Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (2)

Едно

Добре де, спокойно! Не се паникьосвай! Мога да го направя!

Всичко опира само до това да оставя по-висшата ми същност да вземе превес, да постигне просветление и да ме превърне в лъчисто творение от бяла светлина.

Фасулска работа!

Намествам си деликатно задните части върху килимчето за йога и се обръщам така, че лицето ми да гледа право към слънцето. После тайничко смъквам тънките презрамки на потничето си. Не виждам защо човек да не може едновременно да достигне състояние на върховно блаженство и да получи готин тен.

Седя си на склона на един хълм в Шри Ланка, върху който е разположен Центърът за отдих и духовно уединение „Блу Хилс“, и забелязвам, че гледката е забележителна. Пред мен се простират хълмове и чаени плантации, които накрая се сливат с наситено синьото небе. Оттук съзирам ярките дрехи на берачите на чай в полята, а ако извърна леко глава, в далечината зървам слон, който си крачи кротко сред храсталака.

А ако извърна глава още мъничко, виждам и Люк. Моят съпруг. Той е седналият върху синьото килимче за йога, с изрязаните ленени панталони и раздърпаната тениска — онзи, дето седи с кръстосани крака и затворени очи.

Да, знам. Направо невероятно, нали?! След десетмесечния ни меден месец Люк се превърна в човек, напълно различен от онзи, за когото се омъжих. Старият надъхан бизнесмен вече го няма. Изчезна. Стопи се. Костюмите също изчезнаха. Сега си има страхотен тен и стегнато тяло, косата му е дълга и с кичури, изрусени от слънцето, а част от ситните плитчици, дето му ги направиха в Бонди Бийч, все още си стоят. На китката си носи гривната на приятелството, която си купи в Масаи Мара, а на едното му ухо проблясва миниатюрна сребърна халкичка.

Люк Брандън с халка в ухото! Люк Брандън седнал с кръстосани крака!

Сякаш почувствал погледа ми, той отваря очи и ми се усмихва. Аз му отвръщам със същата блестяща усмивка. Женени цели десет месеца! И нито една кавга!

Е, добре де, нали знаете как е?! Само от време на време по някоя размяна на нещо по-остричко.

— Сидхасана — казва Чандра, учителят ни по йога, и аз изпълнително поставям десния си крак върху лявото бедро. — Прочистете съзнанието си от всички излишни мисли!

Окей. Прочиствам си съзнанието. Концентрирам се.

Не искам да се хваля, обаче за мен прочистването на съзнанието е детска работа. Направо не мога да проумея как може да има хора, за които това да е трудно! Така де, немисленето би трябвало да е къде-къде по-лесно от мисленето, не съм ли права?

Истината е, че аз май съм родена за йога. Идва ми буквално отвътре. В този център сме едва от пет дена, обаче аз вече мога да правя и лотоса, и всичкото останало там! Даже се чудя защо да не взема да се захвана да давам уроци по йога, когато се приберем вкъщи.

Може пък да стана партньорка на Труди Стайлър. Божичко, ами да! И после двете можем да създадем модна линия за играещи йога — само в млечносиво и бяло, и с миниатюрно лого…

— Фокусирайте се върху дишането си! — нарежда Чандра.

Ох, вярно бе! Дишането. Добре.

Вдишване… издишване. Вдишване… издишване. Вдишване…

Божичко, ама да знаете колко са готини ноктите ми! Направиха ми ги в центъра за водни масажи — мънички розови пеперудки на бял фон! А пък антенните им са миниатюрни блестящи диаманти! Направо божествено! Само дето една като че ли е паднала някъде… Ще трябва да я поправя…

— Беки!

Гласът на Чандра ме стряска и аз подскачам. Той стои точно пред мен и ме съзерцава с онзи негов особен поглед. Много благ и като че ли знаещ всичко, сякаш прониква направо в мозъка ти.

— Справяш се много добре, Беки — казва той. — Имаш много красив дух.

Усещам как ме залива задоволство. Аз, Ребека Брандън, по баща Блумууд, имам красив дух! Знаех си! Ура!

— В душата ти няма нищо светско — добавя той с нежния си глас и аз го съзерцавам втренчено, напълно хипнотизирана от него.

— Материалните придобивки нямат никакво значение за мен — изричам бездиханно. — Единственото, което има значение, е йогата.

— Значи си открила своя път — усмихва ми се Чандра.

Откъм посоката на Люк до ушите ми достига презрително изхилване. Извръщам се и го хващам как ни наблюдава скептично.

Знаех си, че Люк не приема тази работа на сериозно!

— Ако искаш да знаеш, това е личен разговор между мен и моя гуру! — сопвам му се аз.

Макар че всъщност не би трябвало да бъда изненадана. Бяхме предупредени за този момент още на първия ден от уроците ни по йога. Очевидно е често срещано явление, когато единият от партньорите успее да достигне до върховното духовно просветление, другият да реагира със скептицизъм, та даже и ревност.

— Като те гледам, скоро ще тръгнеш и по горещите въглени! — отбелязва Чандра и посочва усмихнато към разстланата наблизо тлееща жарава.

Из групата се разнася нервно хихикане. Тази вечер Чандра и някои от най-добрите му ученици по йога ще ни демонстрират как се танцува по горещи въглени. Доколкото схващам, това е най-върховното, към което трябва да се стремим. Очевидно се достига такова неповторимо състояние на блаженство, че човек въобще не усеща огъня на въглените, изгарящи ходилата му. Защото става недосегаем за болката!

Тайната ми надежда обаче е, че тази идея ще сработи и когато съм с обувки с десетсантиметрови тънки токчета.

Чандра ми оправя ръцете и продължава напред. Аз затварям очи и се оставям на слънчевите лъчи да се погрижат за тена ми. Така, както си седя тук, на този хълм, в средата на нищото, се чувствам невероятно пречистена и спокойна! Не само Люк е този, който претърпя промяна през последните десет месеца. Аз също се промених. Израснах. Приоритетите ми също се промениха. Всъщност, превърнах се в коренно различен човек. Така де, вижте ме сега как играя йога в този център за духовно уединение! Някогашните ми приятели сто на сто няма да ме познаят!

По знак, даден от Чандра, всички преминаваме в поза ваджрасана. От мястото, където се намирам, виждам някакъв старец от Шри Ланка, който върви към Чандра с две раздърпани торби. Двамата провеждат кратък разговор, през което време Чандра не спира да клати глава, а накрая старецът се оттегля унило по обраслия с храсталаци склон. Щом се уверява, че човекът е достатъчно далече и няма да ни чуе, учителят ни по йога се обръща към групата и подбелва очи с досада.

— Някакъв търговец. Пита дали някой от вас се интересува от скъпоценни камъни. Огърлици, евтини гривнички, такива работи. Казах му, че вашите мисли са концентрирани върху по-висши неща.

Хората около мен поклащат невярващо глава. А една жена с дълга червена коса изглежда даже обидена.

— Ама той сляп ли е, та да не вижда, че сме в разгара на медитацията си?! — изтъква възмутено тя.

— Той не е в състояние да проумее вашата духовна отдаденост — отбелязва Чандра и оглежда сериозно групата ни. — Със същото отношение ще се сблъскате и във външния свят. Надали ще са много онези, които ще разберат, че медитацията е храна за душата ви. И че нямате никаква нужда от… от сапфирени гривни!

Няколко човека кимат в знак на съгласие.

— Някакъв си аквамаринен медальон с платинена верижка! — махва пренебрежително с ръка Чандра. — И може ли той да се сравни с блясъка на вътрешното просветление?!

Аквамаринен медальон ли? Аквамарин ли каза той?

Аууу! Питам се колко ли ще…

Така де, не че ме интересува кой знае колко. Очевидно не. Просто онзи ден зърнах някакви аквамарини в един магазин. Ей така, от научен интерес.

Погледът ми се плъзга лежерно към отдалечаващата се фигура на стария търговец.

— Имало по три карата, имало от пет карата — все това повтаряше горкият! — продължава невъзмутимо Чандра. — И всичко било на половин цена. Ха! Казвам му аз, че моите хора не се интересуват от такива работи, ама той…

На половин цена ли?! Петкаратови аквамарини на половин цена?!

Стига вече! Престани! Чандра е напълно прав. Разбира се, че не ме интересуват някакви си глупави аквамаринени камъни! Как пък не! Сега съм потънала в духовното си просветление!

Пък и онзи старец вече почти се стопи. Сега е само миниатюрна точица на върха на хълма. И само след минута ще е изчезнал.

— А сега — усмихва се Чандра, — поза халасана. Беки, би ли ни показала, ако обичаш?

— Разбира се! — усмихвам се в отговор аз и се подготвям да заема съответната поза на килимчето си.

Обаче нещо не е наред. Нещо не го усещам онова предишно задоволство. Въобще не се чувствам в покой. Някъде вътре в душата ми се надига едно странно чувство, което изтиква назад всичко останало. Изтиква го — и край! И става все по-силно и по-силно… и неустоимо…

И внезапно си давам сметка, че не издържам повече. И преди да разбера какво става, се втурвам по боси крака колкото сили имам — напред и нагоре, за да достигна онази миниатюрна фигурка на хълма. Дробовете ми горят, краката ми се охлузват, а слънцето прежуря незащитената ми от нищо глава, обаче аз не спирам! О, не! Не спирам чак до билото. Едва тогава се заковавам на място, едва поемайки си въздух.