Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (6)

Четири

О, господи! Направихме го! Върнахме се! Вече сме наистина на английска земя!

Е, или най-малкото английски асфалт. Пренощувахме в хотел, а сега се возим по пътищата на Съри в кола под наем, подготвяйки се да изненадаме мама и татко. Само след две минути ще пристигнем пред тяхната къща!

Едва се сдържам на мястото си от вълнение. Ако трябва да бъда по-точна, непрекъснато си удрям коляното в церемониалната маска от Южна Америка. Почти виждам лицата на мама и татко, когато ни зърнат! Лицето на мама ще светне, а татко ще ни изгледа като попарен, но после и по неговото лице ще се разлее усмивка… и всички ще се втурнем един към друг през облаци пушек…

Абе, може и да не са облаци пушек. Защо непрекъснато си спомням за оня филм — „Децата на железницата“! Както и да е. Едно е сигурно — ще бъде фантастично. Най-фантастичното събиране на близки, което историята познава!

Ако трябва да бъдем честни, на мама и татко сигурно им е било доста трудно без мен. Аз съм единствената им дъщеря, а това е най-дългата раздяла, която тримата сме имали. Цели десет месеца, почти без никаква връзка.

Боже, направо ще ги върна към живот, като се прибера вкъщи!

Вече сме в Оксшот — моят роден град, и аз поглеждам през прозореца, за да зърна отново познатите улици, къщите и градинките, които познавам още от дете. Преминаваме покрай малката търговска уличка, и всичко си изглежда съвсем същото. Момчето от будката за вестници вдига поглед, когато спираме на светофара, и маха с ръка, за да ни поздрави, сякаш това си е един съвсем нормален ден. Въобще не изглежда изненадан да ме види — направо да се не надяваш!

Ще ми се да му извикам: „Как е възможно да не разбираш?! Та мен ме нямаше почти цяла година! Видях целия свят!“

Завиваме по Мейфийлд авеню и аз за първи път усещам някакъв зачатък на нервно напрежение.

— Люк, дали пък не трябваше да им се обадим и да ги предупредим? — питам колебливо.

— Вече е прекалено късно — отговаря спокойно съпругът ми и дава ляв мигач.

Вече сме почти на нашата улица. О, господи! Май наистина започва да ми се вие свят!

— Ами ако им причиним сърдечен удар? — извиквам аз, обладана от неочаквана паника. — Ами ако те се шокират дотолкова, че вдигнат кръвното?

— Сигурен съм, че ще си бъдат съвсем наред! — засмива се Люк. — Не се притеснявай!

И ето че вече сме на улица „Елтън роуд“ — улицата на моите родители. Приближаваме се към къщата им. Стигаме.

Люк завива в алеята пред къщата и спира колата. В продължение на една минута никой от двама ни нито помръдва, нито отваря уста.

— Е, готова ли си? — извиква той внезапно, нарушавайки мълчанието.

— Предполагам — отговарям аз с неестествено писклив глас.

Като се зареждам със самоувереност, аз излизам от колата и затръшвам вратата. Денят е топъл и слънчев, а улицата е съвсем тиха, с изключение на птичите песни и на далечния звук на косачка, който достига до нас.

Приближавам се към предната врата на къщата, поколебавам се и поглеждам към Люк. Великият момент настъпи! Разтреперана и развълнувана, аз вдигам ръка и натискам звънеца.

Нищо.

Поколебавам се — и отново натискам звънеца. Тишина. Абсолютна тишина.

Няма ги!

Ама как е възможно да ги няма?!

Стоя и се взирам във вратата и усещам, че в гърдите ми се надига възмущение. Къде, за бога, са моите родители?! Те не си ли дават сметка, че единствената им обична дъщеря се е върнала от своето околосветско пътешествие?

— Ако искаш, можем да отидем да пийнем по едно кафе и да се върнем след известно време — предлага Люк.

— Ами, щом казваш — отвръщам умърлушена.

Целият ми план отиде по дяволите! Бях напълно готова за великата ни среща! А не да ходя да пия някакво си смотано кафе!

Неутешима, аз тръгвам по пътечката и се подпирам на оградата от ковано желязо. Започвам да си играя със счупената брава, която татко оправя от двадесет години, и се заглеждам в розите, които мама и татко посадиха миналата година, специално за нашата сватба. Боже, наистина ли измина цяла година от сватбата ни?! Направо невероятна мисъл!

Внезапно до ушите ми достигат гласове от горната страна на улицата. Вдигам глава и надниквам, за да видя кой върви по тротоара. Две фигури току-що завиват зад ъгъла. Напрягам поглед и… сърцето ми претупва.

Те са! Мама и татко! Вървят по улицата! Мама е с щампирана рокля, а татко е с розова риза с къси ръкави, и двамата изглеждат добре загорели и напълно здрави.

— Мамо! — изпищявам аз. И гласът ми отскача от тротоара. — Татко! — Разтварям широко ръце и изревавам: — Върнахме се!

Мама и татко вдигат едновременно глави и едновременно замръзват на място. Точно в този момент забелязвам, че с тях има и още някой. Някаква жена. Или може би момиче. Не мога да видя добре от блесналото в очите ми слънце.

— Мамо! — извиквам отново. — Татко!

Странна работа. Никой не помръдва. Сигурно са прекалено шокирани от вида ми или… знам ли. Може пък да ме мислят за призрак.

— Върнах се! — изревавам. — Аз съм, Беки! Изненада!

Пак никой не помръдва.

И тогава, за мое истинско изумление, мама и татко се обръщат и тръгват назад!

Ама какво… какво правят тези хора?!

Зяпвам ги изумено.

Почти както си представях срещата ни, само че на заден ход. Нали уж трябваше да бягат към мен, а не от мен?!

И ето че вече са изчезнали зад ъгъла. Улицата отново е празна и тиха. В продължение на няколко секунди съм прекалено объркана, за да кажа каквото и да било.

— Люк, това мама и татко ли бяха? — обаждам се накрая.

— Мисля, че бяха те — отвръща той, но звучи точно толкова объркан, колкото мен.

— И те наистина ли… наистина ли избягаха от мен?

Не съм в състояние да сдържа шока си. Собствените ми родители да бягат от мен така, сякаш съм чумава!

— Не! — отговаря бързо Люк. — Как можа да си го помислиш! Вероятно просто не са те видели. Ето, виж! — Посочва ми напред. — Отново идват насам.

И е напълно прав. Иззад ъгъла отново се появяват мама и татко, но този път без никакво момиче. Изминават няколко крачки, после татко спира, хваща ръката на мама и с драматичен жест посочва към мен:

— Виж! Това е Беки!

— Беки! — изписква мама дрезгаво. — Направо не мога да повярвам!

Звучи точно така, както звучеше в аматьорската постановка по Агата Кристи, в която игра миналата година — там играеше дамата, която открива трупа.

— Беки! Люк! — вика татко.

И този път наистина бягат към нас и аз усещам как в гърдите ми се надига старото вълнение.

— Мамо! Татко! Върнахме се!

Втурвам се към тях, разтворила широко ръце. Озовавам се в прегръдките на татко, а в следващия момент към нас се присъединява и мама и ето ни всички в голяма семейна прегръдка.

— Значи се прибрахте! — възкликва татко. — Добре дошла, скъпа!

— Всичко наред ли е? — вторачва се притеснено в мен мама. — Добре ли си?

— И двамата сме много добре! Просто решихме да се приберем по-рано. Много ни домъчня за всички ви! — изписквам и притискам мама към себе си. — Освен това знаехме, че ви липсваме!

И тримата заедно тръгваме обратно към къщата, където татко разтърсва приятелски ръката на Люк, а мама го прегръща топло.

— Все още не мога да повярвам! — отбелязва тя, като гледа ту мен, ту него. — Направо не мога — и това си е! Люк, какво е станало с косата ти! Колко е пораснала!

— Да, знам — ухилва й се той. — Но съвсем скоро ще се върне в нормалния си вид — още преди да се появя на работа.

В момента се чувствам прекалено превъзбудена, за да споря с него. Точно така си представях срещата ни — всички заедно и всички много щастливи.

— Хайде да влезем и да пийнем по кафе! — отсича мама и вади ключовете си.

— Кафето не е достатъчно! — отсича автоматично татко. — За случая ни трябва шампанско! Нали имаме повод да празнуваме!

— Може пък да не искат шампанско — срязва го мама. — Може би са уморени от полета. Уморена ли си от полета, мила? Искаш ли да си полегнеш малко?

— Не, благодаря! Много съм добре! — Прегръщам импулсивно мама със свободната си ръка и допълвам: — Просто съм много щастлива, че ви виждам отново.

— Ние също много се радваме да те видим, скъпа! — връща ми тя прегръдката и аз усещам познатия аромат на нейния парфюм „Туийд“, който мама ползва откакто я помня.

— Истинско облекчение е да го чуя! — засмивам се аз. — Защото преди почти ми се стори, че вие… — Не довършвам, защото се сконфузвам.

— Какво ние, мила?

— Ами, как да ти кажа, нещата изглеждаха така, сякаш вие… бягахте от мен! — И тук се засмивам повторно, за да покажа абсурдността на идеята.

Възцарява се неловко мълчание и аз съвсем ясно виждам как мама и татко се споглеждат.

— Татко ти си изпусна очилата — накрая заявява ведро мама. — Нали така, скъпи?

— Точно така — суфлира й татко. — Изпусках си очилата.

— Та се наложи да се върнем за тях — продължава да обяснява мама.

И двамата се вторачват напрегнато в мен.

Ама какво става тук, за бога? Да не би родителите ми да крият нещо от мен?

— Това Беки ли е? — пронизва въздуха нечий писклив глас и аз се обръщам, за да се изправя очи в очи със съседката ни Джанис, която ни гледа от другата страна на градинската ограда. Облечена е в розова рокля на цветя, сенките й са в същия цвят, а косата й е оцветена в някакъв много странен нюанс на кестенявото. — Беки! — хваща се тя за гърдите. — Това ти ли си?

— Здрасти, Джанис! — поздравявам я усмихнато. — Върнахме се.

— Изглеждаш великолепно! — възкликва Джанис. — Нали изглеждат страхотно и двамата?! Толкова са загорели!

— Така става, когато обикаляш света — отвръщам небрежно.

— А вижте го Люк само! Приличаш точно на Дънди Крокодила! — Джанис ни изпива с поглед, пълен с неподправено възхищение и аз не мога да не съм й благодарна за усилията.

— Хайде да влизаме вътре! — подканя ни мама. — Нямаме търпение да ни разкажете всичко!

Точно това е моментът, който си бях представяла толкова много пъти. Да седнем със семейството и приятелите си и да започнем да им разказваме за нашите приключения. Да разтворим на масата намачкана карта… да опишем изгрева над високите планини… да наблюдаваме попиващите им всичко жадно лица… да слушаме как ахкат от възхищение…

Само дето сега, когато това действително става, някак си не е точно така, както си го представях.

— Е, къде ходихте? — пита Джанис веднага, щом се настаняваме на кухненската маса.

— Ходихме навсякъде — отговарям гордо. — Назови, която и да е страна по света, и ние сме били там!

— Сериозно?! Ходихте ли до Тенерифе?

— Ами… не.

— А ходихте ми на Майорка?

— Ами… не — отговарям аз с леко раздразнение. — Ходихме в Африка, Южна Америка, Индия… — Разпервам ръце и довършвам: — Навсякъде.

— Господи! — възкликва Джанис. — А в Африка горещо ли беше?

— Доста горещо — усмихвам се снизходително аз.

— Не мога да понасям горещината — клати глава Джанис. — Никога не съм можела да я понасям. Дори и във Флорида. — Тук очите й внезапно блясват и тя пита: — А в Дисниленд ходихте ли?

— Ами… не.

— Е, няма значение — поглежда ме съчувствено съседката. — Може би следващия път.

Следващият път ли? Какво иска да каже с това? Следващият път, когато прекараме десет месеца в обикаляне на света ли?

— Но почивката ви наистина звучи доста интересно — добавя окуражително тя.

Идва ми да й извикам: „Ама това не беше почивка! Това си беше истинско пътешествие!“ Така де! Да не би когато Христофор Колумб се е върнал от Америка, хората да са го посрещнали на брега с възгласи: „Ей, Кристофър, ти ходи в Дисниленд, бе?!“

Поглеждам към мама и татко и забелязвам, че те дори не ни слушат. Стоят си край мивката и мама шушне нещо на татко.

А, не! Тази работа не ми харесва! Изобщо не ми харесва! Тук наистина става нещо, при това зад гърба ми! Поглеждам към Люк и забелязвам, че той също наблюдава мама и татко с озадачено изражение.

— Донесохме ви подаръци! — възкликвам и се присягам за чантата си. — Мамо, татко! Вижте!

Не без известни затруднения аз успявам да измъкна южноамериканската маска и я поднасям тържествено на мама. Маската е във формата на кучешка муцуна, с огромни зъби и големи кръгли очи и трябва да призная, че изглежда доста впечатляващо.

— Мъкнала съм я през целия път от Парагвай насам! — изтъквам гордо.

Чувствам се като истински изследовател! Вижте ме сега как нося редки артефакти от гениалната южноамериканска култура в Оксшот! Така де, колко човека във Великобритания са зървали нещо подобно?! Нищо чудно от някой музей да я поискат за поредната си изложба — или нещо подобно.

— Божичко! — възкликва мама и започва да я обръща в ръцете си. — Какво е това чудо?

— Това е традиционна ритуална маска, изработена от индианците чиригуано, нали така? — намесва се с ведър тон Джанис.

— Ти да не би да си ходила в Парагвай, Джанис?! — подскачам аз.

— О, не, скъпа! — отговаря тя и отпива важно от кафето си. — Виждала съм ги в „Джон Луис“.

Зяпвам и в продължение на няколко секунди не съм в състояние да кажа каквото и да било.

— Виждала си ги в „Джон Луис“? — изричам накрая.

— Аха, оня в Кингстън. На щанда за подаръци — отвръща тя гордо. — В наши дни можеш да си купиш всичко в „Джон Луис“!

— При Това понякога с доста добра отстъпка — изгуква в нейна подкрепа мама.

Направо не мога да повярвам! Мъкнала съм тази маска с мен приблизително девет хиляди километра из цялото земно кълбо. Уж трябваше да бъде рядко и екзотично съкровище. А през цялото това време същите такива са се мъдрели на щандовете на „Джон Луис“!

Мама не закъснява да забележи физиономията ми и побързва да каже:

— Но твоята е истинска, мила, автентична! Ще я поставим на полицата над камината, точно до златната купа на баща ти!

— Хубаво — отвръщам унило аз и поглеждам баща ми. Той продължава да се взира през прозореца и дълбоко се съмнявам, че е чул и думица от нашия разговор. Може пък ще е по-добре да му дам подаръка по-късно.

— Е, кажете сега как вървят нещата тук? — питам и поемам от мама подадената чаша кафе. — Как са Мартин и Том?

— И двамата са много добре, благодаря! — кимва Джанис. — В момента Том се премести у дома за известно време.

— Аха! — кимвам многозначително.

Том е синът на Джанис и Мартин и в последно време преживя доста неприятности в брака си. Съпругата му Луси го напусна — доколкото схванах, най-вече за това, че отказал да си направи татуировка, която да отговаря на нейната.

— Те продадоха къщата си — продължава Джанис с доста опечалена физиономия. — Иначе сделката беше доста добра, ако питаш мен.

— А той самият добре ли е?

Мама и Джанис си разменят многозначителни погледи.

— В последно време се е отдал на разнообразните си хобита — изрича накрая съседката. — Гледа да се занимава с нещо. Най-новата му страст е дърворезбата. Изработи ни какви ли не неща! — Тук Джанис прехапва устни и добавя: — Направи ни три градински пейки… две маси за хранене на птичките… а сега работи върху двуетажна лятна къщичка!

— Аууу! — изумявам се учтиво аз. — Ама това е страхотно!

Таймерът на фурната внезапно се включва и аз вдигам изненадано глава. Да не би мама да е пекла нещо, докато ги е нямало?

— Да не би да готвиш нещо? — питам изумено и надничам във фурната, която, по моя преценка, е съвсем празна.

— О, не! — отговаря сконфузено мама. — Това е само за да ми напомни да проверя страницата на и-бей!

— И-бей?! — вторачвам се невярващо аз в нея. — Какво искаш да кажеш с това „и-бей“?!

Ама мама откъде знае за и-бей?! Тя не разбира нищичко от компютри! Само преди две години аз я помолих да купи на Люк за Коледа поставка за мишката и тя хукна право към магазина за домашни любимци.

— Нали знаеш, скъпа? Пазаруване по интернет! В момента залагам за едно парче на „Кен Хом“, два свещника… — Изважда цветно листче от джоба си, поглежда го за справка и допълва: — Ах, да — и ножици за подрязване на храсти за татко ти. Използвани само веднъж!

— Този и-бей е страхотна работа! — приглася й съседката. — Голям гот, да ти кажа под секрет! Ти използвала ли си го някога, Беки?

— Ами… не.

— О, сигурна съм, че много ще ти хареса! — отсича веднага мама. — Въпреки че снощи не успях да вляза в интернет, за да си проверя как ми върви залогът за чиниите „Портмерион“. — Цъква с език и добавя: — Не знам какво й беше станало на връзката!

— Сигурно местните сървъри са се скапали — отбелязва компетентно Джанис. — И аз си имам неприятности с модема вече цяла седмица. Бисквитка, Беки?

Направо не ми го побира умът! Мама? Играе в и-бей? Няма да се изненадам, ако в най-скоро време ми заяви, че е стигнала до шесто ниво на „Тоум Рейдър“!

— Ама ти дори нямаш компютър! — изписквам накрая. — Нали мразиш модерните технологии?!

— Тези времена вече отминаха, Беки! Двете с Джанис ходихме на курс. Усвоихме доста тънкости — отговаря тя, след което ме поглежда напълно сериозно и допълва: — Тук му е мястото да те предупредя, Беки! Колкото по-мощен компютър си включиш, толкова повече неща ще можеш да свършиш!

Чакайте малко! Тук нещо не е наред! Родителите не би трябвало да знаят за компютрите повече от своите деца! Кимвам нехайно и отпивам от кафето си, като се опитвам да прикрия факта, че си нямам никаква представа за какво ми говори.

— Джейн, стана дванадесет без десет — подмята Джанис на мама. — Ти ще…

— Не мисля — прекъсва я мама. — Ти върви!

— Какво стана? — поглеждам аз ту едната, ту другата. — Да не би нещо да не е наред?

— Разбира се, че не! — отсича веднага мама, като оставя на масата чашата си с кафе. — Става въпрос за един коктейл у семейство Маршал, на който днес мислехме да отидем заедно с Джанис и Мартин. Но не се притеснявай! Ще изпратим извиненията си в писмена форма.

— Глупости! — срязвам я веднага аз. — Трябва да отидете! Не желаем заради нас да си обърквате програмата! В никакъв случай!

Тишина.

— Сигурна ли си? — изрича предпазливо мама.

Нещо ме бодва отвътре. Но тя въобще не би трябвало да задава подобен въпрос! Трябваше да каже: „Как е възможно моята безценна дъщеря да ми обърква програмата!“

— Разбира се — отвръщам аз с ентусиазъм, далеч надвишаващ онзи, който действително чувствам. — Вие си вървете на вашия коктейл, а после, като се върнете, ще поговорим надълго и нашироко.

— Ами… в такъв случай… щом си сигурна… — казва мама.

— Аз ще отскоча да се приготвя — кимва Джанис, а на мен казва: — Много се радвам, че те видях, Беки!

Когато съседката затваря зад гърба си кухненската врата, аз извръщам поглед към татко, който все още съзерцава нещо през прозореца.

— Татко, добре ли си? Струваш ми се доста тих днес!

— Извинявай! — стряска се той, обръща се и веднага си залепя учтива усмивка на лицето. — Просто в момента съм нещо разсеян. Мисля си за… турнира по голф, на който ще ходя следващата седмица. Много важна среща! — И ми показва как ще размахва стиковете.

— Ясно — кимвам аз, като се старая да звуча весело.

Ала дълбоко в себе си усещам, че нещо ме гложди, нещо не ми дава мира. Повече от очевидно е, че той не мисли за голфа. Защо е толкова стегнат?

Какво става тук, за бога?!

Точно в този момент си спомням за жената на тротоара заедно с тях. Онази, която зърнах, преди мама и татко да ми се изплъзнат от погледа.

— Исках да ви питам… коя беше онази жена, с която ви видях на идване? — изчуруликвам безгрижно. — Онази, която вървеше заедно с вас?

Все едно падна бомба. Мама и татко стоят като парализирани. Виждам как си разменят обезумели погледи, след което и двамата извръщат глави от мен. И двамата са напълно обзети от паника.

— Жена ли? — изрича накрая мама. — Аз не… — Поглежда към татко и казва: — Ти видя ли някаква жена, Греъм?

— Може би Беки има предвид… онази пешеходка, дето ни пита нещо… — изрича татко през стиснати устни.

— О, да бе! Сигурно! — изписква мама, отново минала на драматична вълна. — Вярно, че ни заговори някаква жена. Непозната! Сигурно трябва да си видяла нея, скъпа!

— Вероятно.

Опитвам се да се усмихна, но дълбоко в себе си усещам, че ми прилошава. Защо имам чувството, че мама и татко ме лъжат!

— Хайде… тръгвайте за вашия коктейл! — извиквам с престорена ведрост. — И приятно прекарване!

Когато предната врата на къщата хлопва под носа ми, ми идва да се разрева като дете. С такова нетърпение очаквах този миг! Но сега ми се иска никога да не се бяхме връщали! Очевидно на никого не му е особено приятно да ни види. Моето рядко, екзотично съкровище изобщо не било рядко и екзотично. И какво става с мама и татко? Защо се държат толкова неестествено?

— Искаш ли още малко кафе? — обажда се Люк.

— Не, благодаря — отвръщам отчаяно аз и започвам да се разхождам из кухнята.

— Добре ли си, Беки?

Пауза.

— Не — признавам си накрая шепнешком. — Не особено. Връщането ни тук изобщо не се оказа такова, каквото си го представях.

— Ела тук! — Люк разтваря ръце и аз се сгушвам в обятията му. — Ти какво очакваше? Че ще зарежат всичко и веднага ще ни организират парти за посрещане ли?

— Не, разбира се, че не! — Вдигам очи към Люк, срещам неговите и прошепвам: — Е, може би. Или поне нещо подобно. Нямаше ни толкова време, а те се държат сякаш… се връщаме от кратко пазаруване.

— Изненадите открай време са хазартна игра — отбелязва сериозно Люк. — Те са ни очаквали едва след два месеца. Нищо чудно, че сега не са на себе си.

— Да, това ми е ясно. Но не е само то! — Поемам си дълбоко дъх и изричам: — Люк, мислиш ли, че… мислиш ли, че мама и татко… крият нещо от нас?

— Да — отсича веднага той.

— Да?!

Загубвам ума и дума. Онова, което очаквах от съпруга си да изрече, бе: „Беки, само си въобразяваш!“ — така, както е правел винаги.

— Тук наистина става нещо — продължава Люк. — И мисля, че се досещам какво е то.

— Какво?! — скачам аз.

— Жената, която вървеше с тях. Онази, за която отказват да ни кажат каквото и да било. Басирам се, че е агент по недвижимите имоти! Предполагам, че са намислили да продадат къщата.

— Да продадат къщата ли?! — повтарям ужасена. — И защо да я продават?! Та къщата е прекрасна! Тя е безупречна!

— Вероятно я намират малко големичка само за тях — сега, когато ти вече не си тук.

— Но защо, за бога, отказват да ми кажат?! — извисявам глас, изпълнен с все по-нарастващ ужас. — Аз съм тяхна дъщеря! Аз съм им единственото дете! Би трябвало да споделят подобно решение и с мен!

— Вероятно са решили, че ти ще се разстроиш, ако ти кажат — допуска Люк.

— Няма да се разстроя! — възкликвам, изпълнена с възмущение.

И веднага осъзнавам, че точно това изпитвам — разстроена съм.

— Добре де, може и да е така. И все пак не мога да повярвам, че ще го държат в тайна от мен!

Откъсвам се от прегръдките на съпруга си и се насочвам към прозореца. Не съм в състояние да понеса мисълта, че мама и татко продават къщата. Погледът ми се плъзга из градината с внезапно събудена носталгия. Те не могат да изоставят тази градина! Просто не могат! Не и след всичките грижи на татко за бегониите!

Неочаквано вниманието ми е привлечено от нещо, движещо се в съседната градина — Том Уебстър. Облечен е в дънки и с тениска, на която се мъдри надпис: „Жена ми ме напусна и единственото, с което разполагам, е тази раз дърпана тениска“, и с очевидни усилия се мъчи да премести най-голямото парче дърво, което някога съм зървала.

Господи! Ама той изглежда като пълен дивак!

— Може и да не е така — чувам гласа на Люк зад себе си. — Може и да греша.

— Не, не грешиш — обръщам се отчаяно към него аз. — Сигурно е точно това. Какво друго би могло да бъде?!

— Как да ти кажа… По-добре засега не мисли за това. Хайде! Утре е кръщенето! Нали искаш да видиш Сузи?

— Да, наистина! — възкликвам и настроението ми постепенно се връща. — Точно така!

Люк е прав. Може би днешният ден наистина не протича според предварително начертания ми план — обаче утре ще бъде фантастично. Отново ще видя Сузи — моята най-добра, най-близка приятелка в целия свят. Направо не знам как ще дочакам до утре!