Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (27)

Двадесет и четири

Добре де, ето какво. Всичко е удивително! Всъщност, направо невероятно е! За колко много неща бях убедена, че не ги харесвам, а се… се оказва, че буквално ги обожавам!

Например:

1. Джес.

2. Черният пудинг. (Ако му сложиш повечко кетчуп, става доста вкусен.)

3. Спестовността.

Честна дума, въобще не се шегувам! Да бъдеш пестелив си е направо фантастично! Изпълвате с огромно задоволство! Как така не съм си давала сметка за това по-рано?

Като например вчера — изпратих на Джанис и Мартин пощенска картичка, с която да им благодаря за прекрасните цветя, но вместо да купя, аз я изрязах от кутия от корнфлейкс! На челно място пишеше „Келоге“! Много оригинално, нали?!

Тази идея ми даде Джес. Тя ме учи на толкова много неща сега. Живея при нея, след като ме изписаха от болницата — и тя е направо брилянтна! Отстъпи ми спалнята си, защото до нея има по-малко стъпала, отколкото до стаята за гости, и ми помага да влиза и излизам от банята с моя гипсиран крак, и всеки ден за обяд ми приготвя зеленчукова супа. Даже ще ме научи как да я правя. Защото, ако сложиш леща и… и нещо друго, което в момента не мога да си спомня, се превръща в напълно балансирано ястие, като при това порцията му излиза само 30 пенса.

А после, с парите, които спестяваш от него, можеш да си купиш нещо особено вкусничко, като например домашно приготвените плодови пайове на Елизабет! (Това пък беше моя идея, която дадох на Джес. Нали виждате как си помагаме една на друга?!)

Придвижвам се с накуцване към мивката, внимателно изхвърлям половината от утайката от кафето в боклука, отгоре слагам ново и, както изтъква и Джес, вкусът му си е съвсем нормален. Само дето малко е по-особено, обаче така пестиш страшно много пари!

Ако знаете само колко съм се променила! Най-сетне се превърнах в пестелив и разумен човек. Люк въобще няма да ме познае, когато ме зърне!

— Недей! — вдига поглед към мен Джес. — Това може да се използва!

— Торбичка с отпадъци от лук? — Аууу! Вижте само колко много неща научавам наведнъж! — И как… за какво може да се използва такава торбичка?

— Можеш да я използваш за търкане на кухнята!

— Аха! — светват ми очите. — Ясно!

Веднага си изваждам моето бележниче на пестеливата домакиня и си записвам идеята. Толкова много неща има за учене. Например, знаете ли, че можете да си пръскате цветята в градината, като използвате стара кутия от мляко?

Не че засега имам нужда от подобна пръскалка, но човек никога не знае!

Отправям се към дневната, подпираща се с една ръка върху патерицата, а с другата държа кафеварката.

— Здрасти! — подвиква Сузи и вдига поглед от мястото си на пода. — Какво ще кажеш?

И вдига плаката, който бе оформяла до момента. На него пише „ОСТАВЕТЕ НИ ПРИРОДАТА НА МИРА!“ в яркочервено и синьо, оградено в рамка от удивителни клонки и зеленина.

— Божичко! — вторачвам се възхитено в плаката аз. — Сузи, ама това направо е фантастично! Ти си страхотна художничка! — Вземам от дивана купа с плакати, които Сузи рисува вече няколко дена, и отбелязвам: — Тази кампания има истински късмет, че и ти се включи в нея!

Страхотно е, откакто и Сузи е тук! Точно както в доброто старо време. Тя е отседнала в пансиона на Еди, а за децата вкъщи се грижи Таркуин. За което Сузи отначало се чувстваше много виновна, но това беше само докато майка й не й каза, че веднъж я оставила за цял месец, докато катерела планините в Непал, и това въобще не й е навредило.

Прекарваме си великолепно! Имаме много време на наше разположение — похапваме си и си бъбрим за всичко под слънцето. Понякога само двете, понякога и Джес се присъединява към нас. Като например снощи, когато трите си приготвихме коктейли „Маргарита“ и гледахме филми. Което според мен… се понрави доста на Джес. Въпреки че не знаеше всички песни наизуст както нас.

А после една друга вечер, когато Сузи отиде да навести някаква своя роднина, която живеела на тридесет километра оттук, и двете с Джес бяхме сами. Тя ми показа всичките си камъни и ми разказа за тях. В замяна пък аз й разказах за моите обувки и й нарисувах няколко скици. Мисля, че и двете научихме много една от друга.

— Напротив, кампанията има истински късмет, че ТИ се включи в нея! — отбелязва Сузи и присвива вежди. — Нека погледнем нещата както са си, Беки! Ако не беше ти, тази протестна кампания щеше да се състои само от трима души и едно куче.

— Е, добре де — свивам скромно рамене.

Ала вътрешно съм много доволна за начина, по който се развиват нещата. Отговарям за публичността на протеста още от първия ден, в който излязох от болницата, и досега мога да се похваля със значителен медиен интерес! Самият митинг е този следобед, а тази сутрин най-малко четири местни радиостанции направиха съобщения по този повод и разказаха за проблемите. Местните вестници също отразяват нещата доста активно, а ето че вече се говори дори за някакъв телевизионен екип, който се очаквало да пристигне!

Обаче всичко се дължи на брилянтно стечение на обстоятелствата. Първо на първо, оказа се, че шефът на новините на Радио Къмбрия е Тай Роксли, когото познавам още от Лондон, когато бях финансов журналист. Та той ми даде телефонните номера на всички местни медии, които биха могли да проявят интерес, а снощи пусна по своя канал огромен обзорен репортаж по нашия случай.

Но най-хубавото от всичко е нашата фантастична история за човешкия фактор! Първото нещо, което направих, когато поех нещата в ръце, бе да свикам събрание на групата за защита на околната среда. Всеки от присъстващите трябваше да ми разкаже дори и незначителните неща, които знае за тази местност, дори и да не му се струват особено важни. Оказва се, че преди двадесет години Джим е предложил брак на Елизабет точно на същото поле, което заплашват да унищожат заради някакъв си тъп търговски център!

Затова решихме да направим серия от снимки на същото място. Джим приклекна, точно както бил направил някога, когато предложил брак (само дето всъщност тогава не бил приклекнал, обаче аз го предупредих да си държи устата затворена по този въпрос) и погледна тъжно към обектива. Вестник „Скъли и Когънтуейт Хералд“ я публикува вчера на първата си страница, точно под голямото заглавие „ПОРУГАВАНЕ НА НАЙ-ПРЕКРАСНИТЕ НИ СПОМЕНИ“. Оттогава насам горещата телефонна линия на протестната кампания (тоест мобилният телефон на Робин) не спира да звъни с предложения за различен вид подкрепа!

— Колко време ни остава? — пита Сузи, като се отпуска на коленете си.

— Три часа. Заповядай! — подавам й чаша кафе аз.

— Да бе! — прави лека гримаса тя. — Да не би да е пак от твоето икономично кафе?

— Аха! — вторачвам се отбранително в нея. — Какво не му харесваш? Много си е хубаво даже!

На вратата се звъни и чувам как Джес се запътва с широки крачки към антрето, за да отвори.

— Може да е нов букет цветя — изкисква се Сузи. — От твоя обожател!

Откакто стана онази работа с мен, непрекъснато ме обсипват с букети, като поне половината от тях са от Нейтън Темпъл, придружени от картички, на които пише неща от рода на: „Приемете моите най-дълбоки благодарности!“ или „Благодаря ви за неоценимата подкрепа!“.

Добре де, прав е да ми бъде благодарен. Защото Люк вече се готвеше да тръгва за вкъщи, когато именно аз изтъкнах, че е по-добре да си остане в Кипър и да завърши работата, за която е отишъл там, защото на мен няма да ми стане нищо, тъй като и без това ще остана при Джес. Та той остана. Прибира се едва днес. Самолетът му вероятно се приземява точно в този момент.

Нещо отвътре ми подсказва, че нещата между мен и Люк най-сетне ще се оправят. Вярно, че си имахме своите възходи и падения… преживяхме и множество бури… но отсега нататък ще плаваме само по спокойни води. Защото, първо на първо, аз вече съм нов човек. Превърнах се в зряла, разумна личност. И ще имам същите зрели отношения с Люк. Възнамерявам да обсъждам с него абсолютно всичко. Ще му казвам всичко. И повече никакви идиотски ситуации, когато се оказваме скарани. Защото с него сме отбор!

— Честно да ти кажа, мисля си, че Люк въобще няма да ме познае — отбелязвам, като отпивам замислено от кафето си.

— О, няма начин да не те познае — казва Сузи, като ме оглежда. — Не изглеждаш чак толкова зле. Така де, не че шевовете не са гадни, обаче онази цицина на главата ти вече изглежда доста по-прилично.

— Нямам предвид външно — поправям я аз, — а вътрешно. Аз съм напълно променена личност!

— Така ли? — стряска се не на шега Сузи.

Господи, ама как е възможно хората да не забелязват нищичко?!

— Ами да! Я ме погледни само! Приготвям икономично кафе и организирам протестен поход, ям супа и… всичко останало.

Въобще не съм споменавала на Люк, че организирам протестна кампания. Направо ще изгуби ума и дума, когато зърне съпругата си, превърнала се в общественичка! Ще бъде много впечатлен, сигурна съм!

— Беки? — прекъсва ни гласът на Джес и двете вдигаме глава. Зърваме я застанала на прага с доста странно изражение на лицето. — Имам нещо за теб. Едни алпинисти се връщат току-що от Скъли Пайк и… са намерили това.

Буквално подскачам от изумление, когато я виждам как измъква иззад гърба си чанта от телешка кожа, с ръчно изрисувам ангел.

Моята ангелска чанта!

Мислех си, че никога повече няма да я видя.

— О, боже! — чувам Сузи да ахва.

Взирам се в чантата, без да мога да кажа каквото и да било. Вярно, че е малко опърпана и близо до дръжката се вижда някаква дълбок прорез, но като изключим това, тя си изглежда почти по същия начин, както си беше. Ангелът си е съвсем същият. И проблясващият надпис „Гейбриъл“ също.

— Изглежда ми наред — отбелязва Джес, като я върти в ръце. — Сигурно се е понамокрила малко и като гледам, се е по-раздърпала, но иначе нищо й няма. Заповядай! — И ми я подава тържествено.

Обаче аз не съм в състояние да се помръдна. Не мога да я поема от ръцете й.

— Беки? — оглежда ме леко разтревожена Джес. — Заповядай! — Бутва чантата към мен, обаче аз се отдръпвам като попарена.

— Не я искам — изричам накрая и извръщам поглед. — Тази чанта едва не съсипа брака ми. Още от мига, в който я купих, всичко се обърна с главата надолу. Мисля, че е прокълната.

— Прокълната ли? — изумява се Джес и двете със Сузи си разменят погледи.

— Беки, чантата не е прокълната — обръща се към мен Сузи. — Това си е фантастична чанта! Всички на света искат да имат чанта „Ейнджъл“!

— Не и аз. Вече не искам. На мен ми донесе само неприятности. — Поглеждам първо едната, после другата и започвам да се чувствам почти като мъдрец. — Знаете ли, последните няколко дена ме научиха на много неща. Успях да видя живота си под нов ъгъл. И ако трябва да направя избор между брака си и една фантастична чанта, то… — Разпервам драматично ръце и завършвам: — Ще избера брака!

— Аууу! — изумява се Сузи. — Ама ти наистина си се променила! Извинявай! — добавя неловко, когато зърва лицето ми.

Абе тя за каква ме мисли наистина? При всички положения щях да избера брака, разбира се!

Или поне съм… доста сигурна, че щеше да бъде така.

— И тогава какво ще правиш с нея? — пита Джес. — Ще я продадеш ли?

— Можеш да я дариш на някой музей — възкликва вдъхновено Сузи. — С надпис: „От колекцията на Ребека Брандън“.

— Мисля, че имам по-добра идея — отбелязвам хитро аз. — Може да бъде включена като звездата на днешната томбола! — Ухилвам им се и добавям: — И ще извъртим нещата така, че да я спечели Кели!

Към един часа следобед в къщата гъмжи от народ. Хората са се събрали за последни уточнения и атмосферата е просто удивителна. Двете с Джес раздаваме купички със зеленчукова супа, а Сузи в момента показва всичките си плакати на Робин и навсякъде царят суматоха и весели разговори.

Господи, ама как досега не съм се сещала да се включа в протестна кампания?! Та това е най-хубавото нещо в целия свят!

— Не е ли вълнуващо? — възкликва Кели, като се приближава към нас с купа със супа в ръка. Облечена е в камуфлажни панталони цвят каки и тениска, на която с маркер е написано: „Долу ръцете от нашата земя!“

— Направо е велико! — ухилвам й се аз. — Е, купи ли си билет за томболата довечера?

— Ами да, как няма да си купя! Даже цели десет си взех!

— Ето ти и този — подавам й аз нехайно билет с номер 501. — Имам някакво хубаво предчувствие точно за него.

— Така ли? — поема го тя и го пъхва в джоба на панталоните си. — Много ти благодаря, Беки!

Аз се усмихвам най-невинно и отпивам от супата си.

— Как изглежда магазинът? — питам накрая.

— Направо е фантастичен! — блясват очите й. — Навсякъде сме сложили балони с хелий, панделки, има вино с мехурчета и много безплатни подаръци…

— Партито ще мине великолепно! Нали така, Джес? — добавям, когато я виждам да минава покрай мен с тенджера супа. — Имам предвид събитието в магазина на Джим.

— О, да — кимва тя. — Сигурно. — И свива примирено рамене, а може би по-скоро неодобрително, след което излива нов черпак супа в купата на Кели.

Да де, ама мен не може да ме заблуди с тази своя реакция.

Така де, нали сме сестри!

— Интересна работа как се намери спонсор да субсидира партито! — отбелязвам аз по посока на Кели. — Не мислиш ли, че е много странно?

— Направо невероятно! — ококорва се момичето. — Хиляда паунда ей така, от нищото! Направо не можахме да повярваме!

— Да, невероятно наистина — намесва се Джес с леко смръщена физиономия.

— Странно обаче защо спонсорът държи да остане анонимен — допълвам аз, като си сипвам допълнително супа. — Робин ми каза, че били абсолютно непреклонни по този въпрос.

— Да — отбелязва Джес и тилът й се изчервява. — И аз така чух.

— Човек би си помислил, че спонсорът ще иска нещо в замяна — разсъждава на глас Кели. — Така де, имам предвид поне благодарност за щедростта!

— Съгласна съм с теб. Спонсорите обикновено си умират за благодарности. — Правя пауза, след което добавям нехайно: — Ти какво ще кажеш, Джес?

— Може би — отговаря тя и започва да подрежда празните купи на подноса си. — Но аз съм последният човек, който разбира от такива неща.

— Вероятно е така — кимвам и се опитвам да скрия усмивката си. — Страхотна супа, между другото!

— Внимание, хора! — удря по масата Джим и всички разговори затихват. — Просто искам да ви напомня, че празникът на нашия селски магазин започва в пет часа, веднага след протестния митинг. Всички са добре дошли да наминат и да похарчат толкова, колкото могат да си позволят! Дори и ти, Еди!

И посочва към Еди, а цялата стая избухва в смях.

— Всеки, който похарчи повече от двадесет паунда, ще получи безплатен подарък — добавя Джим. — А напитките са безплатни за всички!

— Това вече се казва приказка! — провиква се белокосият старец и предизвиква нова вълна от бурен смях.

— Беки? — достига до ухото ми гласът на Сузи. — Телефонен разговор за теб! Люк се обажда!

Втурвам се, доколкото ми е възможно към кухнята и все така ухилена широко грабвам слушалката.

— Люк! Здрасти! Къде си, скъпи? На аерогарата ли?

— Не, вече съм в колата.

— Това е страхотно! — изричам с леко треперлив глас. — И кога ще можеш да стигнеш при нас? Тук стават толкова много неща! Ще ти дам точни указания къде ще бъдем…

— Беки, опасявам се, че има една малка пречка — прекъсва ме той. — Не знам как да ти го кажа, но… но няма да мога да дойда при теб веднага.

— Какво?! — вторачвам се ужасено в слушалката. — Ама… защо? Нямаше те цяла седмица! Не съм те виждала толкова отдавна!

— Да, знам. И аз нямам търпение да те видя. Обаче изскочи нещо непредвидено. — Издиша рязко и продължава: — Имаме една обществена криза с „Аркодас Труп“. При нормални обстоятелства бих я оставил на Гари и целия екип, но това е нов клиент. И тъй като им е първият проблем, ще трябва лично да се постарая да го разреша.

— Ясно — отпускам се разочаровано. — Разбирам.

— Обаче имам една идея — добавя той. — Защо не дойдеш с мен?

— Какво?! — зяпвам в телефона.

— Още сега. Ще ти изпратя кола. Толкова много ми липсваш!

— И ти на мен — отговарям и пак ме пронизва познатата болка. — Много, много ми липсваш!

— И не е само това, Беки. Говорих с Гари и… двамата сме съгласни, че бихме желали да чуем и твоето мнение по този въпрос. Никак няма да ни се отрази зле някоя и друга нова идея! Какво ще кажеш?

— Искаш да ти помагам? — едва успявам да преглътна от изненада. Сериозно?!

— С огромно нетърпение чакам да ми помагаш! — отвръща топло той. — Ако и ти искаш, разбира се!

Вторачвам се в телефона и копнежът ми по него се превръща във физическа болка. Точно за това съм си мечтала цял живот! Съпругът и съпругата да си помагат един на друг. Да си разменят брилянтни идеи. Това е то истинското, равностойно партньорство!

О, господи! Много искам да отида!

Обаче… не мога да предам Джес. Не и сега.

— Люк, точно сега не мога — прехапвам устни аз. — Иначе много искам да работя с теб, наистина! И много ще се радвам да стана част от вашия екип! Но точно за днес имам планирана една работа. Обещах на Джес! И на… няколко други хора. И не мога да ги изоставя просто ей така. Много съжалявам!

— Няма проблеми — отговаря Люк тъжно. — Моя е грешката, че не те наех, когато имах тази възможност. Е, значи довечера по някое време ще се видим. — Въздъхва дълбоко. — Не знам кога точно ще приключа, но сигурно ще ти се обадя, когато разбера.

— Горкичкият ми! — изричам съчувствено. — Надявам се всичко да мине добре! Ще бъда с теб духом! Къде ще бъдеш точно?

— Ами, това може би е единственият плюс в създалата се ситуация. Ще бъда в северната част на страната. Всъщност, доста близо до вас.

— Аха! — възкликвам с интерес. — И каква е тази криза, ако смея да попитам? Да не би пак някой дебелогъз бизнесмен да е сгафил със сметките?

— По-лошо — изрича мрачно съпругът ми. — Някаква си група за защита на околната среда, пръкнала се от нищото, ще прави голям митинг!

— Група за защита на околната среда ли? — изненадвам се аз. — Майтапиш се! Страхотно съвпадение очевидно, защото ние…

И не довършвам. Лицето ми изведнъж се сгорещява и започва да ме сърби.

Не може да бъде…

Не, това е пълен абсурд! На ден има сигурно милиони митинги, в цялата страна…

— Не знам кой контролира нещата, обаче трябва да ти кажа, че доста разбира от работа с медиите — продължава Люк. — Този следобед имат митинг, за тях са писали по вестниците, от телевизията също проявяват интерес… — Изсмива се. — И само чуй, Беки! Протестират срещу построяването на търговски център!

Всичко наоколо започва да ми се върти около погледа. Преглъщам няколко пъти, като се опитвам да запазя самообладание.

Не може да бъде за същото нещо! Просто е невъзможно!

Ние не протестираме срещу „Аркодас Груп“. Знам, че не е срещу тях! Протестираме срещу Търговска верига „Мейбел“!

— Скъпа, трябва да затварям — прекъсва Люк мислите ми. — На другата линия е Гари и чака да ми обясни накратко ситуацията. Но с теб ще се видим по-късно. Ах, да, щях да забравя! Весело прекарване на онова, което ще правите заедно с Джес!

— Д-да… добре — смотолевям с половин глас.

Когато се връщам в дневната, сърцето ми бие доста бързичко. Всички са насядали в полукръг и внимателно наблюдават Робин, който е вдигнал голяма диаграма с две залепени на нея фигури, върху която се вижда заглавието: „Как да се противопоставим на полицейски арест“. В момента, в който влизам, той тъкмо казва:

— … в този смисъл особено полезна е областта около слабините. Всичко наред ли е, Беки?

— Напълно! — изписквам, обаче гласът ми е две октави по-висок от обичайното. — Само един бърз въпрос. Ние протестираме срещу Търговска верига „Мейбел“, нали така?

— Точно така.

— И това няма нищо общо с „Аркодас Груп“, нали?

— Всъщност има — поглежда ме изненадано той. — „Мейбел“ е собственост на „Аркодас Груп“. Ти не го ли знаеше?

Отварям уста, обаче нищо не успявам да кажа.

Като че ли ще припадна.

Значи току-що съм оркестрирала огромна медийна кампания срещу най-новия и най-важен клиент на Люк. Аз. Неговата съпруга.

— Мръсни копелета! — отбелязва бойко Робин. — Знаете ли какво разбрах днес? Че изпращат своята агенция за връзки с обществеността да се разправя с нас! Някакви големи клечки от Лондон. И специално за целта са докарали със самолета си най-голямата клечка. Поне така разбрах!

О, господи! Няма да мога да се справя с всичко това!

Какво ще правя сега? Какво?

Трябва да се отдръпна. Да, точно така. Ще трябва да кажа на всички, при това още сега, че се отдръпвам и че се дистанцирам от цялата тази работа.

— Мислят си, че ние сме някакви дребни риби — продължава Робин, а очите му светят застрашително. — Мислят си, че нямаме никакви ресурси. Обаче ние имаме страстта си! Ние имаме вярата си! И преди всичко… — Тук се обръща към мен. — Имаме Беки!

— Какво?! — подскачам паникьосано, когато всички се обръщат към мен и започват бурно да ме аплодират. — Не, моля ви се! Наистина… Аз… нямам нищо общо с това…

— Не бъди толкова скромна, Беки! — възкликва Робин. — Ти трансформира целия ни протест! Ако не беше ти, нищо от всички тези неща нямаше да се случи!

— Не казвай такова нещо! — ахвам ужасено. — Искам да кажа… че просто държа да се отдръпна. Всъщност… — Тук едва успявам да преглътна. — Всъщност трябва да ви кажа нещо…

Хайде де! Просто им кажи!

Улавям топлия поглед на Джим и извръщам глава. Господи, няма да бъде лесно.

— Чакай малко! — достига зад мен треперещ глас. Оглеждам се изненадано и виждам как Джес се приближава към мен. — Преди да кажеш каквото и да било, бих искала аз да кажа нещо!

И когато тя се приближава и застава до мен, цялата стая потъва в напрегната тишина. Джес вдига гордо брадичка и поглежда тълпата право в очите.

— Много от вас ме чуха онази вечер да казвам на Беки, че ние не сме сестри. Много от вас ме чуха да я… отричам. Е, оказва се, че ние наистина сме сестри! — Прави пауза и по бузите й избива лека руменина. — Но дори и да не бяхме такива… Дори и да не бяхме… — Тук оглежда стаята със заплашителна физиономия и завършва: — За мен щеше да бъде чест да познавам Беки и да я смятам за своя приятелка!

— Браво! — провиква се дрезгаво Джим.

— А отиването днес на този митинг… с всички вас… и с моята сестра… — Джес сплита ръка в моята. — … е един от най-гордите мигове в моя живот!

В стаята се възцарява пълно мълчание.

— Извинявай, Беки — обръща се към мен Джес, — какво искаше да ни кажеш?

— Ами… аз… — изричам немощно. — Просто исках да кажа… Да ги разбием!

 

 

УЕСТ КЪМБРИЯ БАНК

Стърндейл Стрийт № 45

Когънтуейт

Къмбрия

Мис Джесика Бъртрам

Хил Райз № 12

Скъли

Къмбрия

 

12 юни 2003 г.

 

Скъпа мис Бъртрам,

Днес с изненада забелязах, че от Вашата сметка е изтеглена значителната сума от хиляда британски паунда.

Тъй като подобна трансакция е крайно необичайна за Вашата банкова сметка, позволявам си да се свържа с Вас, за да се уверя, че не е допусната грешка.

 

Искрено Ваш:

Хауард Шоукрос

Отдел „Връзки с клиенти“,

директор