Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (3)

Две

Направо не мога да повярвам! Няма го! Къде успя да изчезне този човек, за бога?!

Стоя така няколко секунди, като се опитвам да дойда на себе си, а междувременно се оглеждам във всички посоки. Жалко — ни следа от стареца.

Накрая, увесила нос, аз се обръщам и тръгвам обратно по склона, за да се върна при групата. Когато се приближавам, осъзнавам, че всички крещят и ми махат възторжено. Божичко! Май загазих!

— Ти го направи! — вика с цяло гърло жената с червената коса. — Успя!

— Какво направих?

— Премина през горещите въглени! Ти го направи, Беки!

Какво?!

Свеждам поглед към краката си и… не мога да повярвам. Целите са покрити със сива пепел! Изпаднала в безтегловност, аз обръщам очи към разстланите въглени — и ето че върху тях съвсем ясно личат стъпките от моите крака!

О, господи! Божичко! Аз съм преминала през горещите въглени! Бягала съм върху тлеещата гореща жарава! Аз успях!

— Ама… аз въобще не се усетих! — изричам колебливо. — А на ходилата ми им няма абсолютно нищо!

— Как го направи? — не ме оставя червенокосата. — За какво си мислеше точно?

— Аз мога да ви отговоря — обажда се Чандра и се приближава усмихнат към нас. — Беки успя да постигне най-върховната форма на кармично блаженство. Концентрира се върху целта, върху чистия образ и точно това накара тялото й да постигне това свръхестествено състояние!

Всички погледи са вперени в мен, сякаш съм някой си Далай Лама.

— Е, не беше нищо особено — отвръщам със скромна усмивка аз. — Просто… нали се сещате… Духовно просветление.

— А можеш ли да ни опишеш образа, върху който се концентрира? — изписква възбудено червенокосата.

— В бяло ли беше? — добавя някой друг.

— Да не би да е бил в блестящо синьо-зелено? — достига до мен гласът на Люк. Вдигам рязко глава. Той ме гледа съвсем спокойно и напълно сериозно.

— Не си спомням точно — вирвам гордо брадичка аз. — Пък и цветът няма никакво значение.

— А усещането не беше ли като… — продължава Люк, като се замисля, — сякаш някаква верижка те придърпва към себе си?

— Това е изключително добро сравнение, Люк! — намесва се доволно Чандра.

— Не — отсичам рязко аз. — Не беше. Знаеш ли, смятам, че за да го разбереш, трябва да се сдобиеш с по-върховно разбиране на дела!

— Ясно — кимва тъжно Люк.

— Люк, ти трябва да бъдеш много горд със съпругата си! — обръща се Чандра към него с блеснал поглед. — Не мислиш ли, че това е най-забележителното нещо, което съпругата ти е правила някога?!

Изведнъж сред групата ни се възцарява мълчание. Люк поглежда първо мен, после тлеещата жарава, след това очите му обгръщат присъстващите и накрая се връщат върху блесналото от вдъхновение лице на нашия учител.

— Чандра — изрича бавно и тържествено той, — повярвай ми, това тук е нищо!

След края на урока всички се запътват към терасата, където ни очакват студени напитки. Обаче аз си оставам на моето килимче и се отдавам на медитация, за да покажа колко отдаден е духът ми на по-висши неща. Концентрирана съм наполовина върху бялата светлина на моето същество, а другата ми половина си представя как бягам по горещите въглени пред блесналите погледи на Труди и Стинг. И тъкмо образите във въображението ми започват да ме аплодират възхитено, когато върху лицето ми пада сянка.

— Бъди здрава, о, Духовно просветлена! — казва Люк и аз отварям очи, за да го видя застанал пред мен, поднасящ ми чаша сок.

— Ще се пръснеш от ревност, защото не ти си този с красивия дух! — срязвам го аз и небрежно заглаждам косата си назад, за да открия червената точка, изрисувана в средата на челото ми.

— Направо не мога да си намеря мира от ревност! — съгласява се той. — Пийни един сок!

Той присяда до мен на тревата и ми подава чашата. Отпивам блажена глътчица от великолепния, леденостуден сок от пасифлора, а после и двамата като по команда насочваме погледи към панорамата пред нас, към хълмовете и далечния хоризонт.

— Честно да ти кажа, като нищо бих останала да живея в Шри Ланка — казвам и от гърдите ми се отронва дълбока въздишка. — Толкова е красиво! Времето… природата… а и хората са толкова любезни…

— Същото каза и когато бяхме в Индия — напомня ми Люк. А когато отварям уста, за да го срежа за пореден път, той добавя: — И в Австралия. Също така и в Амстердам.

Божичко, Амстердам! Напълно ми изскочи от ума, че ходихме и там. Май беше след Париж. Или може би преди него?

Да бе, сега си спомням. Това беше мястото, където ядох от онези странни сладкиши и едва не паднах в големия канал.

Отпивам поредната глътчица сок и мисълта ми се връща към преживяното от последните десет месеца. Бяхме в толкова много държави, че вече ми е малко трудно да си ги спомня всичките. По-голямата част от картината ми е някак си размазана — само тук-там изпъква по нещо конкретно. Как се гмуркаме край Големия бариерен риф и всичките онези сини риби се носят покрай нас… пирамидите в Египет… сафарито със слонове в Танзания… как купувам всичката онази коприна в Хонконг… златния пазар в Мароко… как намирам онова удивително евтино магазинче на Ралф Лорен в Юта…

Господи, като че ли доста сме си поживели! Въздъхвам щастливо и отпивам от прекрасния си сок.

— Забравих да ти кажа — прекъсва мислите ми Люк, като ми подава няколко плика, — имаме писма от Англия.

Изправям се развълнувано и започвам да прехвърлям пликовете.

— „Вог“! — изписквам възторжено и изваждам моето специално списание, за което съм абонирана, от красивия му найлонов плик. — О, виж! На корицата си имат чанта „Ейнджъл“!

Зачаквам нетърпеливо реакцията, ала лицето на Люк остава безизразно. Сърцето ми изпърхва разочаровано. Как е възможно да не реагира?! Нали още миналия месец му четох онази статия за чантите „Ейнджъл“! При това му показвах и снимки, и всичко там!

Да, знам, че сме на меден месец, обаче понякога ми се ще Люк да беше момиче.

— Нали се сещаш? — опитвам се да разбудя спомените му аз. — Чантите „Ейнджъл“! Най-удивителните чанти с дълги дръжки от… от…

О, защо изобщо си правя труда да му обяснявам?! Погледът ми се свежда обратно върху снимката на корицата на списанието. Чантата е изработена от мека, кремава телешка кожа, върху предната й част има красив, ръчно изрисуван ангел, под който с диамантен прашец е изписано „Гейбриъл“. Има шест различни ангела и всички знаменитости се надпреварват да ги притежават. В „Хародс“ са ги продали много отдавна. А надписът, изписан по диагонал на корицата, гласи: „Свещен феномен!“

Дотолкова съм се отнесла, че почти не чувам гласа на Люк. Само го виждам как ми подава следващия плик. Доколкото чувам, ми казва:

— Узи!

— Какво?! — стряскам се не на шега.

— Казах, че има още едно писмо — повтаря търпеливо той. — От Сузи.

— От Сузи ли?!

Пускам „Вог“ и измъквам писмото от ръцете му. Сузи е моята най-добра приятелка в целия свят. Не знаете колко ми липсва!

Пликът е от плътна, кремава хартия, а от задната му страна има герб с мото, изписано на латински. Все забравям каква аристократка е моята Сузи. Картичката за Коледа, която ни изпрати, представляваше снимка на замъка на съпруга й Таркуин в Шотландия, а от вътрешната страна беше изписано с готически шрифт „Поздрави от имението Клийт-Стюарт“. (Само дето беше трудно четливо, защото едногодишният Ърни беше покрил всичко с червени и сини отпечатъци от пръсти.)

Разтварям плика с разтреперани пръсти и отвътре изпада твърда картичка.

— Ама това е покана! — изписквам щастливо. — За кръщенето на близнаците!

Вторачвам се в калиграфския надпис и усещам как вътре нещо ме пробожда. „Уилфрид и Клементайн Клийт-Стюарт“. Сузи си има още две бебета, а аз дори не съм ги виждала! Вече трябва да са към четиримесечни. Чудя се как ли изглеждат. Чудя се и как ли се справя Сузи. Толкова много неща се случиха в наше отсъствие!

Обръщам поканата отзад, за да прочета краткото допълнение лично от Сузи:

„Знам, че няма да ти е възможно да присъстваш, но реших, че все пак ще се радваш да получиш поканата. Надявам се, че продължавате да си прекарвате добре! Много целувки — Сузи. P. S. Ърни много хареса китайското костюмче, което му изпрати! Хиляди благодарности!“

— Събитието е само след две седмици — отбелязвам, като подавам поканата на Люк. — Колко жалко, че няма да можем да отидем!

— Така е — кимва той. — Много жалко!

Настъпва тишина. После Люк ме поглежда в очите и добавя:

— Имам предвид… че ти още не си готова да се върнем, нали?

— Не! — отсичам категорично. — Въобще не ми се мисли за връщане!

Засега са изминали само десет месеца от околосветското ни пътешествие, а плановете ни са поне за година. Освен това вече сме достатъчно надъхани с въодушевлението на пътешествениците. Превърнали сме се в странстващи номади, под чиито крака трева не расте. Вероятно никога повече няма да успеем да се върнем към нормалния начин на живот — като моряците, които не могат да живеят на сушата.

Връщам поканата обратно в плика и отпивам от сока си. Питам се как ли са мама и татко. В последно време и от тях нямам кой знае колко често вести. Чудя се как ли се е справил татко на турнира по голф.

А дали малкият Ърни вече не е проходил? Аз съм му кръстница, а още не съм го виждала да върви.

Както и да е. Няма значение. Иначе пък си прекарвам страхотно на това пътешествие.

— Трябва да решим в коя посока да продължим — отбелязва Люк, като се отпуска назад на лакти. — Имам предвид, след като завършим курса по йога, разбира се. Доколкото си спомням, говорихме за Малайзия, нали?

— Да — отговарям след кратка пауза. Не знам на какво се дължи — на прекалено голямата горещина или на нещо друго, но като че ли не успявам да се заредя с достатъчно ентусиазъм относно идеята за Малайзия.

— Или пък да се върнем в Индонезия? Да се насочим за малко на север?

— Хмммм — измърморвам неясно. — О, виж, маймуна!

Направо не знам кога точно започнах да си падам толкова много по маймуните. Може би в Кения, където зърнах онези бабуни и толкова ги харесах, че изщраках цели шест ленти със снимки. И оттогава насам е все така: „О, виж, маймуна!“

— Или в Непал… Или пък обратно в Тайланд…

— Или да се върнем у дома — чувам се най-неочаквано да изричам.

Настъпва гробна тишина.

Странна работа. Нямах намерение да изричам подобни думи. Така де, очевидно е, че няма да се връщаме у дома. Поне засега. Че още не сме направили и година около света!

Люк се изправя и ме поглежда в очите.

— У дома ли каза? У дома?

— Е, не — отвръщам и се изхилвам. — Само се шегувам. Въпреки че…

Пак тишина.

— Въпреки че… може би не сме длъжни да пътуваме цяла година, ако не искаме, нали?

Люк прокарва пръсти през косата си и мънистата в плитчиците му запяват.

— Готови ли сме да се върнем у дома?

— Ами, не знам точно — отвръщам колебливо. — Готови ли сме?

Направо не мога да повярвам, че започнахме да говорим за връщане у дома. Така де, вижте ни само! Косата ми е суха и изсветляла от слънцето, краката ми са боядисани с къна, а от месеци насам не съм си слагала истински обувки.

В съзнанието ми изниква картина как си крача по някоя лондонска улица с палто и ботуши. Лъскави ботуши с тънки токчета от „Л. К. Бенет“. И съответната чанта към тях.

Внезапно усещам, че ме залива толкова силен копнеж, че буквално ми идва да се разрева.

— Мисля, че видях достатъчно от света — изричам и се обръщам към Люк. — Готова съм да се върна към истинския живот!

— Аз също — прошепва Люк, хваща ръката ми и вплита пръсти в моите. — В интерес на истината, бях готов още преди много месеци.

— Никога не си ми го казвал! — възкликвам и се вторачвам в него.

— Не исках да ставам причина за развалянето на купона. Но че съм готов, е повече от сигурно!

— И щеше да продължиш да пътуваш само… само заради мен? — изричам, дълбоко затрогната.

— Е, надали щях да се срина от мъка — отбелязва той, поглежда ме изпитателно и допълва: — Не може да се каже, че преживяваме кой знае какви трудности, нали така?

Усещам как по цялото ми лице се разлива червенина. Преди да се отправим на това пътешествие, казах на Люк, че съм твърдо решена да го направим като истински пътешественици — като в „Плажа“ — и да спим само в колиби и палатки.

Но това беше преди първата ми и единствена нощ в палатка.

— Та… като говорим за връщане у дома — казва Люк и след кратка пауза добавя: — Лондон ли имаме предвид?

И ме поглежда въпросително.

Господи, ето че стигнахме до съдбоносния момент — решението!

Вече от десет месеца обсъждаме къде ще живеем след края на медения си месец. Преди сватбата си двамата с Люк живеехме в Ню Йорк. И на мен много ми харесваше да живея там. Обаче чувствах и носталгия към дома. А сега английският бизнес на Люк започна да се разширява и из цяла Европа, защото точно там сега е най-интересното. Затова той определено би искал да се върнем в Лондон — или поне на първо време.

В което няма нищо лошо… само дето аз ще бъда без работа. Преди работех като личен продавач-консултант в магазина „Барнис“ в Ню Йорк. И обожавах работата си.

Е, карай! Няма значение! Ще си намеря нова работа. Няма начин да не си намеря! При това още по-добра!

— Лондон! — изричам накрая и вдигам поглед. — И как мислиш… ще успеем ли да се върнем навреме за кръщенето на близнаците?

— Щом искаш — усмихва се Люк и аз усещам как сърцето ми подскача от радост. Значи ще отидем на кръщенето! Значи отново ще видя Сузи! И мама и татко също! След почти цяла година ще ги видя всичките! Те толкова много ще се радват да ни видят! Имаме да им разказваме толкова много неща!

В този момент в съзнанието ми изниква картина как домакинствам на грандиозни вечери на тежки маси, на които са събрани всички наши приятели, ококорили очи и поглъщащи жадно моите разкази за далечни земи и екзотични приключения. Ще бъда същински Марко Поло — и още как! А после ще отворя сандъците си и ще започна да им показвам редки и безценни съкровища, и всички ще ахнат от възхищение!

— Няма да е зле да ги уведомим, че се връщаме — казва Люк, като се изправя.

— Не, почакай! — извиквам и го сграбчвам за панталона. — Имам идея! Нека ги изненадаме! Нека изненадаме всички!

— Да ги изненадаме ли?! — поглежда ме несигурно той. — Беки, убедена ли си, че идеята ти е добра?

— Направо брилянтна! Нали знаеш как всички обичат изненадите!

— Ама…

— Всички хора обожават изненадите! — повтарям самоуверено аз. — Повярвай ми!

Връщаме се през градините към хотела и аз си давам сметка, че при мисълта, че трябва да напусна цялата тази красота наоколо, нещо ме пробожда. Тук е толкова божествено! Навсякъде тикови бунгала и всякакви удивителни пернати видове, а ако тръгнеш по течението на поточето, което протича през градините, достигаш до истински водопад! Минаваме покрай центъра за дърворезба, където можеш да наблюдаваш занаятчиите как работят, и аз спирам за момент, за да вдишам дълбоко невероятния аромат на дървесина, който се носи оттам.

— Госпожо Брандън! — извиква някой и на входа виждам майстора — Виджай.

По дяволите! Не знаех, че и той е тук.

— Извинявай, Виджай! — смотолевям аз. — Обаче сега малко бързам. Ще се видим… по-късно. Хайде, Люк!

— Няма проблеми! — кимва Виджай ухилено и избърсва ръце в престилката си. — Само исках да ви кажа, че масата ви е готова.

Мамка му!

Бавно и много подозрително Люк се извръща към мен.

— Маса? — повдига въпросително вежди той.

— Да, вашата маса за трапезарията — изчуруликва весело Виджай — и десет стола. Ще ви покажа. Ние винаги си показваме работата! — И в този момент майсторът щраква с пръсти и излайва някакви заповеди. И ето че за мой най-голям ужас при него веднага се стичат осем мъже, носещи на рамене огромна резбована маса от тиково дърво.

Олеле! Ама тя е дори още по-голяма, отколкото си мислех!

Люк се вкаменява.

— Донесете столовете! — разпорежда се Виджай. — Подредете всичко както трябва!

— Божичко, не е ли прекрасна! — изчуруликвам аз с най-ведрия си тон.

— Поръчала си маса за трапезарията с десет стола, без да ми кажеш?! — обажда се Люк и наблюдава с нарастващ ужас столовете, които пристигат един по един.

Окей. Повече от ясно е, че в случая не разполагам с кой знае какви алтернативи за действие.

— Това е… това е моят сватбен подарък за теб! — извиквам, озарена от неочаквано вдъхновение. — И е изненада. Честита сватба, скъпи! — И побързвам да го млясна по бузата, като му се усмихвам с надежда.

— Беки, ти вече ми направи подарък за сватбата — отсича Люк, като скръства ръце. — При това от сватбата ни мина доста време!

— Този е просто малко… позакъснял! — Снижавам гласа така, че Виджай да не може да ме чуе, и допълвам: — Честно да ти кажа, въобще не е скъпа!

— Беки, не става въпрос за парите. Става въпрос за мястото! Та това нещо е чудовищно огромно!

— Е, не е чак толкова! Освен това — побързвам да добавя, преди да е успял да каже каквото и да било, — ние действително се нуждаем от хубава маса за хранене! Всяко семейство се нуждае от подобна маса! — Тук разтварям драматично ръце и изтъквам: — В крайна сметка, за какво е бракът, ако не вечер да седнем на масата след дългия работен ден и да споделяме проблемите си?! Какво е бракът, ако не да си седнем на солидна дървена маса и… и да си хапнем едно хубавичко задушено?!

— Задушено ли?! — изумява се Люк. — И кой ще го приготви?

— Е, нищо не ни пречи да си го купим от „Уейтроуз“ — изтъквам поучително.

Приближавам се към масата и вдигам поглед към Люк.

— Скъпи, помисли само! Никога повече няма да бъдем в Шри Ланка и никога повече няма да виждаме пред себе си истински, автентични резбовани маси! Та това е уникална възможност! При това съм се постарала да я персонализирам!

И посочвам към един от ръбовете на масата, където, сред красиво резбованите цветя, се вижда надписът: „Люк и Ребека, Шри Ланка, 2003 година.“

Люк прокарва ръка по масата. Пробва тежестта на един от столовете. Виждам го как се предава. После обаче вдига поглед към мен и с леко смръщени вежди пита:

— Беки, дали случайно не си купила и още нещо, за което да не си ми казала?

Стомахът ми издайнически се преобръща, ала успявам да го прикрия, като се престорвам, че разглеждам едно от резбованите цветя.

— Разбира се, че не съм! — отговарям накрая. — Или… де да знам… може би някой и друг сувенир от тук и там… Нещо дребничко.

— Като какво например?

— Не си спомням! — извиквам аз. — Та това са цели десет месеца, за бога! — Връщам темата обратно към масата и отбелязвам: — Хайде де, Люк, не може да не ти харесва! Можем да си организираме фантастични официални вечери на нея! И ще бъде част от наследството, което ще оставим! Можем да я завещаем на децата си и…

Тук млъквам сконфузено. Известно време някак си не съм в състояние да погледна Люк.

Преди няколко месеца обсъдихме въпроса надълго и нашироко и стигнахме до извода, че бихме желали да пробваме и да си имаме бебе. Но засега… нямаше нищо.

Е, не че е кой знае колко важно. Все някой ден ще стане. Разбира се, че ще стане!

— Добре де — обажда се Люк най-сетне поомекнал. — Печелиш! — Потупва одобрително масата, след което поглежда часовника си и добавя: — Трябва да изпратя няколко имейла до офиса. Да им съобщя за промяната в плановете ни. — Поглежда ме многозначително и отбелязва: — Надявам се, че не си очаквала да влетя ненадейно в заседателната зала и да извикам: „Изненадка! Върнах се!“

— Естествено! — отсичам автоматично аз.

В интерес на истината, точно това си представях. Само дето и аз бях до него, носим бутилка шампанско и може би някакви парти аксесоари.

— Не съм чак толкова глупава, ако искаш да знаеш! — добавям с леден тон.

— Браво на теб! — ухилва се Люк. — А междувременно защо не вземеш да поръчаш по едно питие? Ще се върна след няколко минути.

Седя си аз на масичката, на сянка под тентата на терасата и усещам как душата ми натежава от мисли. Опитвам се да си спомня всичките неща, които бях купила и бях изпратила по море до Англия, без да уведомя Люк.

Така де, не че се притеснявам! Нищо подобно! Надали са чак толкова много, нали така?! Или са?

Господи! Затварям очи и полагам максимални усилия да си спомня всичко.

Първо бяха дървените жирафи от Малави. Онези, за които Люк каза, че били прекалено големи. Което си е просто абсурдно! Та те са буквално удивителни! Всички ще им се възхищават!

После онова разкошно произведение на изкуството батик от Бали. За което действително мислех да му кажа, обаче не знам как някак си ми се изплъзна от мислите.

След това и онези двадесет халата от китайска коприна.

Което е… добре де, знам, че ви звучи много. Обаче да знаете колко изгодно ги взех! Тогава обаче Люк не знам защо не проумяваше, че като си купим двадесет сега, ще ни стигнат за цял живот — което си е отлична инвестиция, нали така?! За човек, който работи във връзките с обществеността, при това за финансовите кръгове, понякога той проявява забележителна недалновидност!

Затова по-късно аз се измъкнах и отидох обратно в магазина, купих ги и ги изпратих вкъщи.

Честно да ви кажа, голямо удобство било това да си изпращаш нещата по море! Това ти спестява необходимостта да мъкнеш огромни багажи със себе си. Само посочваш нужната стока и я изпращаш със съответния кораб. „Бих искала да пратя това, ако обичате! И това!“ А после им даваш кредитната си карта и — готово! Всичко е наред! И Люк така и не го е видял!

Сега, като се замисля, май трябваше да си водя списък.

Както и да е. Всичко ще бъде наред. Няма начин да не бъде!

Освен това, и ние имаме нужда от някой и друг сувенир от пътуването, нали така?! Какъв е смисълът да обиколиш света и да се върнеш вкъщи с празни ръце, а?! Именно!

На терасата се появява Чандра и аз му махвам приятелски.

— Днес ти се справи много добре, Беки! — отбелязва той, като се приближава към мен. — А сега бих искал да те попитам нещо. След две седмици трябва да водя курс по медитация за напреднали. Хората ще бъдат предимно монаси и хора, които практикуват йога от дълги години. Но смятам, че ти си напълно готова да се присъединиш към нас. Какво ще кажеш?

— С най-голямо удоволствие! — отговарям и изписвам съжаление на лицето си. — Но просто няма да ми е възможно. С Люк решихме да се приберем у дома.

— У дома ли? — възкликва шокирано Чандра. — Ама… ти демонстрира толкова голям напредък! Нали не смяташ да изоставиш пътя на йога?

— О, не! — успокоявам го аз. — Не се притеснявайте! Ще си купя видеокасета!

Чандра се отдалечава с изражението на човек, току-що уцелен от снаряд. Което изобщо не е изненадващо. Вероятно изобщо не е знаел, че човек може да усвои йога и чрез видеокасети. Надали е чувал за Гери Халиуел.

Най-сетне се появява и сервитьорът и аз му поръчвам сок от манго и папая, който в менюто фигурира под името „Щастлив сок“. Точно това ми трябва! Седя си аз тук, обляна от слънчевите лъчи, карам си медения месец, и всеки момент очаквам да се върна отново при хората, които обичам! Направо перфектно състояние!

Вдигам поглед и виждам Люк да се приближава към масата. Дали си въобразявам, или той наистина крачи по-бързо и по-въодушевено — нещо, което не е правил месеци наред?

— Добре — кимва той и сяда. — Говорих с офиса.

— Всичко наред ли е?

— Определено — отговаря той и усещам как от цялото му тяло започва да струи едва сдържана енергия. — Всичко се развива много добре! Даже като че ли ще си организирам две делови срещи още за края на тази седмица!

— Много бързо! — изумявам се аз.

Но какво става, за бога?! Мислех, че ще ни трябва най-малко седмица, за да организираме отпътуването си!

— Но тъй като виждам колко си доволна от тези курсове по йога, имам едно предложение — аз ще тръгна пръв, а ти ще дойдеш при мен след няколко дена, след което двамата заедно ще се върнем във Великобритания!

— И къде ще ти бъдат тези срещи? — питам, като усещам леко замайване.

— В Италия.

Появява се сервитьорът с моя „Щастлив сок“, а Люк му поръчва за себе си бира.

— Ама аз не искам да се разделяме! — възкликвам, когато сервитьорът се отдалечава. — Нали сме на меден месец!

— Прекарахме цели десет месец непрекъснато заедно! — изтъква меко Люк.

— Да, знам, ама… — Отпивам нещастно от „Щастливия си сок“ и промърморвам: — Къде точно в Италия ще ходиш?

— О, надали ще ти хареса — отговаря Люк след известен размисъл. — Просто едно… градче в северната част на страната. Много е скучно. Препоръчвам ти да останеш тук и да се наслаждаваш на слънцето.

— Ами… — оглеждам се и усещам, че се разкъсвам от нерешителност. — Тук действително е хубаво. Но… кое градче по-точно?

Тишина.

— Милано — отвръща накрая неохотно Люк.

— Милано ли?! — Едва не изпадам от стола си от въодушевление. — Ти ще ходиш в Милано?! Ама аз никога не съм ходила в Милано! И много искам да отида там!

— Сериозно?! — обажда се умърлушено Люк.

— Да! Напълно сериозно! Искам да дойда с теб!

Как е възможно да си помисли, че няма да искам да отида в Милано?! Ама аз открай време си мечтая да отида в Милано!

— Окей — отвръща Люк и поклаща замислено глава. — Може и да е лудост от моя страна, но добре!

Изпълнена с невъобразимо въодушевление, аз се облягам на стола си и отпивам огромна глътка от моя „Щастлив сок“. Този меден месец става все по-добър и по-добър!