че човек винаги трябва да надписва картичките с молив, за да може получателят им да изтрие посланието ти и отново да ги използва. Така се пестят цели деветдесет пенса!

Люк се вторачва в мен и дълго време не казва нищо.

— Мисля, че е крайно време да си те прибера в Лондон — отсича накрая. После продължаваме да слизаме по стълбите, а той държи патерицата ми. — Между другото, обади се Дани.

— Дани се обади?! — изписквам радостно аз и пропускам последното стъпало на стълбата. Строполявам се на тревата и светът отново се завихря около главата ми.

— Олеле! — сграбчвам здраво Люк. — Прилошава ми!

— Добре ли си? — пита уплашено Люк. — От сътресението ли е? Не трябва да се качваш по никакви стълби…

— Всичко е наред — отговарям леко задъхана. — Просто ще приседна.

— Боже, и аз непрекъснато бях в подобно състояние — отбелязва Сузи, минавайки покрай нас. — Когато бях бременна, разбира се.

Главата ми се изпразва.

Поглеждам стреснато Люк. Той изглежда не по-малко шашнат от мен.

Не, не е възможно… Не бих могла…

Надали съм…

И ето че без да се усетя, мозъкът ми се е превърнал в изчислителна машина. Въобще не си бях помисляла за това… Но последният път… трябва да беше… Беше най-малко преди…

О, господи!

Боже господи!

— Беки? — обажда се Люк и гласът му звучи особено странно.

— Хммм, Люк…

Преглъщам, като се опитвам да запазя самообладание.

Добре де, спокойно! Не се паникьосвай! Само не се паникьосвай!

 

 

УЕСТ КЪМБРИЯ БАНК
Стърндейл Стрийт № 45
Когънтуейт
Къмбрия

Мис Джесика Бъртрам

Хил Райз № 12

Скъли

Къмбрия

 

22 юни 2003 г.

 

Уважаема мис Бъртрам,

Бях шокиран и истински обиден от тона на последното писмо.

Всъщност, аз „имам свой живот“, както благоволихте да изразите.

 

Искрено Ваш:

Хауард Шоукрос

Отдел „Връзки с клиенти“,

директор

РЕБЕКА БРАНДЪН

Мейда Вейл Меншънс № 37

Мейда Вейл

Лондон

 

До Управителя

на „Харви Никълс“

Найтсбридж№ 109–125

Лондон

 

25 юни 2003 г.

 

Уважаеми господине,

Извършвам едно хипотетично проучване. Питах се дали са верни слуховете, че ако родиш в „Харви Никълс“ (случайно, разбира се!), после имаш правото цял живот да получаваш оттам безплатни дрехи?

Ще Ви бъда много благодарна, ако ми отговорите на този въпрос.

Както вече споменах, това е напълно хипотетично проучване.

 

Искрено Ваша:

Ребека Брандън (по баща Блумууд)

РЕБЕКА БРАНДЪН

Мейда Вейл Меншънс № 37

Мейда Вейл

Лондон

 

До Управителя

на „Хранителен отдел — Хародс“

Бромптън Роуд

Лондон

 

25 юни 2003 г.

 

Уважаеми господине,

Извършвам едно хипотетично проучване. Питах се дали са верни слуховете, че ако родиш в хранителния отдел на „Хародс“ (случайно, разбира се!), после имаш правото цял живот да получаваш оттам безплатна храна.

Питах се също дали имаш правото да получиш и нещо друго безплатно, като например дрехи.

Ще Ви бъда много благодарна, ако ми отговорите на този въпрос.

 

Искрено Ваша:

Ребека Брандън (по баща Блумууд)

РЕБЕКА БРАНДЪН

Мейда Вейл Меншънс № 37

Мейда Вейл

Лондон

 

Синьори Долче и Габана

Виа Сиига

Милано

 

25 юни 2003 г.

 

Шери синьорес,

Чао!

Ми е британска жена, адоро вотра мода.

Има едно малко въпросино хипотетика — ако жа ве бамбино във вашия шоп (по погрешко, натуралменто!!), е съм ли в право за лес дрехи гратиси пор ла вива цял? Е пор бамбино също?

Грацие миле боку пор льо отговор.

Кон ле най-добри пожелания:

Ребека Брандън (по баща Блумууд)

Край