Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (18)

Петнадесет

Въобще не ми пука! На кого му е притрябвала сестра?! Не и на мен!

Първо на първо, никога не съм искала да имам сестра. Никога не съм молила за такава. Много си ми е добре и сама.

Освен това изобщо не съм сама. Имам си силен и любящ съпруг. Не ми трябва някаква си мизерна сестра!

— Тъпа сестра! — изричам на глас, докато се боря с капачката на един буркан мармалад.

Изминаха близо две седмици, откакто Джес си тръгна. Служебното съвещание на Люк днес е в по-късните часове на деня, а мама и татко ще наминат на път за аерогарата, така че аз приготвям закуска за всички.

— Моля? — вдига глава Люк, който точно в този момент влиза в кухнята. Изглежда пребледнял и напрегнат и така е вече от няколко дена. В момента „Аркодас Труп“ вземат решение във връзка с неговата оферта и единственото, което той може да направи, е да чака. А, честно да ви кажа, съпругът ми не го бива много по чакането.

— Просто си мислех за Джес — отговарям аз, като поставям на масата буркана с мармалада. — Ти се оказа напълно прав за нея. Тя и аз никога няма да намерим общ език! Никога през живота си не съм срещала по-стиснат човек от нея!

— Мммм — промърморва неясно Люк, като си налива портокалов сок.

Е, нищо не му пречи да бъде малко по-отзивчив към мен и проблемите ми.

— Следващия път ще послушам съвета ти — отбелязвам, като се опитвам да му привлека вниманието. — И изобщо не трябваше да я каня у дома, ако питаш мен! Направо не мога да повярвам, че с тази жена имаме някаква кръвна връзка!

— По мое мнение към края тя стана доста нормална — изрича накрая Люк. — И въобще не мога да проумея защо да е невъзможно да се разбирате.

В гърдите ми се надига негодувание.

От него не се очакваше да каже подобно нещо. Той трябваше да каже нещо от рода на: „Каква абсолютно гадна кучка! Направо не мога да повярвам как успя да я изтърпиш и една минута!“

— Беки, какво правиш, ако смея да попитам? — пита Люк, когато погледът му пада върху трохите и найлоновите пакетчета, които са по целия гранитен барплот.

— Правя вафлички! — отговарям гордо.

Което идва, за да докаже още нещо. Джес въобще не беше права. Използвам уреда за приготвяне на вафлички почти всеки ден. Ето поредната доза! Ще ми се тя да беше тук и да ме види!

Единственият проблем е, че не ме бива много по приготвянето на сместа. Затова ето какво измислих: купувам готови вафлички, изрязвам ги във формата на сърчица и ги поставям в уреда за печене на вафлички, за да се затоплят.

Че какво лошо има в този подход?! Нали все пак използвам уреда?! Нали въпреки всичко ние ядем вафлички!

— Пак ли вафлички?! — отбелязва Люк и прави лека гримаса. — Мисля, че аз ще пропусна, но иначе благодаря!

— Така ли? — вдигам притеснено очи. — Тогава какво ще кажеш за препечена филийка? Или за яйца? Или може би… кифлички?

— Кафето ми е напълно достатъчно, благодаря.

— Но ти трябва да хапнеш нещо! — отбелязвам и го поглеждам притеснено. Започнал е да се топи от притеснения по тази негова оферта. Трябва да го храня, за да му връщам силите.

— Ще ти приготвя палачинки, ако искаш! — хрумва ми идея. — Или омлет!

— Беки, стига си ми предлагала разни неща! — срязва ме той. — Не искам! — С тези думи той излиза от кухнята, като пътьом отваря капачето на мобилния си телефон. — Някакви новини? — чувам го да пита, преди да притвори вратата.

Свеждам поглед към счупената вафличка в ръката ми. По гърба ми пропълзяват хладни тръпки.

Наясно съм, че Люк много се притеснява за работата си. И вероятно само затова е толкова груб с мен точно в този момент. Това въобще не означава, че имаме някакъв по-голям проблем. В никакъв случай!

Но все не мога да забравя онези думи, които той каза на Джес в кабинета — че му е трудно да живее с мен.

Познатата болка отново пронизва сърцето ми и аз присядам, защото започва да ми се вие свят. Мисля си по този въпрос цяла седмица, опитвайки се да си изясня нещата.

Защо да му е трудно да живее с мен? Така де… кое е онова, което не правя както трябва?

Намирам някакъв лист и молив и сядам на масата. Добре. Нека сега погледна дълбоко в себе си и да бъда максимално честна. Какво толкова правя, с което му е трудно да живее? Записвам заглавието и го подчертавам:

Беки Блумууд: Трудности, с които не може да се живее:

1.

Обаче нищо не ми идва като идея. Не съм в състояние да измисля нито едно нещо.

Хайде де! Помисли повече! Бъди искрена и не се щади! Все трябва да има нещо! Какви са фундаменталните проблеми между нас? Кои са истинските конфликтни точки?

И ето че ме озарява вдъхновение. Непрекъснато оставям шампоана отворен и Люк все ми се оплаква, че го настъпвал, когато влезел под душа!

Беки Блумууд: Трудности, с които не може да се живее:

1. Оставя шампоана отворен.

Точно така! И съм много разсеяна! Непрекъснато забравям кода на алармената система! Веднъж дори ми се наложи да звънна на полицията, за да ги питам какъв беше, обаче те нещо не ме разбраха и веднага изпратиха две патрулки на помощ.

Беки Блумууд: Трудности, с които не може да се живее:

1. Оставя шампоана отворен.

2. Забравя кода на алармената система.

Вторачвам се не особено убедено в написаното пред мен. Някак си не ми се струва достатъчно. Сигурно има още неща! Не може да няма нещо действително важно и съществено!

Изведнъж ахвам и поставям ръка на уста.

Сидитата! Люк непрекъснато се оплаква, че като ги извадя, не се сещам да ги върна обратно в кутийките им!

Е, знам, че това май не звучи достатъчно съществено — но нищо чудно да се е оказало последната капка, която е преляла чашата. Освен това нали хората непрекъснато изтъкват, че в една връзка и дребните нещица са важни!

Окей. Ще оправя всичко! Веднага!

Втурвам се към дневната и се насочвам право към разхвърляната купчина сидита до музикалната ни система. Когато започвам да ги сортирам, душата ми се зарежда с необичайна лекота. Като че се освобождава. Това очевидно ще се превърне в повратна точка на нашия брак.

Подреждам ги прецизно и зачаквам Люк да мине покрай вратата на път към спалнята.

— Виж! — подвиквам му гордо. — Организирах и подредих сидитата! Вече всички са си в съответните кутийки!

Люк надниква в дневната.

— Браво на теб! — кимва ми разсеяно, след което си продължава по коридора.

Втренчвам се в празното пространство след него с поглед, пълен с укор.

Само това ли ще ми каже?

Седя си аз тук и полагам максимални усилия да поправя брака ни, а той дори не забелязва.

Внезапно се чува звънецът на домофона и аз скачам на крака. Сигурно са мама и татко. А към състоянието на брака си ще трябва да се върна по-късно.

Добре де, ясно. Знам, че мама и татко са ходили при тяхната психотерапевтка и всичките там работи. Но някак си не очаквах да ги зърна с лозунги по тениските. Върху гърдите на мама се чете: „Аз съм Жена, аз съм Богиня“, а върху татковата тениска пише: „Не позволявай на пасивно-агресивното копеле у теб да надделее!“

— Олеле! — изписквам, като се опитвам да прикрия изненадата си. — Ама тези тениски са страхотни!

— Купихме си ги от центъра по психотерапия! — възторгва се мама. — Нали са жестоки?

— Очевидно много се наслаждавате на тази ваша терапия.

— Великолепна е! — възкликва мама. — Далеч по-интересна от играта на бридж! И дава възможност за множество нови контакти! Онзи ден бяхме на групов сеанс и кого мислиш зърнахме там? Марджъри Дейвис, която едно време живееше от другата страна на улицата!

— Сериозно? — изненадвам се искрено аз. — Значи все пак е успяла да се омъжи, така ли?

— О, не! — Мама снижава тактично глас и добавя: — Горкичката, има си гранични проблеми!

Нещо не мога да схвана. Какво, за бога, означава това „гранични проблеми“?

— Ами… хммм… вашите проблеми какви са? — питам, когато се настаняваме в кухнята. — Сигурно ви е било доста трудно в последно време?

— О, бяхме буквално в дълбините на ада! — изтъква мама, като кимва. — Нали така, Греъм?

— В самите му недра! — съгласява се татко.

— Но вече всичко е зад нас — и яростта, и чувството за вина! И двамата се сдобихме с нови сили да живеем и да се обичаме! — Тя ми отправя възторжен поглед, след което започва да рови в чантата си. — Донесох ти едно прекрасно швейцарско руло! Няма ли да включим чайника?

— Майка ти вече успя да открие богинята вътре в себе си — изтъква гордо татко. — Даже вървя по нагорещени въглени!

Зяпвам я изумено.

— Ти си вървяла по нагорещени въглени?! О, господи! И аз го направих в Шри Ланка? Болеше ли те?

— Ни най-малко! Беше напълно безболезнено! — изтъква мама. — Нали все пак бях с градинарските си обувки — добавя, уж между другото.

— Аууу! Ама това е брилянтно! — изписквам аз.

— Въпреки всичко все още ни предстоят много неща, които трябва да научим — отбелязва делово мама, докато реже швейцарското руло. — Точно затова тръгваме на този морски круиз.

— Ясно — кимвам след кратка пауза. — Да. Терапевтично пътешествие. — Когато мама ми спомена за това за първи път, помислих си, че си прави майтап с мен. — Значи идеята е да си плавате из Средиземноморието и през това време да си правите терапевтични сеанси, така ли?

— Не става въпрос само за терапия! — изтъква мама. — Освен това има и екскурзии за разглеждане на забележителностите!

— И редица забавления — допълва татко. — Доколкото схванахме, предлагат някои доста добри шоупрограми. Както и един строго официален бал.

— Всички наши приятели от центъра ще бъдат на кораба — продължава мама. — Вече успяхме да организираме малък коктейл за първата вечер! Плюс това… — тук се поколебава, но после допълва: — Един от гостуващите лектори е специалист по установяване на връзки с отдавна изгубени членове на семейството. Което ще бъде от особен интерес и за двама ни.

Нещо ме пробожда. Въобще не желая да мисля за отдавна загубени членове на семейството!

Настъпва тишина и аз виждам как мама и татко си разменят погледи.

— Е, вие с Джес успяхте ли да постигнете някакво разбирателство? — осмелява се накрая да попита татко.

О, боже! Веднага разпознавам разочарованието в очите му.

— Не особено — отговарям, като извръщам поглед. — С нея просто… не си приличаме особено.

— Не е и необходимо да си приличате! — изтъква мама, като слага успокоително ръка на рамото ми. — Вие сте отраснали напълно независимо една от друга. Можеш да очакваш да имаш нещо общо с Джес точно толкова, колкото и с… с кого например… да, с Кайли Миноуг!

— Беки има далеч повече общи неща с Джес, отколкото с Кайли Миноуг! — намесва се възмутено татко. — Защото, първо на първо, Кайли Миноуг е австралийка!

— Това не доказва нищо! — изтъква мама. — Нали всички сме членове на Британската общност! Така че, Беки със сигурност би се разбрала доста добре с Кайли Миноуг! Нали така, скъпа?

— Ами…

— Няма да намерят какво да си кажат една на друга! — не се предава татко, като клати глава. — Повярвай ми, така е!

— Напротив, ще имат! — срязва го мама. — Ще си проведат прекрасен разговор! Даже съм убедена, че биха станали големи приятелки!

— Виж Шер е нещо друго — изрича замислено татко. — Тази жена действително е много интересна!

— Беки не желае да става приятелка с Шер! — натъртва възмутено мама. — Може би с Мадона…

— Вижте сега какво, когато успея да се запозная било с Кайли Миноуг, било с Шер, било с Мадона, веднага ще ви уведомя! Ясна ли съм? — намесвам се аз с малко по-рязък тон, отколкото възнамерявах.

Настъпва тишина. Мама и татко се обръщат едновременно и ме поглеждат изпитателно. После мама поглежда към татко.

— Греъм, би ли отишъл при Люк да му занесеш кафето? — И връчва една чаша на татко.

Веднага щом той излиза, тя ме поглежда с очакване.

— Беки, скъпа! — казва накрая. — Добре ли си? Изглеждаш ми малко напрегната!

О, господи! В изпълненото със съчувствие лице на мама има нещо, което срива цялото ми така трудно постигнато самообладание. Изневиделица всичките тревоги, които ме дебнат отвсякъде в последно време, избликват на повърхността.

— Не се притеснявай заради Джес! — добавя нежно тя. — Няма абсолютно никакво значение дали двете се разбирате или не! Никой няма да си помисли нищо!

Преглъщам на сухо няколко пъти, като се опитвам да се овладея.

— Не става въпрос за Джес — изричам накрая. — Или поне не само за нея. Става въпрос за… Люк.

— Люк ли?! — изумява се мама.

— В момента нещата изобщо не вървят добре. Всъщност… — Гласът ми вече се разтреперва. — Мисля, че бракът ни е в голяма опасност!

О, господи! Сега, когато го изрекох на глас, всичко ми звучи абсолютно вярно и убедително. Нашият брак е в голяма опасност.

— Сигурна ли си, скъпа? — гледа ме объркано мама. — И двамата ми изглеждате толкова щастливи!

— Да де, обаче не сме! Съвсем наскоро се скарахме жестоко!

Мама се вторачва в мен за няколко секунди, след което избухва в смях. В гърдите ми се надига възмущение.

— Не се смей! Нещата са трагични!

— Разбира се, че са, скъпа! — отвръща тя. — Просто наближава първата годишнина от сватбата ви, нали така?

— Ами… да.

— Е, в такъв случай съвсем навреме идва и първото ви голямо скарване! Не го ли знаеше, Беки?

— Какво?! — поглеждам я неразбиращо аз.

— Вашето първо голямо скарване! — повтаря мама и зацъква при вида на физиономията ми. — Виж ти! И на какво ви учат съвременните женски списания, ако смея да попитам?

— Ами… например как да си поставяме акрилен лак на ноктите.

— Виждаш ли?! А би трябвало да ви дават съвети за щастлив брак! Всички семейни двойки преживяват първото си голямо скарване приблизително около първата годишнина от сватбата си. Жестока кавга, след това небето се прояснява и всичко се връща към нормалното.

— Божичко, нямах никаква представа за това! — изричам бавно. — Значи… нашият брак изобщо не е в голяма опасност, така ли?

Вече всичко се връзва. След първото голямо скарване всичко се връща към щастливия и спокоен начин на живот. Като при буря. Въздухът се пречиства и всичко се събужда за нов живот. Или пък като след горски пожар, когато всичко изглежда кошмарно, но всъщност е за добро, защото цялата дребна растителност може да израсте наново. Именно!

А най-важното от всичко е… да! Точно така! Най-важното от всичко е, че аз нямам абсолютно никаква вина! Става ясно, че, така или иначе, ние щяхме да се скараме за нещо — независимо какво съм направила или не съм! Дааа. Вече наистина започва да ми става по-леко на душата. Всичко отново ще бъде прекрасно. Усмихвам се на мама и захапвам с наслада парче от швейцарското руло.

— Следователно… двамата с Люк повече няма да се караме за нищо, нали така? — питам предпазливо, просто за всеки случай.

— О, не! — успокоява ме мама. — Не и до второто ви голямо скарване, което няма да настъпи чак до…

Не успява да довърши, защото точно в този момент вратата на кухнята се трясва и вътре влетява Люк. Държи до ухото си телефона, а на лицето му е цъфнала най-широката усмивка, която някога съм виждала.

— Получихме я! Получихме поръчката на „Аркодас Труп“!

Знаех си, че всичко накрая ще се нареди! Знаех си! Толкова е хубаво! Целият ни ден премина като че ли е Коледа!

Люк отложи всичките си делови срещи и отиде в офиса, за да отпразнуват победата. А след като качих мама и татко в едно такси, аз се присъединих към екипа му. Господи, обожавам да ходя в офиса на „Брандън Къмюникейшънс“! Адски шикозна обстановка имат — светло дърво, насочени светлини, и цялото място излъчва щастие и успех. Хората се тълпят и всеки вдига чашата си за наздравица. И така — през целия ден!

Или поне е така, когато не работят по някоя суперважна оферта. Навсякъде се носи смях, звънят развълнувани гласове, а някой е програмирал всички компютри на всеки десет минути да пеят „Поздравления!“.

Люк и старшите му съдружници проведоха едно бързо победно заседание за изработване на новата стратегия, на което и аз имах честта да присъствам. Отначало всички си разменяха реплики от рода на: „Истинската работа едва сега започва“ и „Предстои ни да се изправим пред големи предизвикателства“. Но накрая Люк възкликна: „Да върви по дяволите всичко! Хайде сега да празнуваме! А за предизвикателствата ще мислим утре!“

Затова той звънна на асистентите си и ги помоли да се свържат с фирма за организиране на тържества и точно в пет часа цяла тълпа типове с черни престилки цъфнаха в офисите на компанията с още повече шампанско и канапета, аранжирани стилно върху готини подноси. Всички служители се насъбраха в голямата конферентна зала, пуснаха музика, а Люк изнесе кратка реч, в която каза, че това е велик ден за „Брандън Къмюникейшънс“ и браво на всички, след което въпросните всички го аплодираха шумно.

А сега една групичка заминаваме на официална вечеря за продължение на тържеството! Аз съм в офиса на Люк и си освежавам грима, а той си облича чиста риза.

— Поздравления! — изричам за милионен път аз. — Наистина е фантастично!

— Да, денят си е много добър — ухилва ми се той, докато си закопчава копчетата на ръкавелите. — От години чакам подобен силен и многостранен клиент! Това би могло да ни проправи пътя към толкова много възможности!

— Много се гордея с теб!

— И аз с теб! — изрича той и изражението му се смекчава. Приближава се и ме прегръща. — Знам, че в последно време бях доста разсеян. За което ти се извинявам.

— Няма нищо — казвам, като свеждам поглед. — А аз… много съжалявам, че продадох часовниците!

— Няма значение! — глади косата ми Люк. — Знам, че в последно време никак не ти е лесно. След завръщането ни вкъщи… а после и сестра ти…

— Знаеш ли, хайде да не мислим повече за нея, става ли?! — прекъсвам го аз. — Нека мислим за нас. За бъдещето ни. — Придърпвам главата му към себе си и го целувам. — Всичко ще бъде страхотно!

В продължение на няколко секунди никой не казва нищо. Но тишината е приятна. Просто сме си само ние двамата, сгушени в прегръдките си, отпуснати, спокойни и щастливи, че сме заедно — точно както бяхме на медения ни месец. Усещам как ме изпълва облекчение. Мама беше права! Първото голямо скарване действително прочисти въздуха! Сега сме по-близки и от преди!

— Обичам те — промърморвам аз.

— И аз те обичам — целува ме той по носа. — Но трябва да тръгваме.

— Окей! Ще сляза долу, за да проверя дали колата ни вече ни чака!

Тръгвам по коридора, носеща се на розов облак от щастие. Всичко е просто перфектно! Всичко! Докато минавам покрай подносите, грабвам една чаша шампанско и отпивам няколко глътки. Може би тази вечер ще танцуваме. След вечерята. Когато всички останали си тръгнат, ние с Люк ще отидем в някой нощен клуб и ще отпразнуваме случая както се полага — само ние двамата!

Подскачам щастливо надолу по стълбите, все още с чаша в ръка, и отварям вратата към рецепцията. После се заковавам на място. Няколко метра по-нататък някакъв тип с тясно лице и костюм на тебеширени ивици разговаря нещо с Джанет, рецепционистката. Незнайно защо ми се струва познат, обаче не мога да си спомня откъде…

И тогава стомахът ми се преобръща от ужас.

Да, сещам се!

Това е онзи тип от Милано! Това е онзи, който пое чантите от ръцете на Нейтън Темпъл! Ама какво прави точно той тук?

Пристъпвам предпазливо напред, за да чуя за какво си говорят.

— Значи господин Брандън не е болен, така ли? — пита човекът.

Мамка му!

Скривам се зад вратата и я затварям. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. И сега какво следва?

Отпивам от шампанското си, за да си поуспокоя нервите. А после пак отпивам. Двама от служителите на Люк минават покрай мен и ме поглеждат учудено, а аз им се ухилвам весело.

Добре де. Не мога вечно да се крия зад тази врата! Повдигам се на пръсти и надниквам през стъкления панел в горната част на вратата, за да проверя какво става на рецепцията. Слава богу! Онзи с костюма на тесни ивици е изчезнал! С огромна въздишка на облекчение аз отварям рязко вратата и поемам безгрижно към рецепцията.

— Здрасти! — поздравявам нехайно Джанет, която печата нещо скоростно на компютъра си. — Кой беше преди малко? Онзи, който говори с теб?

— О, той ли? Ами, работи за някакъв тип на име… хммм… Нейтън Темпъл.

— Ясно. И какво… какво искаше?

— Странна работа! — смръщва се тя. — Непрекъснато ме питаше дали Люк „е по-добре“!

— А ти какво му отговори? — настоявам, като се опитвам да не позволя на напрежението си да ми проличи.

— Е, аз, разбира се, казах, че Люк е добре. И никога не е бил по-добре! — Засмива се щастливо, но когато най-сетне зърва физиономията ми, спира да печата. — О, божичко! Значи всъщност не е добре, така ли?

— Какво?!

— Този човек е бил лекар, нали? — пита тя и се привежда поверително към мен, след което прошепва: — На мен можеш да кажеш, Беки! Да не би Люк да е хванал някаква ужасна тропическа болест, когато обикаляхте света?

— Не, разбира се, че не е!

— Тогава, да не би да е нещо със сърцето му? Или може би бъбреците? — очите й се навлажняват. — Нали знаеш, че… тази година загубих леля си. Въобще не ми беше лесно, да ти призная честно.

— Моите съболезнования! — побързвам да я успокоя аз. — Но повярвай ми, няма смисъл да се тревожиш за Люк! Той си е добре! Всичко е добре, всичко…

Вдигам поглед и… думите ми застиват на устата.

Моля те, господи, само това не!

Това не може да е истина!

Самият Нейтън Темпъл влиза в нашата сграда!

Сега е доста по-едър и по-огромен, отколкото си го спомням. И е облечен в същото онова кожено палто, което пробва в Милано. Целият излъчва власт, пари и аромат на скъпи пури. А проницателните му сини очи са се впили право в мен.

— Здравейте, госпожо Брандън! — изрича той с лекия си кокни акцент. — Ето че отново се срещаме!

— Здр… Здравейте! — смотолевям аз. — Каква… приятна изненада!

— Все още ли се радвате на чантата си? — пита той и очите му се усмихват.

— О, да! Тя е… фантастична!

А мисълта ми препуска в следната насока: „Трябва веднага да го махна оттук! Трябва автоматично да го измета оттук!“

— Дойдох да говоря със съпруга ви за моя хотел — изрича с най-любезен тон той. — Дали ще бъде възможно?

— Точно така — преглъщам аз. — Разбира се. Страхотно! Единственият проблем е, че Люк, за съжаление, е малко зает. Бихте ли желали едно питие? Можем да отскочим до бара… да си побъбрим… а вие да ми разкажете всичко за това…

Да! Аз съм истински гений! Ей сега ще го измъкна навън! Ще му купя няколко питиета… и Люк никога няма да разбере…

— Нямам нищо против да го почакам — отбелязва Нейтън Темпъл и отпуска грамадното си тяло в един от кожените фотьойли. — Само ви моля да му съобщите, че съм тук. — Очите му се впиват в моите и той ми намига. — Доколкото разбирам, той се е възстановил от болестта си.

Сърцето ми претупва.

— О, да! — възкликвам с най-чаровната си усмивка. — Той е… той вече е доста по-добре! Благодаря ви за цветята!

Хвърлям поглед към Джанет, която следи тази размяна на реплики с доста озадачена физиономия.

— Да звънна ли на Люк и да го извикам? — обажда се по едно време тя.

— Не, няма нужда! Искам да кажа… не се притеснявай! Аз ще се кача и лично ще му съобщя! — изписквам малко по-силно от приличното.

И се насочвам към асансьорите, а цялото ми тяло трепери от напрежение.

Добре де. Все още мога да се справя с тази ситуация. Ще изведа Люк от сградата през задната врата, като му кажа, че някой е разлял вода във фоайето и подът е доста хлъзгав. Да! И после ще се качим в колата… и аз ще се престоря, че съм забравила нещо… и ще се върна при Нейтън Темпъл… и ще му кажа…

— Беки?

Едва не подскачам до тавана, когато зървам Люк да слиза по стълбите, като взема по две стъпала наведнъж. Лицето му цялото грее от щастие. Облича си сакото в крачка.

— Пристигнала ли е колата? — пита той, но когато забелязва скованото ми изражение, възкликва изумено: — Скъпа, добре ли си?

Или може би най-добре е да му кажа всичко.

Съзерцавам го нямо в продължение на няколко секунди, а стомахът ми ври и кипи.

— Ами… Люк… — успявам да смотолевя накрая.

— Да?

— Има… има нещо, което трябва да ти кажа. — Преглъщам едва-едва и продължавам: — Трябваше да ти кажа още преди седмици, обаче… не ти казах… и се опитах да се справя сама с него, обаче…

Внезапно си давам сметка, че Люк въобще не ме слуша какво му говоря. Очите му притъмняват като градоносен облак, когато над рамото ми се спират върху фигурата на Нейтън Темпъл.

— Този не е ли… — Започва да клати невярващо глава. — Ама какво прави той тук? Мислех си, че Гари вече се е отървал от него!

— Люк…

— Чакай малко, Беки. Това е много важно! — Изважда си мобилния телефон и набира някакъв номер. — Гари — изрича тихо, — какво прави Нейтън Темпъл в нашето фоайе? Доколкото знам, ти работеше по този въпрос.

— Люк — опитвам отново.

— Скъпа, почакай малко! — Обръща се и продължава да говори в телефона: — Да де, обаче той е тук! По-реален от това не би могъл и да бъде!

— Люк, моля те, чуй ме! — започвам да го дърпам за ръкава.

— Беки, каквото и да е, не може ли да почака за по-късно? — обръща се към мен Люк нетърпеливо. — Имам един проблем, който се налага да оправя…

— Но нали точно това се опитвам да ти кажа от няколко минути! — изричам отчаяно аз. — Точно за твоя проблем става въпрос. За Нейтън Темпъл!

Люк се втренчва в мен, очевидно неспособен да проумее нищо.

— Как е възможно да има нещо общо с Нейтън Темпъл?! Та ти въобще не познаваш Нейтън Темпъл!

— Ами… всъщност… познавам го — прехапвам устни аз. — Донякъде.

Настъпва тишина. Много бавно Люк изключва телефона.

— Ти познаваш „донякъде“ Нейтън Темпъл?

— Ето го и господин Брандън! — достига до нас нечий звънлив глас. Вдигаме погледи и забелязваме, че Джанет е забелязала Люк и го сочи. — Люк, имаш посетител!

— Идвам веднага, Джанет! — извиква й в отговор Люк с професионална усмивка. Когато се обръща към мен, продължава да се усмихва по същия начин. — Беки, какво става тук, за бога?!

— Ами… това е малко дълга история — отговарям аз, цялата зачервена като домат.

— Възнамеряваше ли да споделиш въпросната история с мен — поне на някакъв етап? — Усмивката на Люк продължава да стои на лицето му, ала в гласа му се усеща хлад.

— Да, разбира се! Просто… просто чаках подходящия момент.

— Мислиш ли, че точно този момент е подходящ? Като се има предвид, че той е само на някакви си шибани метри оттук?

— Ами… да! Абсолютно! — Преглъщам нервно и продължавам: — Ами… всичко започва в… в един магазин… и…

— Вече е прекалено късно — прекъсва ме той. — Той идва към нас!

Проследявам погледа на Люк и цялото ми тяло настръхва. Нейтън Темпъл е станал от фотьойла си и се приближава към нас.

— Ето го и него! — избумтява до нас дрезгавият му глас. — Толкова трудно уловимият Люк Брандън! Значи криете съпруга си от мен, така ли, млада госпожо, а? — възкликва той и размахва с престорена заканителност пръст.

— Разбира се, че не! — изписквам аз. — Ами… Люк… познаваш ли Нейтън Темпъл? С него се запознахме в Милано, нали си спомняш, скъпи? — И отправям към съпруга си най-ярката усмивка на добрата домакиня, сякаш съм организирала коктейл и всичко това е напълно в реда на нещата.

— Добър вечер, господин Темпъл — изрича с перфектно овладян тон Люк. — Много се радвам, че най-сетне можем да се запознаем лично!

— Удоволствието е мое! — тупва го по гърба Нейтън Темпъл. — Е, надявам се, че вече сте по-добре, нали?

Люк ме поглежда крадешком, а аз му отвръщам с агония в очите.

— Чувствам се доста добре, благодаря — отвръща накрая. — Мога ли да знам с какво е свързано… това ваше неочаквано посещение?

— Ето какво — отбелязва Нейтън Темпъл, бръква в джоба на сакото си и изважда оттам сребърна табакера за пури с монограм. — Доколкото схващам, вие не сте получили нито едно от обажданията от моя офис.

— През тази седмица бях изключително зает — отговаря Люк, без да му трепне окото. — Приемете искрените ми извинения, но очевидно секретарките ми са пропуснали да ме уведомят за вашите обаждания. За нещо конкретно ли желаете да говорим?

— За моя хотел — отговаря Нейтън Темпъл и предлага пура на Люк. — За нашия хотел, бих казал!

Люк отваря уста, за да отговори, обаче Нейтън Темпъл вдига ръка, за да го накара да спре. Поднася огънчето към пурата си, дръпва си няколко пъти, след което изрича:

— Моля да ми простите, че се появявам тук така неочаквано! Но когато искам нещо, не обичам да се мотая. Просто отивам и го грабвам! Точно както и вашата мила съпруга тук! — Намига ми. — Убеден съм, че ви е разказала нашата малка историйка!

— Мисля, че най-хубавото ми е спестила — отвръща Люк през стиснати устни.

— Много харесвам вашата съпруга — изрича топло Нейтън Темпъл. Издиша облак дим и ме оглежда одобрително. — Ако някога решиш, че искаш да работиш за мен, сладурче, само ми звънни!

— Господи! — изписквам шокирано. — Ами… благодаря!

Поглеждам притеснено към Люк. На челото му се е по-явила позната вена и пулсира ли, пулсира.

— Беки — изрича най-учтиво той, — може ли да разменим две думи? Моля ви да ни извините за момент! — обръща се към неочаквания си гост той.

— Няма проблеми — махва Нейтън Темпъл с пурата си. — Тъкмо ще си я изпуша на спокойствие. А после можем да поговорим за бизнес.

Люк ме побутва към малката заседателна зала и затваря вратата след себе си. Когато се обръща към мен, забелязвам, че физиономията му е напрегната и делова. Виждала съм го такъв само когато уволнява свои служители.

О, господи! Не знам защо, обаче ме обзема страх!

— Добре, Беки. Започни от самото начало. Не, по-скоро — от средата — как точно се запозна с Нейтън Темпъл?

— Запознах се с него, докато бяхме в Милано — изричам колебливо аз. — Аз бях в един магазин и той… той ми направи една услуга.

— Направил ти е услуга?! — отстъпва изумено Люк. — И каква точно услуга ти е направил? Да не би да си се загубила из града?

Настъпва продължителна тишина, изпълнена с пулсиращата ми агония.

— Ами имаше една… една чанта… — смотолевям накрая.

— Чанта ли?! Купил ти е чанта?

— О, не! Аз си я купих! Обаче той ме изкара на първо място в списъка! Беше наистина много мил! А аз пък му бях много благодарна и… — Започвам да кърша ръце. — Та когато се върнахме в Англия, той ми звънна и каза, че много държи ти да вземеш участие в откриването на неговия хотел…

— А ти какво отговори? — обажда се Люк със заплашително спокоен тон.

— Проблемът е… — Преглъщам. — Помислих си, че за теб ще бъде удоволствие да направиш промоцията на голям хотел.

Внезапно вратата се отваря с трясък и вътре влетява Гари.

— Ама какво става тук?! — извиква той с широко отворени очи. — Какво прави при нас Нейтън Темпъл?

— Питай Беки — посочва ме Люк. — Доколкото схващам, тя доста често си е говорила с него.

— Ама аз нямах представа какъв е той! — опитвам се да се защитя. — Нямах никаква представа! За мен той беше просто един любезен господин с кокни акцент, който ме уреди за чантата…

— Чанта ли?! — стряска се Гари и главата му се обръща рязко от Люк към мен. — Каква чанта?

— Беки очевидно е предложила моите услуги на Нейтън Темпъл в замяна на някаква чанта — отвръща хладно Люк.

— На чанта?! — ококорва още по-широко очи Гари.

— Не става въпрос просто за някаква си обикновена чанта! — възкликвам, напълно разбита. — Става въпрос за чанта „Ейнджъл“, която се продава в изключително ограничени бройки! В целия свят има само няколко такива! И беше на корицата на „Вог“! Всички филмови звезди си мечтаят да имат такава!

Двамата мъже се вторачват мълчаливо в мен. Нито един от тях не ми изглежда особено впечатлен от чутото.

— А освен това — продължавам, като си давам сметка, че цялата горя, — помислих си, че откриване на подобен голям хотел ще се отрази отлично на вашата фирма! Това е петзвезден хотел! И там ще се виждат само знаменитости!

— Знаменитости ли? — повишава глас Люк, вече определено загубил самообладание. — Беки, аз не желая да се срещам с подобен вид знаменитости! И не желая да организирам откриването на хотела на някакъв си съмнителен субект! Трябва да бъда тук, с моя екип, за да се фокусирам върху нуждите на новия ни клиент!

— Въобще не си давах сметка за това! — прошепвам отчаяно. — Мислех си, че става въпрос за брилянтна сделка!

— Успокой се, шефе — намесва се Гари. — Все още не сме му обещали нищо…

— Ние не, но тя му е обещала! — натъртва Люк и Гари се обръща шокирано към мен.

— Аз… не може да се каже, че съм му обещала — отвръщам разтреперана. — Просто казах, че… че… за теб ще бъде удоволствие!

— Даваш ли си сметка, колко много влошава нещата всичко това? — простенва Люк, хванал се за главата. — Беки, защо не ми каза по-рано?! Защо не ми каза още докато бяхме в Милано?

Гробна тишина.

— Защото ангелската ми чанта струваше две хиляди евро — отговарям накрая едва чуто. — Помислих си, че ще ми се ядосаш.

— Господи боже мой! — Люк вече звучи на края на силите си.

— Пък и не исках да те притеснявам! Ти беше толкова зает с офертата към „Аркодас Груп“! Реших, че ще се оправя и сама. И всъщност тъкмо бях започнала да се оправям!

— Да се оправяш, значи — поклаща невярващо глава Люк. — И как точно се оправяш?

— Казах на Нейтън Темпъл, че си болен. — Преглъщам.

Бавно, много бавно изражението на Люк се променя.

— Огромният букет с цветята! — изрича с равен глас. — Той беше от Нейтън Темпъл, нали?

О, боже!

— Да — прошепвам с тъничък гласец.

— Той ти е изпратил цветя?! — изумява се Гари.

— Както и кошница с плодове — добавя с все същия равен тон съпругът ми.

Гари се изкисква.

— Въобще не е смешно — обръща се рязко към него Люк и гласът му прозвънява като камшик. — Току-що спечелихме най-голямата оферта в цялата история на фирмата! Би трябвало да празнуваме! А не да се опитваме да се справим с гадния Нейтън Темпъл! — Въздъхва и се отпуска на един стол.

— Нямаме сметка да го превръщаме в свой враг — изрича делово Гари. — Не и ако наистина ще става новият собственик на вестник „Дейли уърлд“!

В малката зала настъпва тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника на стената.

Не смея да се обадя. Дори да си отворя устата.

После Люк рязко се изправя.

— Не можем цял ден да стоим тук. Ще отида да се срещна с него. Щом трябва да свърша тази работа, значи ще я свърша! — Поглежда ме и добавя: — Само се надявам, че чантата си е заслужавала, Беки! Наистина се надявам да е така!

Пробожда ме остра болка.

— Люк, много съжалявам — прошепвам отчаяно. — Наистина много! Никога не съм искала да… Не си давах сметка, че…

— Да, ясно — махва с ръка той. — Както и да е.

И излиза от стаята, следван по петите от Гари. А аз си оставам там, сред мъртвешката тишина. Ненадейно усещам как по бузата ми се стича издайническа сълза. Всичко беше толкова перфектно! А ето че аз го разруших!