Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (23)

Двадесет

Чувствам се куха и празна. Нямам сестра. След всичко, което преживях, се оказва, че нямам сестра.

Седя си на леглото в моята стая в пансиона на Еди вече повече от час, втренчена през прозореца към скалистите хълмове. Всичко свърши. Моята глупава мечта да си имам сестра и съратница, с която да си бъбрим и да се кискаме, да ходим по магазините и да си похапваме шоколадчета с ментов пълнеж… умря завинаги.

Не че Джес би излязла по магазините заедно с мен или би похапвала шоколадчета с ментов пълнеж. Още по-малко пък онази част с кискането.

Но все пак можехме да си бъбрим. Можехме да се опознаем по-добре. Можехме да си разказваме нашите момичешки тайни и да си искаме съвет една от друга.

Въздъхвам дълбоко и притискам колене към гърдите си. В онази книга за отдавна загубените сестри подобни неща не се случваха.

Всъщност, май имаше един подобен случай. С онези две сестри, които трябвало да си направят трансплантация на бъбреците — след ДНК тестовете се оказало, че те изобщо не са сестри. Но въпросът е, че все пак се оказали достатъчно съвместими, затова и двете се съгласили на въпросната трансплантация. А след това заявили, че дълбоко в сърцата си винаги ще си останат сестри. (И дълбоко в бъбреците си може би.)

Въпросът е, че те са се харесвали!

Еднаединствена самотна сълза се стича по бузата ми и аз ядосано я изтривам. Няма никакъв смисъл да се разстройвам. През целия си живот съм била единствено дете… и ето че пак съм си такава. Имах сестра само за няколко седмици. Не може да се каже, че съм свикнала с този факт. Нито се харесахме, нито нищо.

Всъщност… всъщност радвам се, че стана точно така. Та кой би искал Джес да му бъде сестра?! Не и аз! Няма начин! Така де, тя е абсолютно права. Ние с нея нямаме абсолютно нищо общо помежду си. Изобщо не се разбираме. Още от самото начало трябваше да си дадем сметка, че това е огромна грешка.

Скачам рязко от леглото, отварям си куфара и започвам да хвърлям дрехите си в него. Ще прекарам нощта тук, а утре в ранни зори тръгвам веднага за Лондон. Няма смисъл да си губя повече времето. Имам си свой живот, към който трябва да се върна. Имам си съпруг.

Или поне… мисля, че имам съпруг.

Когато спомените ми се връщат към последния миг, когато видях Люк, в стомаха ми се образува топка от ужас. Вероятно все още ми е много ядосан. Вероятно си прекарва ужасно в Кипър и непрекъснато ме проклина. Застивам на място точно в момента, в който сгъвам едно сако. От самата мисъл, че трябва да се върна и да се изправя очи в очи с него, ме побиват тръпки.

Ала след това вирвам гордо брадичка и хвърлям сакото в куфара си. И какво от това, че нещата с Люк не са много розови? Нямам нужда от някаква си скапана сестра, която да ми оправя брака. Ще си разреша проблемите и сама. Може да си купя и някоя книга. Все трябва да са издали нещо със заглавие „Как да спася едногодишния си брак“.

Напъхвам в куфара всички сувенири, които купих от магазина на Джим, сядам върху капака на яркозеления си куфар и щраквам ключалката. Това е то. Това е краят.

На вратата се почуква и аз вдигам глава.

— Да? — питам учудено.

Еди надниква и казва:

— Имаш посетител. Чака те долу.

В сърцето ми изпърхва надежда.

— Така ли? Ей сега идвам!

— Бих искала да се възползвам от тази възможност, за да ти напомня за правилата в моя пансион! — гърми след мен Еди, докато слизаме по стълбите. — Никакви посетители след единадесет! Ако вдигате шум и се веселите, ще се обърна към властите!

Прескачам по две стъпалата и хуквам към малката дневна на долния етаж.

— Здрасти! — Заковавам се на място. Не е Джес.

Това е Робин. Както и още двама души от събранието. Те се обръщат едновременно към мен и веднага ги забелязвам да си разменят странни погледи.

— Здрасти, Беки! — поздравява ме Робин и прави няколко крачки към мен. — Добре ли си?

— Ами… да, добре съм, благодаря.

Господи! Очевидно това е посещение от съчувствие. Да не би да са се притеснявали, че ще взема да си срежа вените на китките или нещо подобно? Робин си поема дъх, за да заговори отново, обаче аз го прекъсвам:

— Вижте какво, наистина няма нужда да се притеснявате за мен. Много мило от ваша страна, че се тревожите, все пак. Обаче аз ще се оправя. Сега ще си легна, утре сутринта ще хвана влака и… после ще видим.

Настъпва тишина.

— Хммм… не сме дошли за това — обажда се накрая Робин и разрошва неловко косата си. — Искахме да те помолим нещо.

— Добре тогава! — дръпвам се изумена аз. — Давайте!

— Питахме се… всъщност всички ние се питахме… дали… дали би ни помогнала с протестната кампания. — След тези думи той поглежда останалите за подкрепа и те започват да клатят одобрително глави.

— Да ви помогна ли?! — втрещявам се аз. — Ама… аз не знам нищо за вашата кауза! Джес беше напълно права. — При този спомен нещо отвътре ме прерязва. — Измислих си всичко. Не знам нищо даже за таралежите.

— Това няма никакво значение — отсича Робин. — Важното е, че имаш много идеи, а ние се нуждаем точно от това. Ти беше напълно права. Трябва да разсъждаваме в големи мащаби! А и на Джим много му допада твоята идея за партито. Нали така, Джим?

— Щом ще ми докара клиенти преди четири следобед, не може да е нещо лошо! — намига ми Джим.

— Ти имаш богат опит с подобни събития — приглася му белокосият старец, когото видях на събранието. — И знаеш как се правят такива неща. А ние си нямаме никакво понятие.

— Когато ти напусна събранието, проведохме бързо гласуване — обяснява Робин. — И резултатът е почти пълно единодушие. Бихме искали да те поканим да станеш член на нашия организационен комитет. И сега всички те очакват в залата на кметството, за да те чуят.

Лицата на всички излъчват такава топлота и приятелски чувства, че усещам как се просълзявам.

— Не мога — свеждам поглед аз. — Много съжалявам, обаче не мога. Никой в Скъли вече няма нужда от мен. Затова трябва да се върна в Лондон.

— И защо? — присвива очи Джим.

— Имам си… задачи… задължения… сещате се как е…

— И какви ще да са тези задължения? — отбелязва кротко Джим. — Нямаш работа. Съпругът ти е в чужбина. Апартаментът ти е празен.

Ясно. Ето защо не трябва да споделям цялата история на живота си с всеки срещнат. В продължение на няколко секунди оставам безмълвна, вторачена в килима на едри розови и пурпурни спирали, опитвайки се да си събера мислите. После вдигам поглед.

— А Джес какво мисли по този въпрос?

Оглеждам събралата се пред мен група, обаче никой не казва нищо. Робин отказва да ме погледне в очите. Белокосият старец зяпа тавана. А Джим си е лепнал същото тъжно изражение, което имаше и по време на събранието.

— Сигурна съм, че точно тя е човекът, единствено гласувал срещу мен, нали? — изричам с усмивка, ала гласът ми потреперва.

— Джес си има… определено мнение — започва накрая Робин. — Но не е необходимо да замесваме и нея в тази работа…

— Напротив! Тя е достатъчно замесена! Нали точно тя е причината, поради която съм тук! — Млъквам, като се опитвам да запазя самообладание. — Вижте какво, много съжалявам, но не мога да се включа във вашия комитет. Надявам се протестът ви да мине наистина добре… но аз не мога да остана.

Виждам как Робин си поема дъх, за да каже още нещо.

— Не мога! — отсичам и го поглеждам право в очите. — Трябва да ме разбереш! Просто не мога.

Виждам го в очите му — той наистина ме разбира.

— Е, няма какво — кимва накрая. — Струваше си да опитаме. Кимва към останалите, сякаш иска да им каже: „Всичко свърши.“

Те неловко си вземат довиждане с мен, пожелават ми всичко хубаво и се изнизват от малката дневна. Входната врата се затваря и аз оставам съвсем сама. Чувствам се още по-куха и от преди.

Когато на следващата сутрин се събуждам, по небето се носят тежки сиви облаци. Еди ми сервира пълна английска закуска, чак до черния пудинг, обаче аз успявам да погълна само чаша чай. Плащам й с остатъка от парите си в брой, а после се качвам горе, за да се подготвя за тръгване. От прозореца си отново зървам далечните хълмове, простиращи се чак до хоризонта.

Сигурно никога повече няма да ги видя отново. Сигурно никога повече няма да стъпя тук.

„Което напълно ме устройва — казвам си предизвикателно. — И без това мразя природата. И въобще не съм искала да дойда чак тук.“

Прибирам последните си неща в червения куфар, а после решавам да се преобуя в тюркоазените ми сандали с високите токчета. Когато пъхвам крака в тях, усещам под пръстите си нещо дребно и грапаво. Пъхвам ръка озадачено. И изваждам малък предмет, увит в подаръчна хартия. Втренчвам се в него и постепенно си спомням.

Това е огърлицата. Това е сребърната огърлица от „Тифани“, която се канех да подаря на Джес. Все още в оригиналната си торбичка от синьо кадифе.

Господи, сякаш беше преди цяла вечност!

Разглеждам я още няколко секунди, после я пъхвам в джоба си, вземам си куфарите и кутията за шапки и тръгвам надолу по стълбите. Минавам покрай монетния автомат долу.

Може би трябва да се обадя на Люк.

Но, от друга страна, какъв е смисълът? Пък и без това не разполагам с никакъв телефонен номер в Кипър.

Еди не се вижда никъде, затова аз просто затварям вратата на пансиона зад гърба си и повличам куфарите си през моравата към магазина. Искам да се сбогувам с Джим, преди да си тръгна.

Когато отварям вратата, сподирена от познатия звън, Джим вдига очи от кутиите с консерви боб, които тъкмо подрежда. Поглежда куфарите ми и вдига въпросително вежди.

— Значи тръгваш.

— Да, тръгвам.

— Не си тръгвай! — изрича тъжно Кели иззад щанда, където, иззад кориците на „Юлий Цезар“ се подават издайнически „100 актуални прически“.

— Налага се — изсмивам се леко и оставям куфарите си на земята. — Обаче съм ти приготвила още няколко неща на „Стила“. Като подарък за сбогуване.

Когато й подавам цяла серия гланцове за устни и блясък за очи, лицето й светва щастливо.

— И аз имам подарък за теб, Беки! — изрича рязко тя. Измъква една обикновена гривничка от ръката си и ми я подава: — В знак на нашето приятелство. Да не ме забравяш!

Докато седя, втренчена в простичката гривна в ръката ми, усещам, че не съм в състояние да кажа нищо. Тази гривна ми напомня много силно за другата, която дадоха на Люк по време на церемонията в Масаи Мара. И която Люк свали, когато се върна отново в бизнеса.

Обаче аз още си пазя моята.

— Това е… фантастично! — вдигам глава и й се усмихвам. — Никога няма да я сваля от ръката си! — и пъхвам гривната до моята, след което прегръщам топло момичето.

— Ще ми се да не си тръгваше — нацупва се тъжно Кели. — Ще дойдеш ли някой друг път в Скъли?

— Не знам — отговарям след кратка пауза. — Но не мисля. Обаче виж какво, ако ти се прииска да дойдеш до Лондон, само ми се обади! Става ли?

— Става! — светва лицето й. — Може ли да отидем до „Топшоп“?

— Разбира се!

— Като гледам, май още отсега ще трябва да започвам да спестявам — намесва се замислено Джим и двете се изкискваме едновременно.

В този момент ни прекъсва звънчето на вратата. И ето че в магазина влизат Еди с нейната вечна зелена забрадка, заедно с Лорна и добре облечената дама от снощи. И трите изглеждат изключително самоуверени.

— Еди? — възкликва изумено Джим и поглежда часовника си. — Какво мога да направя за теб?

— Добро утро, Джим — изрича официално Еди, но избягва да го поглежда в очите. — Бих искала да си купя от теб хляб, ако обичаш. Един пълнозърнест и един бял!

— Хляб ли?! — слисва се Джим. — Ама Еди… сега е едва десет сутринта!

— Много добре знам колко е часът! — срязва го Еди.

— Ама хлябът е… на истинската си цена!

— Искам да си купя хляб! Толкова много ли искам, моля?!

— Добре де… разбира се, че не… — изрича Джим, все още замаян от ставащото. Изважда посочения хляб и го увива в хартия. — Това прави един паунд и деветдесет и шест пенса.

Настъпва кратка пауза, през която се чува как Еди си поема дълбоко дъх. После изважда рязко портмонето от чантата си и го отваря.

— Два паунда! — обявява триумфално. — Много благодаря!

Направо не мога да повярвам! Двете с Кели стоим отстрани и се пулим озадачено, докато и другите две жени си купуват три хляба и комплект торбички за сандвичи. А в последния момент Лорна дори си поръчва две кифлички!

Когато вратата се затваря зад гърба им, Джим се отпуска немощно на стола зад щанда и ни поглежда невярващо.

— Боже, кой би си помислил! — клати глава той. После ме пронизва с поглед и допълва: — Това е благодарение на теб, Беки!

— О, надали! — изчервявам се аз. — Вероятно просто са имали нужда от хляб!

— Напротив, благодарение на теб е! — повтаря и Кели. — Благодарение на онова, което си казала снощи! Мама ми разказа всичко за събранието! Каза, че си много приятно момиче, само дето малко…

— Кели — прекъсва я баща й, — защо не вземеш да приготвиш на Беки една чаша хубав чай?

— О, няма нужда, аз ще тръгвам! — Поколебавам се, после бръквам в джоба си и изваждам оттам малката торбичка от „Тифани“. — Джим, искам да те помоля за една услуга. Би ли предал това на Джес? Това е нещо, което купих специално за нея много отдавна. Знам, че вече всичко е съвсем различно, но… все пак си беше нарочено за нея!

— Тъкмо тръгвам към къщата й, за да отнеса една доставка — казва Джим. — Защо не го оставиш там сама?

— О, не! — дръпвам се ужасена. — Не искам да я виждам!

— Тя няма да е вкъщи. Нали всички тръгнаха за онова катерене. Аз имам ключ за къщата й.

— Ами… добре.

— Не бих имал нищо против някой да ми прави компания — свива рамене Джим.

— В такъв случай… — свеждам поглед към малката кадифена торбичка от „Тифани“, а после я връщам обратно в джоба си. — Защо пък да не дойда!

Тръгваме двамата по пустите улици към къщата на Джес. Никой от нас не обелва и думица. Джим е метнал на рамене голям чувал с картофи. Облаците се сгъстяват все повече и повече и аз усещам първите капчици дъжд. С периферното си зрение улавям как от време на време Джим ми хвърля загрижен поглед.

— Ще се чувстваш ли добре, когато се върнеш в Лондон? — пита накрая.

— Сигурно.

— Успя ли да говориш със съпруга си?

— Не, не съм — отвръщам и прехапвам устни.

Джим спира за миг, за да прехвърли чувала на другото си рамо.

— Я кажи сега — обажда се после, — как стана така, че такова добро момиче като теб се оказва с проблеми в брака?

— Всичко е изцяло по моя вина. Извърших някои… глупави неща. И съпругът ми много се ядоса. Каза ми… — Тук преглъщам. — Каза ми, че му се ще повече да съм приличала на Джес!

— Сериозно?! — слисва се Джим. — Така де, не че Джес не е добро момиче… — побързва да се поправи. — Обаче аз никога… Та това не е кръстопът, да избираш между този и онзи път. — Прокашля се неловко и си потрива носа.

— Точно затова и дойдох тук. За да се уча от нея — изричам и въздъхвам дълбоко. — Обаче и това се оказа поредната глупава идея.

Вече сме стигнали края на улицата на Джес и Джим спира за миг, преди да поемем по стръмния склон. Каменните къщи проблясват под ситните дъждовни капчици, възправени загадъчно на фона на потъналите в мъгла хълмове. Нагоре по тях съзирам стадо овце да пощипват кротко трева — като бели точици памук върху зеления килим.

— Жалко за това, дето стана между теб и Джес — отбелязва Джим с искрено съжаление в гласа. — Срамота направо!

— Е, случват се и такива неща в живота — отвръщам, като се старая да скрия разочарованието си. — Пък и трябваше да се досетя. Двете с нея наистина сме твърде различни.

— Така е, различни сте, при това доста! — ухилва се той.

— Тя изглежда толкова… студена. — Свивам рамене и усещам как в душата ми се надига познатото от известно време негодувание. — Нали ти казах — положих всички възможни усилия. Наистина! Обаче тя не демонстрира никакво чувство, никакво задоволство! Като гледам, май не й пука за нищо на този свят! Вероятно не изпитва никаква страст!

Джим свива чело и отбелязва:

— Напротив, Джес си има страст, и то каква! Когато стигнем до къщата й, ще ти покажа нещо!

Той пак премества чувала с картофи и ние продължаваме по нанагорнището. Колкото повече приближаваме къщата на Джес, толкова по-голямо любопитство ме обзема. Не че тя вече има нещо общо с мен. О, не! Просто съм твърде заинтригувана да зърна как изглежда къщата й.

Когато стигаме до вратата, Джим изважда от джоба си голяма връзка с ключове, избира един и отключва. Влизам в антрето и се оглеждам любопитно. Обаче това, което виждам, не издава кой знае колко. Прилича малко на самата Джес. Две изрядни диванчета в дневната. Обикновена, бяла кухня. Две стайни цветя, за които очевидно се полагат големи грижи.

Тръгвам към горния етаж и бутвам леко вратата към спалнята й. Безупречна е. Обикновена бяла памучна кувертюра на леглото, обикновени бели завеси, две отегчителни картини.

— Ето ме и мен! — чувам зад себе си гласа на Джим. — Искаш ли да видиш каква е истинската страст на Джес? Виж това тук!

И се насочва към врата, вградена в стената на коридора, отключва я и ме приканва с намигване.

— Ето ги и прочутите скали! — казва той и разтваря широко вратата. — Поръча си този шкаф преди три години, специално за да ги съхранява. А дизайнът на шкафа е лично неин, до последния детайл — включително осветлението. Впечатляваща гледка, нали? — Обръща се и ме поглежда изненадано. — Беки, добре ли си, скъпа?

Не мога да отворя уста. Не мога да помръдна.

Това е моят шкаф за обувки!

Това е абсолютно същият шкаф като моя шкаф за обувки! Същите врати. Същите рафтове. Същото вградено осветление. С изключение на това, че вместо обувки тук са изложени парчета скали. Безкрайни редици прецизно обозначени скали.

И те са… те са много красиви! Някои от тях са сиви, други са кристали, трети са гладки, а четвърти — матови и проблясващи. Има фосили… аметисти… черен кехлибар — и всичките проблясват под светлините на вградените лампички.

— Аз… нямах никаква представа… — смотолевям изумено. — Ама те са удивителни!

— Какво ще кажеш сега по въпроса за страстите, а?! — засмива се Джим. — Ето това наричам аз страст! Даже бих казал, пристрастеност! — Взема един сив камък с миниатюрни точици и го разглежда. — Знаеш ли как Джес се сдоби с онази контузия на крака? Като се катерела по някаква проклета скала някъде! Била толкова решена да има този камък, че била готова да рискува и живота си дори! — Тук той се ухилва при вида на моята физиономия. — А веднъж я арестуваха на митницата, защото мре насяла нелегално под блузата си някакъв ценен кристал!

Ококорвам се насреща му.

— Джес? Арестувана?!

— Е, пуснаха я бързо — махва с ръка Джим. — Обаче съм сигурен, че пак ще го направи, ако реши. Ако има някаква скала, от която това момиче държи да има мостра, то тя трябва да я има! И толкова! — Поклаща развеселено глава и добавя: — Просто й става нещо. Истинска маниакалност, ако питаш мен! Нищо не е в състояние да я спре!

Главата ми се върти. Завива ми се свят. Взирам се в една от редиците скални мостри, всичките в различни нюанси на червеното. Точно както и моята редица с обувки в различни нюанси на червеното.

— Обаче тя предпочита да не говори много за това тук — допълва Джим, като поставя на мястото й точкестата скала. — Може би си мисли, че хората не биха я разбрали…

— О, но аз я разбирам! — прекъсвам го с треперещ глас. — Напълно я разбирам!

Вече треперя цялата. Тя е моя сестра!

Джес е моя сестра! И в това съм толкова сигурна, колкото в нищо друго на този свят!

Трябва да я намеря! Трябва да й кажа. Още сега!

— Джим… — поемам си дълбоко дъх аз. — Трябва да намеря Джес! Още сега!

— Но сега тя е на онова катерене за издръжливост — напомня ми Джим. — Което започва само след половин час.

— Тогава трябва да тръгвам! — извиквам развълнувано. — Трябва да я видя! Как да се добера дотам? Пеша става ли?

— Доста далече е — цъква с език Джим, след което накланя дяволито глава и пита: — Да те дръпна дотам?