Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (12)

Не аз.

Пъхвам мобилния си телефон обратно в чантата и виждам, че Люк ме наблюдава с интерес и недоумение.

— Сузи добре ли е?

— Много добре — отговарям с леко отбранителен тон. — Хайде да слизаме вече!

Докато слизам по стълбите, по гръбнака ми пролазват тръпки на вълнение. Чувствам се много по-щастлива дори и от деня на сватбата си! Та това е един от най-великите мигове в моя живот!

— Всичко готово ли е? — пита мама, когато влизаме в кухнята. Облечена е в елегантна синя рокля и си е поставила грима за специални случаи — големи количества блестящи сенки точно под веждите „за отваряне на очите“. Зърнах идеята в книгата за гримиране, която Джанис й подари за Коледа.

— Грешно ли съм чула, или вие действително продавате някакви мебели? — добавя тя, като включва чайника с водата.

— По-скоро връщаме една маса — заявява безгрижно Люк. — Очевидно, без да подозираме, сме поръчали две. Но вече всичко е уредено.

— Просто исках да ви подскажа, че можете да продавате и по и-бей! — възкликва мама. — Там предлагат много добри цени!

И-бей.

Това си струва да се обмисли.

— Значи… човек може да продава всичко, което си поиска по интернет, така ли? — питам с престорено нехайство.

— О, да! — кимва мама със светнали очи. — Абсолютно всичко!

Като например ръчно изрисувани яйца, изобразяващи легендата за Краля Дракон. Ясно. Вероятно отговорът на моята дилема се крие точно там.

— Нека пийнем по едно хубаво кафе — отсича мама, като се присяга за няколко чаши. — Докато чакаме.

Всички едновременно поглеждаме часовника. Влакът на Джесика би трябвало да пристигне в Оксшот след пет минути. Пет минути!

— Ехооо! — На задната врата се чука и всички се обръщаме, за да видим Джанис, която наднича през стъклото.

О, боже! Откъде е докопала тези блестящи сини сенки?

Усещам се, че се моля: „Дано не даде и от тях на мама!“

— Влизай, Джанис! — кани я мама, като й отваря вратата. — И Том! Каква приятна изненада!

По дяволите, Том наистина е подивял. Косата му е разрешена и немита, ръцете му са целите в пришки и порезни рани, а на челото му се е образувала едно огромна бръчка.

— Просто наминахме, за да ви пожелаем късмет! — заявява Джанис. — Не че имате нужда от него, де! — Поглежда ме и изрича: — Е, Беки, имаш сестра значи!

— Поздравления! — обажда се и Том. — Или каквото там се казва в такива случаи.

— Да, благодаря! Удивителна работа, нали?

Джанис клати глава и отправя към мама поглед, пълен с известна доза упрек.

— Джейн, направо не мога да повярвам, че си държала всичко това в тайна от нас толкова дълго!

— Просто искахме Беки първа да узнае — изрича мама, като ме потупва по рамото. — Лешникова наслада, Джанис?

— Прекрасно! — изписква Джанис и си взема една лешникова бисквитка от чинията на масата, след което сяда. Гризе я замислено известно време, след това вдига очи и казва: — Единственото, което не разбирам, е защо това момиче се е свързало с вас след толкова много време?

Ха! Откога чакам някой да зададе точно този въпрос!

— Причината е напълно основателна — изричам тържествено аз. — Защото ние имаме някакво наследствено заболяване.

Съседката изпищява — точно както се полага в такива случаи.

— Заболяване ли?! Джейн! Как можа да не ми кажеш?!

— Това не е заболяване — отвръща мама. — Беки, много добре знаеш, че не става въпрос за заболяване, а за „фактор“!

— Фактор ли? — повтаря като папагал Джанис и се ужасява още повече и от преди. — И какъв точно фактор? — Забелязвам я как започва да оглежда подозрително лешниковата бисквитка, като че ли тя може да я зарази с нещо.

— Не е опасно за живота! — смее се мама. — Просто кара кръвта ти да се съсирва. Или нещо подобно.

— Млъкни! — изписква съседката. — Направо не мога да понасям да се говори за кръв!

— Та лекарите казали на Джес, че трябва да предупреди и другите членове на семейството си, за да си направят изследвания на кръвта. И точно това се оказала причината да ни потърси. Винаги е знаела, че някъде има и баща, но така и не знаела името му.

— И попитала майка си кой е нейният баща — приглася Джанис с ококорени очи, сякаш следи някой от минисериалите по телевизията.

— Майка й е починала — обяснява мама.

— Починала ли?! — ахва Джанис.

— Обаче леля й имала името на бащата на Джесика, което било записано в някакъв стар дневник — продължава мама. — Та тя го намерила и го дала на Джесика.

— И какво е било това име? — ахва Джанис.

Гробна тишина.

— Мамо, било е „Греъм“ — подбелва очи Том. — Повече от очевидно е, че е било „Греъм Блумууд“!

— Ах, да бе! — свива се засрамено Джанис. — Разбира се, че е било това. И какво? После ви се обади?

— Не, написа ни писмо — отговаря мама. — Когато ни е издирила, разбира се. Направо не можехме да повярваме! Дни наред бяхме като дрогирани! Нали се сещаш? Точно затова не дойдохме на хавайската вечер с въпросите, дето я организираха в църквата — добавя тя. — Не че Греъм го гонеше мигрената…

— Знаех си! — възкликва триумфално Джанис. — Още тогава казах на Мартин: „При семейство Блумууд нещо не е наред!“ Обаче въобще нямах представа, че става въпрос за отдавна загубен член на семейството!

— Е — свива рамене мама, — откъде да имаш?!

Джанис замлъква. Опитва се да осмисли чутото. После внезапно се сковава и поставя ръка върху ръката на мама.

— Джейн, само внимавай! Да не би това момиче да претендира за наследството на Греъм? Да не би той да си е променил завещанието в нейна полза?

Работата е ясна. Джанис е попрекалила с криминалните сериали по телевизията.

— Джанис! — възкликва през смях мама. — Няма нищо подобно! Истината е, че семейството на Джес е… — тук тя снишава глас и добавя: — доста заможно!

— Аууу! — ахва съседката.

Мама снишава глас още повече и изрича:

— Натрупали са големи пари от замразени храни!

— О, разбирам! — кимва Джанис. — Значи в такъв случай тя не е съвсем сама на този свят!

— О, не! — отсича мама, вече с нормален тон. — Има си втори баща и двама братя. Или май бяха трима?

— Но нито една сестра! — намесвам се аз. — Значи и двете сме имали някаква празнина в живота си. Някакъв… неизказан копнеж.

Всички се обръщат едновременно и се вторачват в мен.

— Ти имала ли си някакъв неизказан копнеж, Беки? — обажда се накрая Джанис.

— Ами да! Определено! — Отпивам замислено от кафето си и продължавам: — Сега, като се върна назад, имам чувството, че като че ли винаги съм знаела, че имам сестра.

— Наистина ли, скъпа? — стряска се мама. — Никога не си ми споменавала нищо по този въпрос!

— Вярно е, че никога не съм го изричала на глас — отбелязвам и дарявам Джанис с храбра усмивка. — Но дълбоко в себе си винаги съм знаела — по някакъв необясним начин.

— Божичко! — слага ръка на уста съседката. — И как по-точно си знаела?

— Чувствах го ето тук! — изричам и слагам ръка на сърцето си. — Все едно… част от мен непрекъснато ми е липсвала!

Размахвам ръце и допускам грешката да хвана погледа на Люк.

— И коя част по-точно ти е липсвала? — пита съпругът ми с недвусмислен интерес. — Надявам се, че не е бил някой жизненоважен орган.

Господи, ама този човек определено няма сърце! Никакво! Снощи, докато четеше части от книгата за сестрите, непрекъснато вдигаше глава и правеше коментари от рода на: „Не говориш сериозно, нали?!“

— Онази част, която е духовната ти половинка, ако искаш да знаеш! — тросвам му се аз.

— Благодаря — повдига вежди той.

— Не този вид духовна половинка — замазвам положението аз. — Имам предвид сестринската половинка!

— Ами Сузи? — поглежда ме изненадано мама. — Тя със сигурност ти беше като сестра! Такова мило момиче!

— Приятелите идват и си отиват — казвам, като извръщам поглед. — Тя не е част от семейството. Не ме разбира така, както би ме разбрала една истинска сестра.

— Това сигурно е било огромен шок за вас — отбелязва Джанис и поглежда съчувствено мама. — Особено за теб, Джейн!

— Да, така беше — въздъхва мама, като присяда на масата. — Не мога да се преструвам, че не беше шок. Макар че тази връзка е била много преди Греъм да срещне мен.

— Разбира се! — побързва да се съгласи Джанис. — Точно така! Въобще не искам да кажа, че… че той… ти…

Млъква, напълно притеснена, и отпива от кафето си.

— А в някои отношения… — отбелязва мама, като си разбърква кафето с тъжна усмивка, — а в някои отношения подобна развръзка е напълно естествена. Греъм е бил истински донжуан на младини. Та нищо чудно, че жените са му се хвърляли на врата.

— Щом казваш — кимва Джанис, обаче не изглежда напълно убедена.

Всички поглеждаме през прозореца, откъдето виждаме татко как върви по моравата точно към задната врата. Прошарената му коса е разбъркана, лицето му е зачервено и макар че хиляда пъти съм му казвала, че чорапи и сандали не си вървят, той пак се е наконтил така.

— Жените просто не можеха да устоят на Греъм — продължава мама. — Факт. — Тук очите й светват и тя добавя: — Обаче ние ходим на терапия, за да преминем по-леко кризата.

— Терапия ли?! — извръщам се удивена към нея. — Ти сериозно ли говориш?

— Напълно! — чува се гласът на татко, който тъкмо влиза през задната врата. — Вече бяхме на три сеанса.

— Психотерапевтката ни е много приятно момиче — обяснява мама. — Въпреки че е малко нервничка. То днес всичките млади хора са нервни.

Олеле! Това вече е новина! Нямах никаква представа, че мама и татко ходят на семейни консултации. Но, от друга страна, постъпката им е напълно логична. Така де, по дяволите! Как бих се чувствала аз, ако Люк внезапно ми съобщи, че си има отдавна загубена дъщеря?!

— Терапия! — продължава да повтаря като папагал Джанис. — Направо не мога да повярвам!

— Налага се да бъдем реалисти, Джанис — отсича мама. — Невъзможно е да се очаква подобни разкрития да нямат своите последствия!

— Подобно разкритие като нищо би могло да разсипе всяко семейство — съгласява се татко, докато си пъхва лешникова бисквитка в устата. — При подобни обстоятелства се разтрисат самите основи на брака!

— Господи! — слага ръка на уста Джанис. После поглежда от мама към татко и после обратно. — Вие какви… какви точно последствия очаквате?

— На първо място гняв — отбелязва мама. — Обвинения. Кафе, Греъм?

— Да, благодаря, скъпа! — усмихва й се той.

— Терапията си е чиста глупост! — обажда се ненадейно Том. — Нали я пробвахме с Луси!

Всички се обръщаме към него. Той държи чашата си с две ръце и буквално я унищожава с поглед.

— Психотерапевтката беше жена — добавя Том, като че ли това обяснява всичко.

— Мисля, че повечето от тях са жени, миличък — изрича предпазливо мама.

— И взе страната на Луси. Каза, че можела да разбере разочарованията й. — Ръцете на Том се стягат още по-силно около чашата. — Ами моите разочарования?! Луси уж трябваше да ми бъде съпруга! Обаче не прояви интерес към нито едно мое предложение! Нито за зимната градина, нито за допълнителната баня…

Честно да ви кажа, имам чувството, че този разговор може да продължи до безкрай.

— Много ми харесва лятната ти къщичка, Том! — побързвам да се намеся аз. — Изглежда толкова… голяма!

Което си е живата истина.

Ако трябва да бъдем честни, въпросната къщичка е чудовищна. Едва не издъхнах, когато я зърнах тази с утрин през прозореца. Извисява се на три етажа, с фронтони и веранда.

— Само малко се притесняваме за разрешенията за строителство, нали така? — отбелязва Джанис, като хвърля крадешком нервен поглед към сина си. — Тревожим се, че може да я класифицират като нормална къща.

— Е, ама е истинско архитектурно постижение! — казвам окуражително. — Да издигнеш нещо подобно…

— Доставя ми радост да работя с дърво — изгрухтява Том. — Дървото никога няма да те изостави. — Пресушава си чашата, след което отсича: — Е, аз май най-добре да тръгвам. Надявам се, че всичко при вас ще мине добре.

— Благодаря ти, Том! — изчуруликвам аз. — До скоро!

Когато задната врата се затваря зад гърба му, в стаята настъпва неловка тишина.

— Той е добро момче — обажда се накрая мама. — Ще си намери пътя, сигурна съм!

— Сега иска да прави лодка — прошепва Джанис безсилно. — Лодка — на моравата!

— Джанис, защо не си пийнеш още едно кафе? — предлага успокоително мама. — Ако искаш, мога да ти капна и мъничко шери!

В продължение на няколко секунди Джанис се разкъсва от невъзможността да вземе решение.

— Май по-добре не — отсича накрая. — Не и преди дванадесет.

Започва да рови в чантата си и измъква оттам някакво малко хапче, което пъхва в уста. После затваря ципа и се усмихва лъчезарно.

— Е? Как изглежда тази Джесика? Имате ли нейни снимки?

— Направихме няколко, обаче още не сме ги проявявали — отговаря със съжаление в гласа мама. — Но тя е… приятно момиче, нали, Греъм?

— Много приятно — съгласява се татко. — Висока… елегантна…

— Тъмна коса — добавя мама. — Доста резервирано момиче, ако ме разбираш какво имам предвид.

Попивам жадно описанията, които чувам. Въпреки че я зърнах на улицата през онзи ден, слънцето светеше толкова ярко в очите ми, а и аз бях толкова стресната от странното поведение на мама и татко, че не можах да я разгледам добре. Та от седмица насам се опитвам да си представя как изглежда.

Мама и татко толкова често повтарят колко висока и елегантна била, че аз си я представих като Кортни Кокс. Тънка като фиданка, фина, вероятно с бял копринен костюм с панталон…

Непрекъснато си представям разни варианти за първата ни среща. Ще поставим ръце на раменете си, а после ще се прегърнем колкото сили имаме. После тя ще ми се усмихне, ще попие сълзите си и аз ще й се усмихна в отговор… и веднага ще се харесаме. Все едно открай време сме се познавали и се разбираме много по-добре, отколкото всички други хора по света.

Така де, кой знае?! Може пък да се окаже, че двете имаме някаква сестринска връзка на психично ниво! Или пък сме като онези близнаци, за които четох в книгата за сестрите, които били разделени още при раждането им, обаче после се насочили към една и съща кариера и се омъжили за мъже с едни и същи имена.

Тази мисъл направо не ми дава мира! Нищо чудно да се окаже, че Джесика също е личен продавач-консултант и е омъжена за мъж на име Люк! И ще се появи в абсолютно същото сако на Марк Джейкъбс като мен, и двете можем да се явим по сутрешния блок на телевизията, и всички ще казват…

Само дето не е продавач-консултант. Сега си го спомних. В момента се учи за доктор. Доктор по география.

Не бе. Май беше геология.

От друга страна… нали и на мен веднъж ми мина мисълта да се обучавам за доктор?! Така де, не може да е случайно съвпадение!

— И къде живее тя? — пита Джанис.

— На север — отговаря мама. — В село на име Скъли, графство Къмбрия.

— На север?! — възкликва Джанис и потреперва, сякаш мама й беше казала не северната част на страната, а Северния полюс. — Ама това е голямо разстояние оттук! Кога точно пристига?

— Всъщност — отбелязва мама, поглежда часовника и се смръщва, — точно в това е въпросът. Досега трябваше да е пристигнала. Греъм, скъпи, кога точно пристига влакът на Джес?

— Мислех, че е сега — присвива чело татко. — Може би трябва да позвъня на гарата. Да проверя, да не би да има някакъв проблем.

— Аз ще го направя, ако искаш — обажда се Люк и вдига очи от вестника, който чете.

— Макар че тя каза, че ще телефонира… — казва мама, докато татко отива до телефона в антрето.

Точно в този момент се звъни на вратата.

Всички се втренчваме един в друг и замръзваме на място. След няколко секунди от антрето се чува гласът на татко:

— Мисля, че е тя!

О, господи!

Сърцето ми се разтуптява като бутален механизъм.

Тя е тук! Моята сестра! Моята духовна половинка!

— Аз ще се измъкна отзад — казва Джанис. — Ще ви оставя да се насладите на така важните си семейни мигове! — Стиска ми ръката, след което изчезва отзад.

— Чакай поне да се среша! — вика мама и хуква към огледалото в коридора.

— Бързо! — прошепвам аз. — Къде е подаръкът?

Не мога да чакам повече! Налага се да я видя! Веднага!

— Ето го — казва Люк и ми подава опакованата в целофан подаръчна кошница. — И Беки… — Поставя ръка на рамото ми.

— Какво? — изсъсквам нетърпеливо. — Какво има пък сега?

— Знам, че нямаш търпение да се запознаеш с Джесика. Аз също се чувствам така. Но не забравяй, че вие сте напълно непознати. Просто… карай по-кротко!

— Ние не сме непознати! — изричам с възмущение. — Тя ми е сестра! Следователно във вените ни тече една и съща кръв!

Честна дума, как е възможно Люк да не разбира нищичко?!

Втурвам се към коридора, сграбчила здраво кошницата. През матираните стъкла на вратата съзирам само някаква размазана фигура. Това е тя!

— Между другото — казва мама, когато всички приближаваме към вратата, — тя обича да й викат Джес.

— Готови ли сме? — пита татко и ни намига.

Това е мигът! Това е то! Набързо оправям сакото си, приглаждам си косата и си слагам най-топлата, най-сърдечна усмивка.

Татко протяга ръка към бравата на вратата и я отваря рязко.

И там, застанала на прага, е моята сестра.