Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (4)

Две

Направо не мога да повярвам как е могъл Люк да си представи, че ще тръгне за Милано без мен?! Как е възможно да отиде в този град без мен?! Та аз съм буквално създадена за Милано!

Да, именно. За Милано.

Не че засега съм успяла да видя кой знае какво от града — единственото, което зърнах, бе от таксито и сега от прозореца на хотелската ни стая, но за опитен пътешественик като мен това няма особено значение. Такива като нас са в състояние да почувстват пулса на новия град точно както бушмените се ориентират в пустошта. Защото в мига, в който прекрачих прага на хотела и забелязах във фоайето му всичките онези жени, облечени от глава до пети в „Прада“ и „Долче и Габана“, да си разменят целувки и едновременно с това да поглъщат еспресо след еспресо, да палят цигари и да отмятат бляскавите си коси, моментално разбрах, автоматично почувствах с инстинктите си — да, това е град точно като за мен!

Отпивам глътка от капучиното, което ми донесоха от рум сървиса, и съзерцавам отражението си в огледалото на гардероба. Ама аз приличам на истинска италианка! Единственото, което ми трябва, са някакви ефирни панталони и малко очна линия! И може би малко спирала за мигли.

— Чао! — изричам небрежно към отражението си и отмятам коса. — Си! Чао!

Определено мога да мина за италианка. Само дето трябва да науча още малко думи на италиански.

— Си! — кимам на себе си. — Си. Милано!

Може пък да успея да наваксам с четене на малко вестници. Отварям безплатния брой на „Куриере дела сера“, който пристигна заедно със закуската ни, и погледът ми се плъзга по редовете. Ей, ама аз се справям доста добре! Първата статия е за това как президентът си мие пианото. Или поне нещо подобно… Почти съм убедена, че точно това означават думи като „presidente“ и „Javoro pieno“^[1].

— Знаеш ли, Люк, като нищо бих могла да остана да живея в Италия — отбелязвам небрежно, когато той излиза от банята. — Така де, това е прекрасна страна! Има си направо всичко: капучино… вкусна храна… всички са толкова елегантни… можеш да си купиш „Гучи“ на цени, много по-ниски от тези в Англия…

— И изкуството — изрича Люк с каменно изражение.

Божичко, понякога този мой съпруг е голяма досада!

— Е, това е очевидно! — подбелвам очи аз. — Искам да кажа, че въпросът с изкуството се подразбира и от само себе си.

Прехвърлям на следващата страница на вестника и погледът ми се плъзга бързо по заглавията. После нещо в съзнанието ми прищраква и аз се вторачвам в Люк.

Какво е станало с този човек?!

В този момент виждам пред себе си онзи Люк Брандън, когото познавах, когато работех като финансов журналист. Той е избръснат до синьо, облечен е в безупречен костюм, с бледозелена риза и тъмнозелена вратовръзка. Обут е с нормални обувки и нормални чорапи. Обицата му я няма. Гривната му също я няма. Единственият спомен за дългото ни пътешествие е косата му, която все още е сплетена на миниатюрни плитчици.

Усещам как в душата ми се надига ужас на талази. Харесвах го повече преди, както си беше раздърпан и неформален.

— Ама ти… доста си се стегнал! — отбелязвам накрая. — Къде ти е гривната?

— В куфара.

— Ама нали жената в Масаи Мара каза, че никога не трябва да ги сваляме?! — възкликвам с негодувание. — Нали ги зареди с онази специална молитва…

— Беки — въздъхва Люк. — Не мога да се явя на делова среща със старо парченце въже около китката си!

Старо парченце въже ли?! Ама това беше специална, свещена гривна, и той го знае много добре!

— Виждам, че си решил да си запазиш плитчините — отбелязвам кисело. — Щом имаш плитчици, нищо не ти пречи да носиш и гривната!

— Кой ти каза, че ще си запазвам плитчиците?! — възкликва изумено Люк и се изхилва. — Запазил съм си час за подстригване и… — поглежда бележника си и завършва: — всъщност след десет минути.

Подстригване ли?!

Божичко, всичко се развива прекалено бързо за мен! Направо не мога да го понеса, като си представя как красивата изсветляла от слънцето коса на Люк ще бъде отрязана и ще падне на пода! Косата му от нашия меден месец вече ще я няма! Ужас!

— Люк, недей! — изписквам, преди да успея да се спра. — Не го прави!

— Защо, какъв е проблемът? — пита Люк и този път се обръща към мен. — Беки, добре ли си?

Не, изобщо не съм добре. Обаче не знам защо.

— Не можеш да си отрежеш косата! — изричам отчаяно. — Тогава всичко ще свърши!

— Скъпа, то вече свърши — отговаря нежно той, приближава се и присяда до мен. После взема ръката ми и ме поглежда в очите. — И ти го знаеш много добре, нали? Всичко свърши. Прибираме се вкъщи. Връщаме се към истинския живот.

— Да, знам — отговарям след известна пауза. — Просто… Наистина много ми харесваш с дълга коса.

— Но не мога да се появя на делова среща в този вид! — възкликва съпругът ми и поклаща глава, в резултат на което мънистата в плитчиците му звънват. — Знаеш го не по-зле от мен!

— Добре де, но не се налага да се подстригваш! — възкликвам, внезапно озарена от гениална идея. — Много италиански мъже ходят с дълги коси. Само трябва да разплетеш плитчиците!

— Беки…

— Аз ще го направя! Аз ще ти ги разплета! Моля ти се, седни!

Бутвам Люк обратно на леглото и внимателно измъквам първите дребни мъниста, след което започвам внимателно да разплитам косата му. Когато се надвесвам над него, веднага ме лъхва деловия аромат на Люк — на скъпия му афтършейв на „Армани“, който той винаги носи на работа. Не го беше използвал откакто се оженихме.

Премествам се от другата страна и внимателно продължавам с разплитането на останалите плитчици. Никой от нас не проговаря — единственият звук в стаята е потракването на мънистата. Когато издърпвам от косата му последната, усещам, че в гърлото ми се събира буца. Което е абсурдно наистина.

Така де, не можем да прекараме целия си семеен живот в меден месец, нали? Освен това вече нямам търпение да видя мама, татко, Сузи и да се върна към нормалния живот.

И все пак… Последните десет месеца прекарах само с Люк. Не сме се отделяли един от друг за повече от няколко часа, и то рядко. А сега всичко това свърши.

Както и да е. Ще се оправя. Ще се заема с нова работа… и с приятелите си…

— Готово!

Пресягам се за моя балсам, поставям малко от него върху косата на Люк и я разресвам. Стои малко на вълни, но нищо — прилича му. При това изглежда напълно като европеец.

— Виждаш ли?! — възкликвам с малко повече ентусиазъм, отколкото действително чувствам. — Изглеждаш великолепно!

Люк разглежда скептично отражението си в огледалото и за части от секундата се изпълвам с ужас, че все пак ще настоява за подстригването си. Но после се усмихва.

— Окей! Изпълнението на присъдата се отлага. Но рано или късно ще трябва да я скъся.

— Да, знам — въздъхвам, но после добавям с нова надежда: — Важното е, че няма да е точно днес!

Наблюдавам как Люк си събира документите и ги слага в куфарчето си.

— И… с каква цел си точно в Милано?

Вярно, че Люк ми разказа по време на полета от Коломбо, обаче точно тогава сервираха безплатното шампанско и затова не съм особено сигурна, че го разбрах правилно.

— Ще се сдобием с нов клиент — корпорация „Аркодас Груп“.

— Да, вярно. Сега си спомням.

Компанията на Люк се нарича „Брандън Къмюникейшънс“ и е агенция за връзки с обществеността, представляваща финансови институции, като например банки, строителни корпорации и инвестиционни къщи. Всъщност точно така и се запознахме с него — някога, когато още бях финансов журналист.

— Искаме да разширим кръга си на влияние и да излезем извън финансите — казва Люк и щраква куфарчето си. — А това е огромна корпорация с разнообразни сфери на дейност. Притежават строителни петна, центрове за отдих, огромни магазини…

— Магазини ли? — наострям слух аз. — А дали ще ти дадат отстъпка?

— Ако получим договора — може би ще ни дадат.

Ама това е супер! Може пък компанията на Люк да реши да се насочи и към връзките с обществеността в модната индустрия! Като нищо може да започне да представлява „Долче и Габана“ вместо онези стари, скучни банки!

— А случайно да имат някакви магазини и в Милано? — подмятам с най-любезния си глас аз. — Защото бих могла да отида и да разгледам някой от тях — ей така, с проучвателна цел.

— В Милано нямат никакви магазини. Тук са единствено за една конференция, посветена на търговията на дребно. — При тези думи Люк оставя куфарчето си и се вторачва сериозно в мен.

— Какво? — питам аз.

— Беки… Знам, че сме в Милано, но, моля ти се, днес не прекалявай!

— Да прекалявам ли? — извисявам възмутено глас аз.

— Знам, че ще тръгнеш по магазините…

Откъде е толкова сигурен, че ще тръгна точно по магазините? Ама че наглост! Откъде знае, че няма да отида да разглеждам някои статуи и други подобни неща?

— Не смятам да ходя по магазините — изричам надменно и вирвам брадичка. — Споменах въпроса за магазините само за да демонстрирам интерес към работата ти!

— Ясно — кимва Люк и ме пооглежда многозначително, което буквално ме вбесява.

— Всъщност, дойдох тук заради културата! — продължавам ядовито. — И защото никога досега не съм идвала в Милано!

— Аха! — кимва съпругът ми. — Значи въобще не ти е минавало през ум да посетиш някой и друг дизайнерски магазин.

— Люк — връщам се към любезния си тон аз, — аз съм продавач-консултант — това ми е работата. Наистина ли смяташ, че няколко дизайнерски магазина ще ми направят впечатление?!

— Честно да ти кажа — да.

Усещам как в гърдите ми се надига поток от възмущение. Не си ли разменихме брачни клетви? А той не ми ли обеща да ме уважава и никога да не се усъмнява в думите ми?!

— Значи мислиш, че дойдох с теб само за да хукна да пазарувам, така ли?! Е, добре! Вземи! — Грабвам чантата си, изваждам си портмонето и му го връчвам.

— Беки, не се дръж като глупачка!

— Вземи го де! Ето! Просто ще се разходя из града.

— Добре тогава — свива рамене Люк и ми прибира портмонето.

Мамка му! Въобще не вярвах, че ще го прибере у себе си!

Както и да е. Няма значение, защото си имам още една кредитна карта в чантата си, която е добре скрита от Люк.

— Хубаво! — казвам и скръствам ръце на гърди. — Вземи ми парите! Не ми пука!

— Сигурен съм, че ще оцелееш и без тях — отбелязва той и се усмихва. — Винаги можеш да използваш кредитната карта, която криеш в чантата си.

Какво?!

Ама той откъде знае за тази карта?! Да не би да ме е шпионирал?!

Това определено е отличен повод за развод! Даже предостатъчен!

— Добре де, вземи и нея! — изкрещявам бясно и бръквам в чантата си. — Вземи ми всичко! Вземи и ризата от гърба ми, ако щеш! — Хвърлям кредитната си карта към него и добавям: — Може и да си мислиш, че ме познаваш, обаче да знаеш, че дълбоко се лъжеш! Изобщо не ме познаваш! Единственото, което искам, е да се запозная малко с италианската култура и може би да инвестирам в някой дребен местен артефакт.

— Местен артефакт ли? — повтаря като папагал съпругът ми. — Да не би под понятието „местен артефакт“ да имаш предвид обувки на „Версаче“?

— Не! — отсичам аз след пауза, само е една идея по-дългичка.

Което си е абсолютната истина.

Е, почти.

Мислех си по-скоро за „Миу Миу“. Доколкото знам, тук са много евтини.

— Виж какво, Беки, просто не прекалявай, става ли? — изрича Люк. — Багажът ни и без това е вече достатъчно препълнен. — Хвърля поглед към отворените куфари и допълва: — Като броиш южноамериканската ритуална маска, вуду жезъла, да не забравяме и за церемониалните мечове за танци…

Абе, този човек докога ще ми опява за тези ритуални мечове?! Само защото срязаха тъпата му риза!

— Казвам ти за милионен път — това са подаръци! Нямаше как да ги изпратим по море! Освен това трябва да бъдат с нас още с пристигането ни, иначе няма да приличаме на истински пътешественици!

— Добре де, ясно. Искам само да подчертая, че нямаме място за южноамерикански маски и, още шест чифта обувки!

Ама той май наистина се забавлява за моя сметка!

— Люк, вече не съм такава, разбра ли?! — изричам обезсърчено. — В последно време доста се промених. Израснах. Смеех да се надявам, че си го забелязал!

— Щом казваш. — Люк взема допълнителната ми кредитна карта, разглежда я известно време, след което отново ми я връща. — И без това на тази имаш не повече от няколкостотин лири.

Какво?!

— Ти откъде знаеш? — разпенвам се аз. — Това ми е личната кредитна карта!

— Тогава не си крий банковите извлечения под дюшека! Камериерката в Шри Ланка ги открила, докато оправяла леглата, след което ги даде на мен. — Целува ме, взема си куфарчето и на излизане казва: — Приятно прекарване в новия град!

Когато вратата зад гърба му се затваря, изпадам в отчаяние. Какво знае той! Въобще не подозираше, че днес смятах да му купя подарък. Когато преди години го срещнах, Люк имаше един колан, който много обичаше — колан от превъзходна италианска кожа. Обаче един ден го забравил в банята, след което коланът се сдоби с кола маска.

Което не беше изцяло по моя вина. Както му казах и по-късно, когато човек се намира в тотална агония, въобще не си мисли кой е най-подходящият уред за премахване на гореща кола маска от краката му. Просто грабва най-близкото нещо и… това е.

Както и да е. Та точно затова днес възнамерявах да му купя нов такъв колан. Нещо като подарък за края на медения месец. Обаче той може би не го заслужава, щом ме шпионира и чете личните ми банкови извлечения. Ама че наглост! Да не би аз да чета писмата, адресирани лично до него?!

Е, в интерес на истината, правя го. Някои от тях са особено интересни. Но въпросът е, че…

Господи! Вкаменявам се, когато през главата ми минава една кошмарна мисъл. Това означава ли, че той е наясно колко съм похарчила в Хонконг през онзи ден, когато той намина през стоковата борса?

Мамка му!

И до този момент не ми е казвал нищичко! Е, добре! В такъв случай като че ли наистина не заслужава да му купувам подарък!

Отпивам от капучиното си. Важното е, че не Люк, а аз ще се смея последна. Може да си мисли, че е много хитър, обаче изобщо няма представа как стоят нещата. Защото аз си имам един таен и особено гениален план!

Половин час по-късно слизам на рецепцията, облечена в прилепнали по краката ми черни панталони (е, не точно ефирни, но почти), тениска с презрамки и шалче около врата, вързано по европейска мода. Насочвам се право към бюрото за обмяна на валута и се усмихвам широко на жената зад гишето.

— Чао! — изчуруликвам весело. — Ил…

И млъквам безпомощно.

Ама това на нищо не прилича! Мислех си, че ако подходя достатъчно самоуверено, като придружа речта си със съответните жестове, италианският просто ще започне да се лее от устата ми от само себе си.

— Бих желала да обменя малко пари за евро, ако обичате — преминавам на английски.

— Разбира се — усмихва се служителката. — За каква валута става въпрос?

— За няколко — отговарям, бръквам в чантата си и победоносно измъквам оттам цяла купчина намачкани банкноти. — Рупии, дирхами, рингити… — Поставям всичко на гишето и бръквам, за да извадя следващите. — Кенийски долари и… — Вторачвам се в странната розова банкнота, която държа в ръката си, и добавям: — Каквото и да е там.

Направо не е за вярване колко много пари съм носела със себе си, без дори да забележа! Оказа се, че в плажната си чанта съм имала цяла пачка рупии, а в една книга с меки корици открих етиопски бири. Да не говорим пък за разнообразните банкноти и монети, които открих на дъното на дамската си чанта!

И важното в случая е, че това са безплатни пари! Следователно това са пари, които ние вече сме имали!

Наблюдавам превъзбудено жената, която сортира на купчинки отделните валути.

— Тук имате седемнадесет различни вида валута! — отбелязва тя със замаян поглед.

— Ами, ходихме в доста страни — обяснявам аз. — Та колко ще излязат?

Жената започва да печата нещо на малкия компютър пред себе си и аз усещам как въодушевлението ми нараства все повече. Може пък валутният курс на някои от парите да се е променил в моя полза! Може пък всичко това да струва много!

После си давам сметка за стаилото се някъде дълбоко у мен чувства за вина. В крайна сметка, тези пари са и на Люк. В този момент вземам решение, че ако излязат повече от сто евро, ще му дам половината. Братска делба. И въпреки това аз ще си имам цели петдесет евро! Никак не е зле, особено като се има предвид, че не съм работила за тях.

— Като извадим комисионата… Така… Да. — Жената вдига поглед и казва: — Седем и четиридесет и пет.

— Седемстотин четиридесет и пет евро?! — Втренчвам се в нея с неизказана радост. Наистина нямах представа, че мъкна навсякъде със себе си толкова много пари! Боже, ето че било вярно! Оказва се, че всички онези, дето казват: „Погрижи се за пенитата, а лирите сами ще се погрижат за себе си“, са напълно прави! Кой би си помислил…

Значи ще мога да купя и подарък за Люк, и обувки на „Миу Миу“, и…

— Не седемстотин четиридесет и пет — поправя ме жената и ми показва бележката, на която си бе водила изчисленията. — Седем евро и четиридесет и пет евроцента.

— Какво?! — Щастливата ми усмивка се стича от лицето ми. Това не може да е истина!

— Седем евро и четиридесет и пет евроцента — повтаря търпеливо жената. — Как ще ги искате?

Седем мижави евро! Когато излизам от хотела, продължавам да кипя от възмущение. Как е възможно толкова много истински пари да се равняват само на някакви си седем евро?! Ама в това няма никаква логика! Както вече обясних на жената, в Индия можеш да си купиш ужасно много неща за тези рупии. Може би даже и цяла кола или… вероятно дворец. Обаче тя остана непоклатима като скала. Дори имаше наглостта да добави, че проявява огромна щедрост към мен.

Хммм. Е, все пак седем евро са по-добре от нищо. Може пък в магазина на „Миу Миу“ да продават с 99. 9 процента отстъпка от оригиналната цена.

Тръгвам по улицата, като внимателно следя картата, която портиерът на хотела ми връчи. Толкова отзивчив човек! Обясних му, че много искам да се запозная с културните забележителности на Милано, а той започна да ми говори за някакви си картини и за Леонардо да Винчи. Затова бях принудена съвсем учтиво да му обясня, че имам предвид съвременната италианска култура, при което той се разля в приказки за някакъв художник, който правел късометражни филмчета за смъртта.

Бях принудена да се изясня още повече, че под понятието „съвременна италианска култура“ всъщност разбирам такива икони на изкуството като „Прада“ и „Гучи“ — едва тогава в очите му светна разбиране. Маркира ми на картата една улица, която се намира в квартал, наречен „Златният четириъгълник“, който, както той поясни, бил пълен с култура точно по моя вкус.

Денят е слънчев, духа лек бриз, витрините наоколо отразяват слънчевите лъчи, а по улиците бръмчат веспи. Ама бива си го това Милано, няма спор! Всеки човек, с когото се разминавам, носи дизайнерски слънчеви очила и дизайнерски чанти — даже мъжете!

Известно време обмислям дали да не купя на Люк една европейска мъжка чантичка вместо кожения колан. Представям си как влиза в офиса, а на китката му виси някое шикозно чанте…

Хммм. Май най-добре да се придържам към колана.

Внезапно забелязвам пред себе си едно момиче, облечено в кремав костюм с панталон, високи обувки с каишки и розова скутерна каска с леопардови шарки.

Втренчвам се в нея, изгаряна от желание. Господи, искам такава каска! Така де, знам, че си нямам веспа, но това не ми пречи да си нося каската, нали?! Това ще се превърне в моя запазена марка! Хората ще започнат да ме наричат „Момичето с каската за скутери“. Освен това ще ме пази от разни нахалници, така че ще играе ролята и на предпазно средство.

Защо да не взема да я попитам откъде го е взела?

— Екскюз-моа, мадмоазел! — провиквам се аз и не мога да се нарадвам на внезапната лекота, с която говоря езика й. — Жадор вотр шапо^[2]!

Момичето ме поглежда неразбиращо, а после изчезва зад ъгъла. Което, честно да ви кажа, ми се струва не особено любезно от нейна страна. Така де, не стига, че полагам усилия да говоря езика й, а тя…

О, вярно! Добре де.

Окей. Малко се поизложих.

Както и да е. И без това не съм дошла тук да си купувам каски за веспи. Дойдох, за да купя подарък за Люк. Нали точно в това е смисълът на брака, в края на краищата! Да поставяш на първо място партньора си. Да поставяш неговите нужди пред своите собствени.

Освен това нищо не ми пречи и по-нататък да прескоча до Милано за един ден. Полетът от Лондон дотук надали е толкова дълъг. И Сузи би могла да дойде с мен. Когато се сещам за това, сърцето ми се изпълва с неочаквано вълнение. Боже, ще бъде много хубаво! В този момент си представям как двете със Сузи се разхождаме по улицата, хванати ръка за ръка, поклащаме чанти и се смеем. Женско пътуване до Милано! Трябва да го направим на всяка цена!

Стигам до следващия ъгъл и спирам, за да сверя маршрута си с картата. Вече трябва да съм близо. Портиерът каза, че този квартал не е чак толкова далече…

Точно в този момент ме подминава жена, която носи пазарска чанта с емблемата на „Версаче“, при което си казвам, че сигурно и аз съм близо до източника на тази чанта. Точно както когато разглеждахме онзи вулкан в Перу и екскурзоводът непрекъснато ни посочваше знаците, които подсказвали, че наближаваме крайната си цел. И ако сега продължа да следя чантите с емблемата на „Версаче“…

Тръгвам напред и ето че виждам още една такава! Онази жена там с малко крещящите цветове, която си пие капучиното, носи такава, както и не знам колко точно пазарски чанти от „Армани“. Обяснява нещо на приятелката си, като жестикулира превъзбудено, а после вади от една от чантите буркан с мармалад — обаче с етикета на „Армани“.

Опулвам се изумено. Мармалад на „Армани“?! „Армани“ правят мармалад?!

Сигурно в Милано всичко е с някакъв моден етикет. Сигурно „Долче и Габана“ пък правят паста за зъби. А „Прада“ — кетчуп!

Уха! Знаех си аз, че този град ще ми хареса!

Тръгвам отново, като ускорявам крачка. Цялата тръпна от вълнение. Буквално долавям със сетивата си близостта на магазините. Дизайнерските пазарски чанти стават все повече. Въздухът започва да се изпълва със скъпи аромати. Почти чувам тракането на закачалките по редиците с дрехи и затварянето на циповете…

И тогава, внезапно — ето го и него!

Пред мен се простира дълъг, елегантен булевард, по който се точат шикозни тълпи — най-големият брой облечени в дизайнерски дрехи хора в света на квадратен метър! Всички момичета са със златист тен и приличат на моделите по списанията, вървят гордо и потракват с токчетата си до мъже, излъчващи пари и власт, облечени в безупречни ленени костюми. Млада жена с бели дънки на „Версаче“ и червено червило бута детска количка, тапицирана с кожа на Луи Вюитон. Руса дама с минижуп от кафява кожа, обточен с изкуствени пухкави кожички, бърбори нещо в абсолютно същия на цвят мобилен телефон, като влачи след себе си момченце, което пък е облечено от глава до пети в „Гучи“.

И… магазините. Магазин до магазин, до магазин.

„Ферагамо“. „Валентино“. „Диор“. „Версаче“. „Прада“.

Вървя си аз по булеварда, обръщам глава ту наляво, ту надясно и усещам как ми се завива свят. Божичко, ама това е абсолютен културен шок! Колко време мина, откакто не съм виждала никакъв друг магазин, освен такива, където продават сувенири с народни мотиви и дървени топчета? Имам чувството, че до момента съм била на някаква кошмарна, гладна диета, а сега се тъпча с тирамису с двойна порция сметана.

Ама вижте само какво вълшебно палто! Погледнете и онези обувки!

Откъде да започна, за бога? Откъде изобщо…

Не мога да направя и крачка. Стоя като парализирана насред улицата, като магаре, което не може да избере коя купа със слама да изяде. Сигурно бъдещите поколения ще ме открият така — вкаменена и бездиханна, стиснала до премала кредитната си карта.

Внезапно погледът ми се спира върху витрината на един недалечен бутик, зад която се виждат кожени колани и портфейли.

Кожа. Коланът за Люк. Точно за това съм тук. Фокусирай се върху целта!

Повличам крака към магазина и бутвам вратата, все още замаяна. Автоматично в носа ме блъска завладяващият аромат на скъпа кожа. И е толкова силен, че като че ли най-сетне ми прочиства главата.

Този магазин е направо удивителен! Покрит е с меки килими в бледосиво, а наоколо се виждат ярко осветени стъклени шкафове, в които са изложени стоките: портфейли, колани, чанти, якета… Спирам край един манекен, натруфен с най-вълшебното палто в шоколадов цвят, цялото само от кожа и сатен. Погалвам го нежно, а после вдигам етикета с цената и — едва не припадам.

Боже, ама разбира се, че тази цена е в италиански лири! Усмихвам се облекчено. Нищо чудно, че изглежда толкова…

О, не. За съжаление вече всичко е в евро.

По дяволите!

Преглъщам и правя всичко възможно да увелича разстоянието между мен и манекена.

Което просто доказва за сетен път, че татко беше абсолютно прав, като казваше, че общата валута за континента е огромна грешка! Когато бях на тринадесет, ходих на екскурзия в Рим с родителите си и си спомням, че въпреки баснословните цени в лири стойността на нещата всъщност изобщо не беше висока. Тогава човек можеше да си купи нещо за милиони лири, обаче в истинския живот то струваше не повече от три наши паунда! Направо фантастично!

Освен това, ако случайно се окажеш закупила шишенце наистина скъп парфюм, никой (т.е. родителите ти) не можеше да те обвини, защото, както мама често обичаше да изтъква, кой нормален човек би могъл да раздели наум подобни грамадни числа?!

Жалко. Правителствата развалиха играта!

Започвам да разглеждам внимателно изложените колани и в този момент от пробната излиза едър, набит мъж на средна възраст с пура в уста, облечен в изключително шикозно черно палто, обточено с кожа. Доколкото мога да преценя, човекът е на около петдесет години. Има златист загар на кожата, прошарена, ниско подстригана коса и пронизващи сини очи. Единственото, което не изглежда чак толкова стилно, е носът му, който, ако трябва да бъдем честни, прилича на смачкан домат.

— Хей, Роберто! — изрича той с дрезгав глас.

Аха, значи е англичанин! Обаче акцентът му е доста странен — нещо подобно на смесица между лондонския кокни и трансатлантически вариант на английския.

От пробната изхвърчава продавач в черен костюм и с черни очила, стиснал в ръка шивашки метър.

— Да, синьор Темпъл!

— Колко кашмир има в това нещо? — пита едрият мъж и поглажда критично палтото върху себе си, след което издиша огромен облак пушек от пурата си. Виждам как продавачът примигва, когато пушекът достига лицето му, но благоразумно запазва спокойствие.

— Синьор, тук кашмирът е сто процента.

— Значи това е най-добрият кашмир, така ли? — възкликва якият мъж и вдига предупредително пръст. — Внимавай да не ме пързаляш! Знаеш моето мото: само най-доброто!

Типът с черните очила примигва ужасено.

— Синьор, ние никога не бихме си позволили да ви… да ви пързаляме!

Мъжът се вторачва в отражението си за няколко секунди, след което кимва.

— Добре тогава. Ще взема три от тези. Едното отива в Лондон — започва да брои той на дебелите си пръсти. — Другото е за Швейцария. А третото за Ню Йорк. Схвана ли? Хубаво. А сега — куфарчетата!

Продавачът с черните очила ме поглежда многозначително и аз едва сега си давам сметка, че за всички е пределно ясно, че аз подслушвам разговора.

— О, здравейте! — побързвам да замажа положението аз. — Бих искала да купя този колан, ако обичате. И ви моля да го опаковате като подарък. — И вдигам колана, който бях избрала.

— Силвия ще ви обслужи — махва пренебрежително с ръка продавачът по посока на касата, а после ми обръща гръб, за да се посвети на клиента си.

Предавам колана на Силвия и се вторачвам в ръцете й, докато тя го опакова в бляскава бронзирана хартия. С едната част от съзнанието си се възхищавам на чевръстите й ръце, а с другата слушам какво казва якият мъж, който в момента разглежда куфарчетата.

— Не ми харесва материята — отбелязва той. — На пипане е някак си различна. Нещо не е наред, обаче не мога да разбера какво.

— Наскоро си сменихме доставчика — кърши ръце човекът с черните очила. — Но иначе кожата е много добра, синьор…

Не успява да си довърши изречението, защото здравенякът изважда пурата от устата си и го поглежда изпитателно.

— Пързаляш ме, Роберто, и това си е! — отсича накрая. — Плащам добри пари, затова искам качество! Така че ето какво ще направиш: ще ми изработиш куфарче с материал от стария доставчик! Схвана ли?

Обръща се, вижда ме, че го гледам, и ми намига.

— Това е най-добрият магазин за кожи в целия свят, обаче не им се връзвайте на номерата! — подвиква ми той.

— Няма! — изричам в отговор и се усмихвам. — Между другото, палтото ви много ми харесва!

— Много мило от ваша страна — кимва ми приятелски мъжът. — Каква сте? Да не би да сте актриса или модел?

— Ами… не съм нито едно от двете.

— Няма значение — махва той с пурата в ръка.

— Как ще платите, синьорина? — прекъсва ни Силвия.

— Ами… ето.

Докато й подавам картата си „Виза“, усещам как душата ми се стопля от доброта. Да купуваш подаръци за другите е къде-къде по-приятно от това да си купуваш разни неща за себе си! А като се има предвид, че този колан ще изчерпи тотално лимита на кредитната ми карта, това означава, че пазаруването ми за днес е в своя край.

А какво ще правя после? Може пък да се опитам да попия малко от културата им. Защо да не отида да видя онази прочута картина, която портиерът толкова много възхваляваше?

От дъното на магазина до слуха ми достигат развълнувани гласове. Обръщам се небрежно, за да разбера какво толкова има. Една от огледалните врати се разтваря, вижда се склад и от него излиза жена с черен костюм, обкръжена от цял рояк подскачащи продавачки. Ама какво държи тя, за бога? Защо всички толкова се…

И точно в този момент зървам онова, което тя носи. Сърцето ми спира. Кожата ми настръхва.

Не може да бъде!

Обаче е истина!

Тази жена носи чанта „Ейнджъл“ — ангелската чанта!