Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (24)

Двадесет и едно

Знаех си, че сме сестри. Знаех си! Знаех си!!!

При това не само че сме сестри — ние сме сродни души! След всичките тези фал стартове! След всичките тези недоразумения! След като си мислех, че никога няма да намеря поне една обща черта между нас двете!

Тя е същата като мен. И аз я разбирам.

Аз разбирам Джес!

Всичко, което каза Джим, ми звучеше познато. Всичко! Колко пъти ми се е случвало да пренасям нелегално обувки от Америка?! Колко пъти съм рискувала собствения си живот и безопасност по време на разпродажбите! Дори имам и контузия на крака, точно като нея! Случи се, когато видях как някой се насочва към последната намалена чанта на „Орла Кийли“ в „Селфриджис“ и скочих от ескалатора осем стъпала наведнъж.

Господи, защо не видях този неин шкаф със скалите по-рано! Ако знаех само… Всичко щеше да бъде различно! Защо и тя не ми каза? Защо не ми обясни?

В този момент си спомням как Джес ми говори за скали и камъни по време на първата ни среща… после в моя апартамент. И ме залива гореща вълна на срам. Тя всъщност се опита. А аз просто не пожелах да я слушам, нали така? Въобще не й повярвах, когато тя ми разказваше колко интересни са скалите. А аз й заявих, че скалите са… глупава работа.

И досадни. Също като нея.

Стомахът ми се преобръща.

— Не може ли малко по-бързо? — обръщам се към Джим. Подскачаме по пътя в неговия древен лендроувър, преминавайки затревени хълмчета, могили и скални покрития, като се качваме все по-високо и по-високо в планината.

— Повече от това не може — отговаря ми той. — Ще бъдем навреме, успокой се!

Овцете се разбягват от пътя, когато ние изгърмяваме, а по предното стъкло непрекъснато се удрят малки камъчета. Поглеждам през прозореца от моята страна — но после бързо извръщам поглед. Не че ме е страх от височини. Нищо подобно. Но доколкото схващам, намираме се приблизително на осем сантиметра от дълбока пропаст.

— Така — кимва Джим, като спира на едно място, превърнато в паркинг. — Оттук тръгват. И ето там се катерят. — Посочва стръмната планина, която се извисява пред нас. — Това е прословутият Скъли Пайк. — Телефонът му иззвънява и той го изважда. — Извини ме за миг.

— Няма нищо. Благодаря! — кимвам и отварям вратата. Оглеждам се и ето че гледката направо ме замайва.

Наоколо се извисяват назъбени скали и остри върхове, нашарени тук-там с кръпки зеленина и дълбоки цепнатини от ледниковия период. Над всичко това се възправя планината — назъбена и горда, сливаща се със сивото небе. Надниквам долу към долината и усещам внезапно замайване. Въобще нямах представа, че се намираме толкова високо. Много под нас се съзират къщички с размерите на детски играчки, което сигурно е Скъли — но като изключим тях, спокойно бихме могли да се намираме в средата на пустошта.

Да де, сега, като се замисля, ние наистина сме в средата на пустошта.

Втурвам се по чакъла на паркинга към малка полянка по-нататък, където е поставена масичка с плакат, на който пише: „Регистрация за Катеренето за издръжливост на Групата за защита на околната среда, Скъли.“ Зад масичката две жълти знаменца бележат началото на пътеката, която отвежда към планината. Там седи мъж с анорак и шапка, когото не познавам. Но като изключим него, мястото е пусто.

Ама къде са хората? Нищо чудно, че не разполагат с никакви пари, щом никой не се появява на тези спонсориран и разходки.

— Здравейте! — обръщам се към мъжа с анорака. — Имате ли представа къде е Джес Бъртрам? Тя е една от участниците в катеренето. Спешно трябва да говоря с нея!

Вече буквално изгарям от нетърпение. Направо нямам търпение да й кажа! Нямам търпение да зърна лицето й!

— Опасявам се, че сте закъснели — отговаря мъжът и посочва към планината. — Тя тръгна. Всъщност, всички тръгнаха.

— Вече? — ококорвам се аз. — Ама… нали катеренето започва в единадесет? А сега е едва без пет?

— Започна в десет и половина — поправя ме мъжът. — Изтеглихме го напред, защото прогнозата за времето не е никак благоприятна. Ще трябва да я почакате. След няколко часа ще свърши!

— О! — въздъхвам разочаровано и се обръщам. — Добре, благодаря.

Всичко ще бъде наред. Мога да почакам. Мога да бъда търпелива.

Не е чак толкова много време, нали? Само няколко часа.

Да, ама не е! Много е! Няколко часа са цяла вечност! А аз искам да й кажа още сега! Вдигам поглед към планината и цялото ми тяло потреперва от разочарование. Внезапно зървам в далечината два еднакви червени анорака, при това само на няколко метра пред мен. И носят надписи на Групата за защита на околната среда на Скъли. Значи са част от изкачването. И ето че малко по-нагоре от тях се вижда някакъв тип в синьо.

Мозъкът ми щрака на бързи обороти. Значи не са стигнали чак толкова далече! Което означава, че Джес също не е много далече. Което означава, че… мога да я настигна. Да!

Подобна новина не може да чака няколко часа. Така де, та ние наистина сме сестри! При това истински, кръвни сестри! Трябва да й кажа веднага!

Мятам здраво на рамо моята ангелска чанта, втурвам се към началото на пътеката и я оглеждам. Това мога да го изкача. Няма проблеми. Наоколо има скали, за които мога да се държа, така че ще се оправя.

Правя няколко колебливи стъпки и — всичко е наред. Въобще не е твърдо!

— Извинете? — обажда се мъжът в анорака, който се е изправил и ме наблюдава ужасено. — Какво правите, ако смея да попитам?

— Присъединявам се към катеренето. Не се тревожете! Ще се спонсорирам сама!

— Но вие не можете да се катерите! Я си вижте обувките! — И посочва към моите тюркоазени сандали с тънки токчета. — А имате ми непромокаем екип?

— Непромокаем екип ли?! — смръщвам се аз. — Да ви приличам на човек, който си носи навсякъде непромокаемия екип?!

— Ами пръчка за подпиране?

— Нямам нужда и от пръчка! Не съм стара!

Абе, какво иска този човек? Та нали става въпрос само за една разходка по хълма? За какво е цялата тази шумотевица?

И само за да му докажа, аз тръгвам съвсем сериозно нагоре по пътеката. Земята е малко хлъзгава от лекия дъжд, обаче аз забивам токчетата си в калта, колкото сили имам, хващам се здраво за скалите от двете страни — и ето че само след две минути вече съм минала първия завой!

Вярно, че дишам малко тежичко и че глезените ме наболяват лекичко, но като изключим тези дреболии, всичко ми е наред. Справям се страхотно! Ето, всичко идва, за да докаже, че катеренето не е чак толкова трудна работа! Стигам до следващия завой и се оглеждам с чувство на огромно задоволство. На практика вече съм преполовила пътя!

Ей, че лесна работа! Винаги съм подозирала, че алпинистите само се фукат, като говорят колко трудно било всичко!

Далече отдолу чувам гласа на Джим, който ми вика:

— Беки! Върни се!

Обаче аз запушвам уши и продължавам решително нагоре, стъпка след стъпка, крачка след крачка. Трябва да побързам, ако искам да настигна Джес.

Само дето тя очевидно върви доста бързо. Защото след около час непрекъснато изчакване аз все още не съм я настигнала.

В интерес на истината не съм настигнала абсолютно никого. Известно време виждах пред себе си двойката в червено, но в един момент те просто изчезнаха. Изчезна и типът в синьо. А все още не съм зърнала Джес.

Което вероятно се дължи на факта, че тя е бягала през целия път нагоре. И може би сега е на върха и прави двадесет набирания на една ръка, защото изкачването не й се е видяло достатъчно натоварващо. Ама не е честно! Не може и аз да нямам някакви свръхсилни гени, нали така?

Правя още няколко стъпки напред и спирам, за да си поема дъх. Примигвам, когато виждам омазаните си с кал крака. Лицето ми гори, почти не мога да дишам, затова вадя от чантата си спрея за лице „Евиан“ и отново се напръсквам. Тук вече става доста стръмничко.

Не че е трудно, о, нищо подобно! Всъщност, дори ми е приятно. Като изключим пришката на десния ми крак, която като че започва да ме боли. Може пък онзи тип долу да е бил прав — това не са най-подходящите обувки за катерене. Въпреки че, погледнато от положителната страна, токчетата са особено полезни на по-стръмните места.

Оглеждам пустите, назъбени скали наоколо. На около метър-два по-нататък се вижда скална издатина, а след нея следва просто пропадане към долината отдолу.

Значи въобще няма да поглеждам натам. Нито пък да мисля за това.

Престани, Беки! Не възнамерявам да се втурна напред и да се хвърля в пропастта, независимо от онова, което ми подсказва мозъкът.

Прибирам спрея и се оглеждам с мъничка доза несигурност: Нямам никаква представа още колко трябва да се върви. Не знам защо, но като че ли много разчитах да настигна другите катерачи и да го разбера от тях. Присвивам очи, опитвайки се да различа някой яркооцветен анорак, обаче всичко наоколо потъва във все по-непрогледна мъгла.

О, господи! Като че ли се кани да вали. А аз дори не си нося жилетка!

Изведнъж си давам сметка, че се чувствам доста глупаво. Може би не трябваше да се втурвам нагоре така необмислено. Може би вече трябва да се върна. Правя предпазливо стъпка напред, обаче земята е много по-хлъзгава, отколкото очаквах, и внезапно осъзнавам, че се плъзгам точно към ръба на пропастта.

— Мамка мууууу! — провиквам се аз и сграбчвам първата скала, която ми се изпречва пред очите. Май си изкълчих ръката.

По дяволите болката! В никакъв случай няма да се върна назад! Пък и вероятно надолу е много по-далече, отколкото нагоре. Ще продължавам да следвам пътеката. Всичко ще бъде наред. Ако се забързам малко, може и да успея да настигна Джес.

Струва си да й видя физиономията в подобен момент.

Тя изобщо няма да повярва на очите си. А после ще й кажа — и няма да повярва на ушите си! Ще бъде напълно слисана. Прегръщам щастливо тази своя мисъл, а после, с нов прилив на енергия продължавам да се катеря.

Съсипана съм. Не мога да направя и крачка повече.

Коленете ме болят, ръцете ми са издрани, а краката ми са покрити целите в пришки. Мъкна се по този склон като че ли пяла вечност, обаче тъпата планина просто не свършва! Всеки път, когато си помисля, че вече стигам върха, зървам нов, възправен най-нахално пред мен.

Абе, къде е Джес? Къде са всички останали? Не е възможно всички да са по-бързи от мен.

Спирам за няколко секунди, леко задъхана, като се държа за баланс за един голям кръгъл камък. Гледката към долината си е все така главозамайваща, пурпурните и сивите облаци все така си се носят по небето, а високо над мен се рее някаква птица. Може да е орел или нещо подобно. Честно да ви кажа, въобще не ми пука каква е. Просто искам да седна и да си пийна хубава чаша горещ чай. Това е единственото, което искам на този свят.

Обаче не мога. Трябва да продължа. Хайде! Нали точно това са имали предвид с думата „издръжливост“?!

С огромни усилия на волята аз се пускам от камъка и отново тръгвам нагоре. Леви, десни, леви, десни. Що не взема да пробвам с някоя песен, като например фон Трапс? Именно! Това ще ме ободри!

„Високо в планината…“

Не става. Я по-добре да забравя за пеенето.

* * *

О, господи! Не мога да се катеря повече! Просто не мога!

Сигурно вървя вече часове наред. Лошо ми е, гади ми се, вие ми се свят. Не си чувствам ръцете от изтощение, а на всичко отгоре си срязах коляното на някаква скала, раздрах си полата и въобще нямам представа накъде да продължа.

Премятам се през някакви камъни и сграбчвам клоните на един храст, за да не падна. Примигвам от болка, защото храстът се оказва бодлив и ме пробожда. Добре де. Очевидно се налага да спра за почивка. Присядам на един плосък камък, изваждам с треперещи ръце моя спрей за лице „Евиан“ и отново се разхлаждам. После си пръсвам и в устата.

Отчаяно се нуждая от някаква напитка. Лицето ми е обляно в пот, дробовете ми горят. Краката ми са целите в кал, а от лявото ми коляно се стичат вадички кръв. Що се отнася до обувките ми, вече въобще не си личи какви са били някога.

Изпръсквам последните капчици от шишенцето в устата си. Изтривам си лицето с мокра кърпичка от чантата си и оглеждам все така пустата планина наоколо. Никой не се вижда. Абсолютно никой!

И какво ще правя сега?

Дълбоко в гърдите ми се надига спазъм на ужас, на който решавам да не обръщам внимание. Ще се оправя. Най-важното е да се мисли позитивно. Просто ще продължа да се изкачвам — и това е. Мога да го направя!

„Не, не мога“ — долита някъде дълбоко в мен слаб гласец.

Престани! Мисли положително! Мога да направя всичко, което реша!

„Но не и да изкатеря планина. Тази идея беше много глупава!“

Хайде де, мога! Да, мога да го направя! Женската сила е такава — преодолява всички планини.

Пък и в крайна сметка не мога да си остана на този камък завинаги. Трябва да продължа да вървя, иначе ще ме настигне бялата смърт, ще заспя и ще умра. Или пък планинската смърт. Не си спомням как я наричаха.

Краката ми треперят, но незнайно как успявам да се изправя. Все пак примигвам от болката, причинена от поредното врязване на обувките ми в пришките. Така. Просто да продължа да вървя. Ще стигна върха, а може би там ме чака група по посрещането. А и онези горещи напитки, за които вчера говореха. Да. Всичко ще бъде наред.

Изведнъж в далечината се чува тътен.

О, не! Само това не!

Вдигам очи към небето и установявам, че цветът му е станал заплашително сив. И няма никакви птици.

По лицето ми пада капка. После още една.

Преглъщам, като се опитвам да запазя спокойствие. Но вътре в мен назрява огромна паника. Какво да правя сега? Нагоре ли да продължа, или да се върна надолу?

— Хей! — провиквам се високо. — Има ли някой? — Гласът ми отеква сред скалите, но не получавам никакъв отговор.

Върху главата ми падат още три капки.

Не си нося нищо водонепромокаемо. Оглеждам суровата природа наоколо и ме изпълва неистов страх. Ами ако не мога да се върна долу? Ами ако се окажа приклещена тук насред бурята?

Изгарях от такова нетърпение да кажа на Джес, че сме сестри. А сега се чувствам като пълна глупачка. Трябваше да я изчакам. Люк е напълно прав. Защо не мога да се науча да чакам за нищо в този живот? Всичко е по моя вина.

Небето се раздира от нов тътен и аз се свивам ужасено. Ами ако ме удари светкавица? Даже не знам какви са правилата, когато си навън в буря. Май беше нещо, като например да застанеш под дърво. Или може би да не заставаш под дърво? Обаче кое от двете? И ако избера грешния вариант?

И изневиделица, насред ужаса, който ме обгръща отвън и отвътре, си давам сметка, че до ушите ми достига някакъв чуруликащ звук. Да не би да е… някакво животинче?

О, господи!

О, господи! Това е мобилният ми телефон! Значи тук горе има сигнал! Тук тъпият сигнал се е възстановил!

С треперещи пръсти аз дръпвам ципа на ангелската си чанта и грабвам проблясващия телефон. С огромна въздишка на облекчение зървам върху дисплея думата „Люк“. Натискам ожесточено зеления бутон, отмаляла от облекчение.

— Люк! — извиквам. — Аз съм, Беки!

— Беки? Има ли някой там? — По линията се чува пукот, а той звучи, сякаш се обажда от много далече.

— Да! — изкрещявам, а междувременно капките, падащи върху главата ми, зачестяват. — Люк, аз съм! Изгубих се! Имам нужда от помощ!

— Ало? — достига до мен озадаченият му глас. — Чува ли ме някой там?

Вторачвам се ужасено в мобилния си телефон.

— Да! Чувам те! Тук съм! — И без всякакво предупреждение по бузите ми рукват сълзи. — Приклещена съм в тази кошмарна планина и не знам какво да направя! Люк, съжалявам…

— Линията не работи — чувам го как казва на някой друг до него. — Не мога да чуя абсолютно нищичко!

— Люк! — вече рева с пълен глас. — Люк, тук съм! Точно тук съм! Не затваряй!

Започвам да удрям яростно телефона, но пред замъгления ми поглед проблясва надписът „Батерията отслабва“.

— Ало? — достига отново до мен гласът на Люк. — Беки?

— Люк, чуй ме, моля те! — проплаквам отчаяно. — Моля те, чуй ме! Моля те…

Но светлината върху малкия екран вече избледнява. И само след миг телефонът замлъква.

Няма го. Той си отиде.

Оглеждам мрачната, потънала в тишина и пустош планина. Никога през живота си не съм се чувствала по-самотна.

Не след дълго силен порив на вятъра запраща игли от дъжд в лицето ми и аз примигвам. Не мога да продължавам да стоя тук. Трябва да си намеря някакъв подслон.

На около три метра над мен съзирам скална издатина, върху която виждам други скали. Една от тях като че ли образува козирка, под която бих могла да се скрия. Калта се разводнява и става плъзгава, обаче аз запъвам токчетата си в нея и сграбчвам всичко, което ми попадне, и накрая успявам някак си да изпълзя, като междувременно си охлузвам другото коляно.

Господи, доста е височко тук. Нещо не се чувствам много стабилна. Обаче няма значение. Ако не гледам надолу, ще бъда добре. Хващам се здраво за козирката и се опитвам да се промъкна под нея, без да се подхлъзна… когато внезапно зървам проблясък на нещо жълто.

При това яркожълто.

Яркожълтото на водонепромокаемите екипи за алпинисти.

О, господи! В планината има още някой! Има още някой! Спасена съм!

— Хей! — изревавам аз. — Ехоооо! Тук, насам! — Обаче вятърът и дъждът отнасят гласа ми в обратна посока.

Не мога да разпозная човека в яркожълтото, защото ми пречи надвисналата над мен скала. Изключително бавно и предпазливо достигам до ръба, за да го видя по-добре.

И сърцето ми спира да бие.

Това е Джес.

Тя е на склона под мен, облечена в жълт непромокаем екип за алпинисти и раница на гърба. Нещо като въже като че ли я придържа към склона на планината и точно в този момент дълбае някаква скала с нож.

— Джес! — изкрещявам аз, обаче гласът ми звучи не по-силно от квичене от силния вятър. — Джес! ДЖЕС!

Накрая тя обръща глава — и цялото й лице се присвива от ужас.

— Господи боже мой! Беки, какво правиш там?

— Дойдох да ти кажа, че ние сме сестри! — отвръщам с вик, но не съм много сигурна дали може да ме чуе от плющящия около нея дъжд. — Сестри! — изревавам повторно, правя крачка напред и свивам длани пред устата си: — Ние сме СЕСТРИ!

— Не мърдай! — изкрещява ужасена Джес. — Тази скала е много опасна!

— Добре съм си!

— Върни се назад!

— Добре съм, честна дума! — викам в отговор. Обаче лицето й е до такава степен сгърчено от ужас, че аз отстъпвам назад.

И точно в този момент обувката ми се подхлъзва в калта.

Не мога да се задържа.

Задрасквам отчаяно по скалите, опитвайки се да се задържа за каквото и да било, опитвайки се да се спася. Обаче всичко наоколо е ужасно хлъзгаво. Пръстите ми се сплитат около корените на някакъв храст, но и той е целият мокър от дъжда. Не мога да се задържа както трябва.

— Беки! — чувам Джес да пищи и единственото, което после чувам, са само писъци, и успявам да зърна небето над себе си, и после нещо удря главата ми, доста силно при това.

И после всичко потъва в мрак.

 

 

„Мейда Вейл Кроникъл“, събота, 7 юни 2003 г.

СТРАХОВЕ ЗА ЕДНО ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ

От снощи вечерта има поводи за страх във връзка с живота и безопасността на жителката на Мейда Вейл, Ребека Брандън, 27 г. Г-жа Брандън (по баща Блумууд) е изчезнала от луксозния апартамент, който споделя със съпруга си Люк Брандън, още в четвъртък и оттогава никой не е чувал нищо за нея. Тревогата е вдигната от приятелката на г-жа Брандън, Сюзън Клийт-Стюарт, която пристигнала в Лондон на изненадващо посещение.

ИЗ МАГАЗИНИТЕ

Местният телевизионен канал показва г-жа Брандън в супермаркета „Анна“, малко преди изчезването й, в безспорно превъзбудено състояние. „Тя просто си остави покупките и избяга навън — разказва продавачката Мари Фулър. — И не купи нищичко!“

Силно обезпокоената г-жа Клийт Стюарт прави следния коментар: „Това доказва, че нещо не е наред! Беки никога не би оставила покупките си! Никога!“

ХАОС

Хаос и безумие се настани на борда на един кораб, пътуващ из Средиземноморието, когато родителите на г-жа Брандън, Греъм и Джейн Блумууд, настояха корабът да обърне и да се върне на Острова. „Можете да си заврете вашето тъпо спокойствие в задниците! — била крещяла истерично г-жа Блумууд. — Дъщеря ми е изчезнала!“

БУРИ

Междувременно силни бури пречат на съпруга на г-жа Брандън, Люк, да тръгне от остров Кипър, където в момента работи. Вчера той сподели с нас, че е изключително разтревожен и че се намира в непрекъснат контакт с полицията. Неговият бизнес партньор г-н Нейтън Темпъл е обявил награда за информация, която би довела до откриването на г-жа Брандън. Ето и неговият коментар от вчера: „Ако някой нарани тази млада дама, лично ще му счупя кокалите! При това два пъти!“ Да не забравяме, че през 1984 г. г-н Темпъл бе осъден за нанасяне на тежка телесна повреда.