Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (16)

Тринадесет

— Тъкмо се качва с асансьора — казва Люк, като отваря входната врата на апартамента. — Ти с кого говори преди малко, между другото?

— О, с никого — отсичам автоматично. — Просто набрах… хммм… да проверя колко е часът.

„Всичко е наред! — внушавам си аз. — Готово е! Всичко е оправено!“

Чувам как асансьорът се движи нагоре. Джес идва насам!

Грабвам списъка на мама и татко и поглеждам за последен път подробностите. Гранично коли… мрази авокадо… учителят й по математика се казвал господин Луис…

— Беки, ако бях на твое място, бих скрил бързичко този лист — гледа ме насмешливо Люк.

— Да бе, вярно!

Пъхвам листа в джоба си и си поемам няколко пъти дълбоко дъх, за да се подготвя. Сега, когато моментът настъпи, усещам, че започвам да се изнервям.

— Виж какво, Беки — отбелязва Люк, като ме гледа изпитателно. — Преди да се е появила… Искам да ти кажа, че искрено се надявам този път двете да си паснете! Не забравяй все пак да гледаш реално на нещата. Надявам се, че не си заложила всичко на това гостуване, нали?

— Стига де, Люк! — възмущавам се аз. — Ти за кого ме вземаш?!

Естествено, че съм заложила всичко на това гостуване! Обаче в това няма нищо лошо, защото съм убедена, че този път всичко ще мине добре. Този път нещата ще бъдат съвсем различни. Като начало, няма да правим нищо, което на Джес не й се прави. Просто ще следвам желанията й.

И другото нещо, което трябва да помня, е една идея, която ми даде Люк. Той каза, че е много добре дето се отнасям толкова топло към Джес, обаче, тъй като тя е доста резервирана, може би силните прегръдки не са много по нейната част. Затова той ми предложи да бъда по-сдържана, просто докато двете се поопознаем по-добре. Което си е напълно вярно.

Шумът на асансьора подсказва, че се приближава. Почти не мога да си поема дъх. Абе, защо толкова се бави този асансьор?!

И точно тогава вратите се отварят и отвътре излиза Джес в дънки и сива тениска, носеща раницата си.

— Здрасти! — втурвам се към нея аз. — Добре дошла у дома! Този уикенд ще правим само онова, което ти искаш! Ти ще си шефът!

Джес изобщо не помръдва. Стои като вкаменена.

— Здрасти, Джес! — посреща я далеч по-сдържано Люк. — Добре дошла в Лондон!

— Заповядай! — разпервам ръце аз. — Чувствай се като у дома си! Тук не сервираме авокадо!

Джес ме поглежда със странен поглед, а после се вторачва в бутоните на асансьора, сякаш се чуди дали да не вземе да се върне.

— Нека ти помогна с багажа — предлага Люк. — Как мина конференцията?

И той повежда Джес към апартамента и ето че тя най-сетне влиза вътре и се оглежда настръхнала.

— Мина много добре, благодаря — отговаря накрая. — Здрасти, Беки!

— Здрасти! Страхотно е, че си тук! Заповядай, ще ти покажа твоята стая!

Отварям гордо вратата на стаята за гости и зачаквам нейните коментари относно големия плакат на пещерата или списанията на нощното шкафче. Обаче тя не казва нищо друго, освен „благодаря“, а Люк й оставя раницата на пода.

— Погледни! — посочвам нетърпеливо. — Това е пещера!

— О, да! — кимва Джес леко замаяна.

Настъпва кратка тишина и незнайно защо мен започва да ме обхваща лека паника. Така ли неловко ще се чувстваме през цялото време?

— Хайде всички да пийнем по нещо! — възкликвам аз. — Нека отворим бутилка шампанско!

— Беки, сега е само четири часът — обажда се Люк. — Може би чаша чай ще бъде по-подходящо.

— С удоволствие бих пийнала чаша чай — кимва Джес.

— Тогава чай да бъде! Отлична идея! — възкликвам аз.

Повеждам ги към кухнята, а Джес върви след мен, като оглежда апартамента.

— Хубаво местенце — казва накрая.

— Беки доста се постара — отбелязва любезно Люк. — Трябваше да видиш какво беше тук преди седмица! Доставиха ни покупките от медения месец и… просто нямаше къде да се стъпи! — Поклаща невярващо глава и за пореден път отбелязва: — Просто не знам как успя да се справиш с всичко това, Беки!

— О, нищо работа — усмихвам се скромно. — Просто въпрос на добра организация.

Тъкмо включвам чайника за водата, когато в кухнята се появява и Гари.

— Това е моят партньор Гари — представя го Люк. — Гари, това е полусестрата на Беки, Джес. Идва от Къмбрия.

— Аха! — кимва Гари, като клати глава. — Познавам добре Къмбрия. Красиво местенце е там! И къде точно живеете?

— В едно селце на име Скъли — отговаря Джес. — Там е доста селски район. Напълно различен от всичко тук.

— Да, ходил съм в Скъли! — възкликва Гари. — Макар и преди много години. Там някъде ли беше онзи прочут алпинистки маршрут?

— Сигурно имате предвид Скъли Пайк.

— Същият! Опитахме се да изкатерим този връх, обаче времето ни изигра лоша шега. Едва не паднах от скалите!

— Да, понякога катеренето може да бъде много опасно — съгласява се Джес. — Човек трябва да е напълно наясно какво прави. Всякакви идиоти идват при нас от юг и се забъркват в какви ли не неприятности.

— Да, и аз съм сред тях! — изрича весело Гари. — Но все си заслужава — най-малкото заради красивата природа! — Обръща се към Люк и допълва: — Трябва само да видиш онези каменни стени! Забележителни са! Като произведения на изкуството. Простират се на километри из целия регион там!

Слушам този разговор така, сякаш някой ми разказва приказка. Много бих искала да опозная малко по-добре селската част на Англия. Много бих искала да зърна и каменните стени. Така де, единственото, което познавам от тази страна, са само Лондон и графство Съри, което си е на практика също Лондон.

— Трябва да си купим една вила в Къмбрия! — изричам възторжено, докато раздавам чашите с чай. — В селото на Джес! Така ще можем да се виждаме доста често. Няма ли да е страхотно?! — Последното отправям към Джес.

Настъпва продължителна тишина.

— Да — обажда се накрая Джес. — Страхотно!

— Не мисля, че в близко бъдеще ще купуваме вила, където и да било — казва Люк, като ме поглежда с присвити очи. — Не си ли спомняш, че сме на ограничен бюджет?

— Да, знам — тросвам се аз и също присвивам очи към него. — И аз се придържам към него, нали?!

— Е, така е — съгласява се Люк. — Колкото и да е невероятно, успяваш. — Поглежда към кутията с бисквитите „Фортнъм“ на барплота и добавя; — Макар че, ако трябва да бъда честен, направо не мога да проумея как го правиш! — Погледнете само! — добавя и отваря хладилника. — Пълнени маслини, пушен омар, и това на ограничен бюджет!

Не мога да не се изпъча от гордост. Цялата тази храна е благодарение на продажбата на онези часовници от „Тифани“. Толкова бях щастлива, че веднага излязох и накупих цяла кошница с любимите храни на Люк.

— Просто въпрос на добро управление на семейните финанси — изричам нехайно и му поднасям чинията. — Почерпи се с луксозна шоколадова бисквитка!

— Хммм — отправя ми Люк поглед, пълен с подозрение. После се обръща към Гари и го подканя: — Хайде да продължаваме!

Двамата мъже излизат от кухнята и ето че аз оставам сама със сестра си. Наливам по още една чаша чай и се качвам на високото столче, точно срещу нея.

— Е, какво искаш сега да правим? — питам аз.

— Аз съм лесна гостенка — свива рамене Джес.

— Не, не, само кажи! Всичко зависи само от теб! Изцяло!

— За мен няма никакво значение — отвръща тя и отпива от чая си.

Пак настъпва тишина, нарушавана единствено от капенето на чешмата в мивката.

Което всъщност е добре. Това е един от онези тихи моменти, изпълнени със спокойствие и негласно разбирателство, които човек има с членовете на своето семейство. Всъщност именно тишината доказва, че хората се чувстват добре един с друг. Няма нищо общо с неудобство или нещо подобно.

О, господи! Кажи нещо, моля те!

— Бих искала малко да потренирам вдигане на тежести — заявява внезапно Джес. — Обикновено го правя всеки ден, обаче тази седмица нямах подобна възможност.

— Страхотно! — светват ми очите. — Това е великолепна идея! Аз също ще се присъединя към теб!

— Сериозно? — изумява се Джес.

— Разбира се! — Изпивам си последната глътка чай, оставям си чашата на плота и заявявам: — Само ще отида да се приготвя!

Каква страхотна идея! Да правим заедно гимнастика си е пълно свързване между двете ни! Можем да мръднем до фитнес салона на Тейлър, дето се намира на първата пряка от нас и където аз имам златна членска карта, да се поизпотим малко, а после да се отбием в уютния плодов бар. Знам, че плодовият бар със сигурност е отворен, защото често се отбивам там точно по това време на деня.

За фитнес залата на долния етаж не съм много сигурна, но ще видим.

Или май беше на горния етаж?

Както и да е. Където ще да е.

Разтварям широко вратите на гардероба и издърпвам чекмеджетата, където се намира екипът ми за фитнеса. Мога да си облека атлетическия си костюм „Джуси“, само дето с него може прекалено много да се изпотя. Или пък онази готина розова блузка, обаче един ден в плодовия бар зърнах едно момиче със същата…

Накрая избирам един черен ретро клин със странични ръбове, плюс бяла тениска към него и моите страхотни маратонки с ергономична подметка, които си взех от Щатите. Струваха ми значителна сума, обаче нали пък са с биохимичен баланс и двойно уплътнение на подметката в средата! Плюс факта, че стават както за маратонско бягане, така и за планинско катерене.

Намъквам се бързо в екипа си, вдигам си косата на конска опашка и накрая добавям онзи готин спортен часовник марка „Адидас“. (Което идва да покаже, че Люк въобще не беше прав. Казах му аз, че някой ден подобен часовник ще ми потрябва!) Втурвам се към стаята за гости и почуквам деликатно на вратата.

— Здрасти!

— Влизай! — долита отвътре приглушеният глас на Джес, който ми звучи доста странно. Отварям предпазливо вратата и я виждам легнала на пода, преоблечена в стари избелели шорти и тениска.

И прави коремни преси. Но ми трябва известно време да проумея какво точно прави, докато наблюдавам как цялото й тяло от кръста нагоре се вдига от пода, а после се спуска. Боже, ама тя е доста добра!

А ето че сега започна да прави онези упражнения с извивките на краката откъм кръста, които аз така и не успях да усвоя.

— Ще… ще тръгваме ли? — питам по едно време.

— Къде да тръгваме? — пита Джес, без да си нарушава ритъма.

— Към фитнес залата! Нали искаше да… — Не довършвам, защото точно в този момент тя започва да прави свещ.

Хайде де, ама това вече е прекалено! Само се фука!

— Не ми трябва да ходя никъде. Мога да си правя гимнастиката и тук.

Тук ли?! Ама тя сериозно ли говори? Че тук няма никакви огледала! Няма и кабелна с MTV! Да не говорим пък за плодов бар.

Погледът ми пада върху тесен и дълъг белег върху долната част на крака на Джес. Тъкмо се каня да я попитам как се е наранила, когато тя ме забелязва, че я гледам, и се изчервява като домат. Очевидно е доста чувствителна. Значи по-добре да не споменавам белега.

— А нямаш ли нужда от дъмбели например? — питам аз.

— Имам си. — Бръква в раницата си и изважда оттам две стари пластмасови бутилки от минерална вода, пълни с пясък.

Това ли са й дъмбелите?!

— Кракът ми не стъпва в тези фитнес зали — отбелязва тя, като започва да вдига бутилките над главата си. — Чиста загуба на пари. Пък и половината от хората, които стават членове на подобни клубове, така и не се вясват там. Купуват си скъпи спортни екипи и никога не ги слагат. Какъв е смисълът тогава?

— Да, права си! Напълно съм съгласна с теб!

Джес спира за миг и поправя захвата си на бутилките. Точно в този момент погледът й пада върху моя клин.

— Какво е това? — пита сестра ми.

— Ами… — Ръката ми се плъзва надолу. Мамка му! Това е етикетът с цената! — Ами… нищо! — изричам сконфузено и побързвам да го напъхам в клина. — И аз ще отида да си взема моите… дъмбели.

Когато се връщам от кухнята с две бутилки минерална вода „Евиан“, не мога да не се чувствам леко притеснена. Не точно това имах предвид под гимнастика. Представях си как двете работим с лекота на два съседни уреда, на фона на някакво вдъхновяващо музикално парче и прожектори, от които косите ни блестят.

Както и да е. Няма значение.

— Ще взема да правя това, което правиш и ти, става ли? — питам, когато лягам до Джес на килима.

— В момента работя за бицепси — отбелязва сестра ми. — Фасулска работа е. — И започва да вдига и да спуска ръце, а аз повтарям това, което виждам. Господи, ама това упражнение май е доста бързичко!

— Да пусна ли малко музика? — питам по едно време.

— Нямам нужда от музика — казва Джес.

— Аз също — побързвам да се съглася.

Ръцете започват да ме болят. Натоварването надали им се отразява особено добре. Поглеждам крадешком към Джес, обаче тя помпи ли, помпи. Съвсем небрежно се привеждам напред, като се преструвам, че си оправям връзките на маратонките. И точно в този момент ми хрумва гениална мисъл.

— Ей сега се връщам! — извиквам и отново се втурвам към кухнята. След няколко мига съм отново при Джес, хванала в ръце две елегантни сребристи бутилки.

— Заповядай една здравословна напитка! — заявявам гордо и подавам едната бутилка на Джес. — Да си възстановиш баланса.

— Да си възстановя какво? — смръщва се тя и поставя на пода бутилките си.

— Така пише на бутилките. Ето, виж! — показвам й аз. — Съдържа уникална смесица от стимулиращи жизнената енергия витамини и билки!

Джес оглежда внимателно етикета.

— Само захар и вода! Погледни! Вода… глюкозен сироп… — Оставя бутилката и отсича: — Не, благодаря!

— Ама нали съдържа специални съставки! — възкликвам изненадана. — Възвръща баланса, жизнената енергия и овлажнява кожата отвътре!

— И как по-точно го прави?

— Ами… не знам точно.

— А колко струва? — пита Джес и отново грабва бутилката, за да погледне етикета с цената. — 2. 95 лири! — Възмущението й е напълно очевидно. — Три паунда за малко захар и вода?! За тези пари можеш да си купиш двадесеткилограмова торба с картофи.

— Да де, ама… аз не искам двадесеткилограмова торба с картофи!

— А трябва! — изтъква назидателно сестра ми. — Картофите са едни от най-хранителните и най-евтините хранителни продукти! — Оглежда ме укорително и добавя: — Хората често ги подценяват. Обаче знаеш ли, че в кората на картофа има много повече витамин С, отколкото в портокала?

— Ами… не — отговарям притеснено. — Не, не знам.

— Човек може преспокойно да живее само с картофи и мляко — отбелязва Джес и започва отново да вдига импровизираните си дъмбели. — От тях получаваш на практика всички хранителни съставки, от които се нуждае тялото ти.

— Ясно! Това е… добра идея. Ами… аз ще отида да си хвърля един душ.

Когато затварям вратата на спалнята, се чувствам напълно объркана. Какво беше това за картофите? И как изобщо стигнахме до тази тема?

Тръгвам по коридора и през вратата на кабинета зървам Люк, който смъква нещо от лавицата.

— Много си спортна днес — подвиква ми той, като вдига глава. — Да не би да отивате във фитнес залата?

— А, не. Двете с Джес поспортувахме малко — отговарям аз, като отмятам назад коса.

— Браво на вас! Е, значи вече се разбирате, така ли?

— Да, при това доста добре — подвиквам, като продължавам по коридора.

Което… може би е точно така.

Въпреки че, ако трябва да бъда честна, с Джес никога не се знае. Тя надали може да се нареди сред хората, които те привличат моментално.

Както и да е. Дотук добре. И сега, след като потренирахме, можем да се възнаградим. Нуждаем се само от няколко питиета, малко барова обстановка и тиха музика. Тогава наистина ще можем да се отпуснем.

Докато водата се стича по тялото ми, усещам, че се изпълвам с ново вдъхновение. Нищо не може да се сравни с една хубава женска вечер! Двете със Сузи имаме толкова хубави спомени с подобни вечери от времето, когато живеехме заедно. Веднъж например, когато Сузи беше изоставена от приятеля си, посветихме цялата вечер на изпращане на предложения до него за лекарства за импотентност. Друг път пък си приготвихме коктейли с джоджен и едва не получихме алкохолно натравяне. Спомням си също как една вечер решихме да си обръснем главите и се заехме да търсим денонощен фризьорски салон.

А имаше и много вечери, когато не се случваше нищо особено. Тогава само гледахме филми, похапвахме си пица, говорехме си и се смеехме, и въобще — си прекарвахме страхотно.

Спирам насред подсушаването на косата си. Чувствам се странно, когато вече не мога да говоря за Сузи. Не ми се е обаждала нито веднъж, откакто й съобщих, че си имам сестра. Аз също не съм й звъняла.

 

Както и да е. Вирвам гордо брадичка. Това е животът. Хората си намират нови приятелки и нови сестри. Наричат го естествен подбор.

Пък и двете с Джес ще си прекараме страхотно тази вечер. Много по-добре, отколкото всичките ми вечери със Сузи!

Изгаряща от нетърпение, аз си обличам някакви дънки и тениска, върху която със сребърни букви е изписано „Идеалните сестри“. После запалвам лампите на тоалетката си и изваждам оттам абсолютно всички гримове, които притежавам. Разравям кутията под леглото и измъквам трите си перуки, четирите изкуствени опашки, изкуствените си мигли, спрея с блясък за коса и татуировките. А накрая отварям специалния си шкаф, където складирам обувките си.

Обожавам шкафа си за обувки!

Разбрахте ли ме добре? Буквално го обожавам! Това е най-хубавото нещо за мен в целия свят! Всичките ми обувки са подредени в редици, а вътре има дори вградени лампи, за да се виждат по-добре. Обхващам с наслада редиците, а после изваждам оттам най-веселите, най-шикозни обувки с високи токчета и ги захвърлям на леглото.

Вече сме в пълна готовност за маскировката!

След това се заемам с подготовката на дневната. Изваждам всичките си любими видеокасети с филми и ги разстилам на пода, добавям към всичко това купчини със списания и запалвам няколко свещи. После следва кухнята, където вадя няколко купи и изсипвам вътре различни видове чипс, пуканки и сладки, и там запалвам няколко свещи и изваждам шампанското от хладилника. Когато оглеждам обстановката, забелязвам, че гранитните повърхности проблясват, а неръждаемата стомана излъчва млечно сияние от отражението на пламъците на свещите. Всичко е перфектно!

После си поглеждам часовника. Почти шест часът е. Джес сигурно вече е приключила с тренировката си. Насочвам се към стаята за гости и почуквам леко на вратата.

— Джес?

Никакъв отговор. Сигурно е под душа. Е, няма защо да бързаме.

Но когато тръгвам към кухнята, внезапно дочувам гласът й, който долита от кабинета. Странно! Приближавам се натам и леко отварям вратата. И ето че пред компютъра седи Джес, а от двете й страни стоят Люк и Гари, втренчени в екрана на монитора. Там пък зървам Люк, който говори на зелен фон.

— Ето така можете да наслагате графичните изображения — тъкмо казва Джес, като печата бързо нещо на клавиатурата. — И да ги синхронизирате със саундтрака. Ако искате, аз мога да ви помогна.

— Какво става тук? — обаждам се изумена аз.

— Това е новият ни корпоративен сиди-ром — обяснява Люк. — Обаче типовете, дето са го правили, са си оставили ръцете. И сега всичко трябва да бъде наново редактирано.

— Сестра ти е направо магьосник по компютрите! — казва възторжено Гари.

— О, нищо особено. Научих тези неща доста отдавна — обажда се Джес, като продължава да печата нещо със светкавична скорост. — Целият университет трябваше да премине компютърните курсове още миналата година. Пък и доста си падам по техниката. Много ми харесва да си играя с подобни играчки.

— Това е фантастично! — отбелязвам аз. Помотавам се до вратата известно време, обаче Джес продължава да си печата нещо. — Ами… не искаш ли да дойдеш да пийнем по нещо? Приготвила съм всичко за нашата женска вечер!

— Много съжалявам! — вдига поглед към мен Люк, внезапно осъзнал ситуацията. — Извинявай, Джес, задържам те! Оттук нататък ние ще се оправим. Все пак много ти благодаря!

— Да, и аз! — приглася му Гари.

И двамата я наблюдават с такова огромно възхищение, че не мога да не почувствам поне мъничко ревност.

— Хайде! — подканям я с иначе ведър тон. — Шампанското ни очаква!

— Още веднъж много ти благодарим, Джес! — повтаря Люк. — Страхотна си!

— Няма проблеми — кимва Джес, става от стола и тръгва след мен.

— Мъже! — махвам пренебрежително с ръка, когато излизаме от кабинета. — Единственото, за което мислят, са компютрите!

— Аз обожавам компютрите — свива рамене сестра ми.

— Е, ами… аз също — свиря бързо отбой. — Безспорно!

Което отчасти е истина.

Така де, обожавам и-бей.

Когато въвеждам Джес в кухнята, усещам как ръцете ме засърбяват от вълнение. Ето го най-сетне! Моментът, който чакам толкова отдавна! Грабвам дистанционното на сидито и го включвам — и само след миг в кухнята гръмват „Систър Следж“. Купих този албум специално за случая!

— „Ние сме семейство“! — пригласям на диска аз, като се усмихвам щастливо на Джес. Изваждам бутилката с шампанско от кофичката с лед и я отварям. — Малко шампанско? — предлагам.

— Бих предпочела нещо безалкохолно, ако разполагаш с такова — отвръща тя, като пъхва ръце в джобовете си. — От шампанското ме боли глава.

— О! — свивам се като ударена аз. — Ами… добре тогава.

Наливам й чаша „Аква Либра“ и оставям бутилката настрани, преди да е успяла да я сграбчи, за да провери цената — току-виж пак започнала да ми изнася лекция за картофите.

— Мисля, че тази вечер можем просто да се отпуснем — надвиквам музиката. — Да се позабавляваме… да поговорим… да се посмеем…

— Звучи ми добре — кимва Джес.

— Та ми хрумна едно нещо — може да се маскираме!

— Да се маскираме ли?!

— Ела, ще ти покажа! — Дръпвам я по коридора и влизаме в спалнята. — Можем да си направим грим една на друга… да пробваме най-различни дрехи… аз мога да ти направя прическа със сешоар, ако искаш…

— Ами… не знам — свива се Джес.

— Ще бъде много забавно, ще видиш! Виж какво, седни пред огледалото. Пробвай една от перуките ми! — Слагам си русата тип „Мерилин Монро“ и възкликвам: — Не е ли прекрасно?!

Джес примигва.

— Мразя огледалата — изрича накрая. — И никога не си слагам грим!

Вторачвам се неразбиращо в нея. Че как е възможно някой да мрази огледалата?!

— Освен това съм напълно доволна от начина, по който изглеждам — добавя с леко отбранителен тон тя.

— Ама, разбира се, че изглеждаш прекрасно! — изписквам аз. — Но не в това е въпросът! Става дума само за игра, за… забавление.

Мълчание.

— Както и да е — кимвам, като се опитвам да скрия дълбокото си разочарование. — Просто ми хрумна. Не е необходимо да го правим, щом не искаш.

Свалям си русата перука и изключвам осветлението на тоалетката. Стаята автоматично потъва в полумрак, което отразява великолепно начина, по който се чувствам. Наистина очаквах с нетърпение да гримирам Джес. Имах страхотни идеи за подчертаване на очите й.

Няма значение. Пак можем да си прекараме чудесно.

— Какво ще кажеш да гледаме някой филм? — предлагам аз.

— Няма проблеми — кимва тя.

Сега, като се замисля, гледането на филми в редица отношения е далеч по-добро. Всички обичат да гледат филми, а освен това на скучните места винаги можем да си бъбрим. Повеждам я към дневната и посочвам триумфално към подредените във ветрилообразна форма видеокасети на пода.

— Ето, избери си!

— Добре — кимва Джес и започва да ги разглежда.

— Ти падаш ли си по „Четири сватби и едно погребение“! Или може би по „Безсъници в Сиатъл“! Или „Когато Хари срещна Сали“?

— За мен няма никакво значение — отговаря Джес, като вдига поглед от касетите. — Ти избери нещо.

— Е, не може да нямаш любим филм!

— Да, но не е сред тези тук — отвръща Джес с леко отвратена гримаса. — Предпочитам нещо далеч по-сериозно.

— О! — свивам се аз. — Ясно. Ами… ако искаш, мога да отскоча до видеотеката и да взема нещо, което ти харесва! Ще отнеме не повече от пет минути! Кажи ми какво искаш да гледаш и…

— Няма проблеми. Не искам да ти създавам допълнителни трудности — свива рамене тя. — Нека пуснем някой от тези тук.

— О, не се притеснявай! — изсмивам се аз. — Ако не ти харесват, няма смисъл да се тормозиш да ги гледаш. Можем да правим… нещо по-различно. Няма проблеми!

Усмихвам й се, но дълбоко в себе си усещам как тревогата и напрежението ми растат. Защото не съм особено сигурна какво друго да й предложа. Резервният ми план включваше караоке вечер, обаче нещо ми подсказва, че и тази идея няма да й допадне особено. Пък и нали не носим перуки.

Защо всичко е толкова неловко? Мислех си, че досега вече ще се заливаме от истеричен смях. Мислех си, че ще се забавляваме!

О, господи! Не можем цяла вечер просто да си седим и да мълчим. Затова се налага да си разкрием картите.

— Виж какво, Джес — привеждам се към нея аз, — искам да правим онова, което на теб ти харесва! Но ще се наложи да ми помогнеш малко. Затова… бъди искрена с мен! Да предположим, че не те бях поканила у дома за уикенда! Какво щеше да правиш по това време?

— Ами… — замисля се Джес. — Тази вечер трябваше да присъствам на събрание на еколозите. Аз съм активистка в едно наше сдружение там. Повдигаме общественото съзнание на хората, организираме стачки и протестни маршове… Такива неща.

— Ами нека го направим и тук! — изричам нетърпеливо. — Нека си организираме една стачка! Ще бъде много гот! Аз мога да изработя няколко знаменца…

Лицето на Джес остава каменно.

— Стачка за какво? — пита накрая.

— Ами… няма значение! За каквото и да било! Ти си гостенката, ти избирай!

Джес се опулва невярващо в мен.

— Виж какво, стачките не се организират просто ей така! Налага се да започнем с проблемите. С проблемите по опазването на околната среда! И те в никакъв случай не са забавни!

— Окей — побързвам да се съглася. — Тогава да забравим за стачката. Ами ако не беше на това събрание? Какво щеше да правиш точно сега? И каквото кажеш, ще го направим. Заедно!

Джес сбърчва чело и се замисля, а аз я наблюдавам обнадеждено. И дори с любопитство. Като че ли за първи път ще имам възможността най-сетне да науча нещо съществено за сестра си.

— Сигурно щях да си преглеждам сметките — отговаря накрая тя. — Всъщност, дори си ги нося, в случай че ми остане време за това.

Сметките значи. В петък вечер ще изчисляваме сметките. Браво!

— Ами хубаво — смотолевям накрая. — Страхотно! Тогава… нека да си прегледаме сметките!

Окей. Всичко е под контрол. Всичко е наред.

Двете със сестра ми си седим в кухнята и си изчисляваме сметките. Или поне Джес го прави. Лично аз не съм особено убедена какво точно правя.

Пред мен седи бял лист, на който съм написала заглавие „Сметки“, подчертано с две черти.

От време на време Джес вдига поглед към мен и аз бързо надрасквам нещо, за да дам вид, че си гледам работата. И наистина си я гледам. Засега на моя лист може да се прочете следното: „20 лири… бюджет… 200 милиона лири… здравейте, казвам се Беки…“

Джес се труди със сбръчкано чело над купчина листчета, които ми приличат на банкови извлечения, като непрекъснато ги разлиства отпред назад и отзад напред.

— Да не би нещо да не е наред? — питам по едно време съчувствено.

— Тъкмо се опитвам да проследя една сума, която ми се губи — отговаря тя. — Сигурно е някъде в счетоводните ми тефтери. — Изправя се и казва: — Ей сега се връщам!

Когато сестра ми излиза от кухнята, аз отпивам глътка шампанско и хвърлям крадешком поглед към купчината й с банковите извлечения.

Така де, не че се каня да ги чета или да я шпионирам! Нищо подобно! Те са си нейна лична работа, а аз уважавам частния живот на хората. Пък и без това не е моя работа. Въобще!

Единственият проблем обаче е, че кракът нещо ме засърбява. Наистина! И аз се привеждам, за да го почеша… после, без да искам, надниквам по-внимателно… и още по-внимателно… докато накрая успявам да зърна последната цифра — общата сума на въпросното извлечение.

30 002 британски паунда.

Като че ли нещо ми удря кроше в корема и аз побързвам да се изправя, едва не разсипвайки шампанското си. Сърцето ми бие учестено от шока. Тридесет хиляди лири?! Тридесет хиляди лири!

Ама това е много по-голямо надвишаване на кредитния лимит и от най-лошите ми времена! Ужасно много!

Вече всичко започва да си идва на мястото. Всичко се подрежда. Нищо чудно, че сама си прави дъмбелите. Нищо чудно, че си разнася навсякъде термоса с кафе. Сигурно е принудена да пести така, както и на мен веднъж ми се наложи. Сигурно е чела „Как да контролираме парите си“ от Дейвид Бартън!

Господи, кой би си помислил?!

Когато Джес се връща в кухнята, не мога да не я гледам вече с други очи. Тя взема едно от банковите си извлечения и тежко въздиша. И аз усещам как душата ми се зарежда с огромна любов и съчувствие към нея. Ако знаете и на мен колко пъти ми се е случвало да взема някое банково извлечение и да въздъхна! Та ние действително сме сродни души!

Погледът й се плъзга по цифрите, а изражението й продължава да бъде все така объркано. Ами да, нищо чудно! С подобна дължима сума!

— Хей — обаждам се аз с разбиране, — все още ли се опитваш да проследиш онази сума пари?

— Трябва да са тук някъде — смръщва се тя и се обръща към друго извлечение.

Господи, да не би пък банката да се кани да й направо запор на имуществото? Мога да й дам няколко идеи.

Привеждам се напред доверително и прошепвам:

— Банките са истински кошмар, нали?

— Направо са безполезни — махва с ръка тя.

— Знаеш ли, понякога номерът е в едно любезно писмо. Кажи, че си си счупила крака — или нещо подобно. Или пък, че кучето ти е умряло.

— Моля? — вдига озадачено глава тя. — Защо пък да им разказвам подобни неща?

Божичко, ама тя изобщо няма представа как стават нещата! Нищо чудно, че е затънала в толкова неприятности.

— Е, нали се сещаш! За да предизвика тяхното съчувствие! Тогава може и да ти отложат наказанията за пресрочен лимит. Или дори да го увеличат.

— Аз нямам пресрочен лимит — отвръща тя с озадачена физиономия.

— Но…

Млъквам, защото точно в този момент истината се стоварва като чук върху главата ми. Щом няма пресрочен кредит, това означава, че…

Май ще припадна.

Значи тези тридесет хиляди са всъщност…

Това са истински пари?

— Беки, добре ли си? — поглежда ме неразбиращо Джес.

— Аз съм… добре — отговарям едва-едва и отпивам няколко големи глътки шампанско, опитвайки се да си възвърна самообладанието. — Ти… значи нямаш дължим кредит. Това е много добре! Това е страхотно!

— Никога през живота си не съм имала дължим кредит! — отсича категорично Джес. — И не смятам, че е необходимо. Ако човек държи на себе си, спокойно може да харчи в рамките на възможностите си. Хората, които затъват в дългове, страдат от липса на самоконтрол. И за подобни деяния няма никакво извинение! — Подрежда документите си, но по едно време се заковава на място и пита: — Но ти някога си била финансов журналист, нали? Майка ти ми показа някои от твоите статии. Значи знаеш всичко по този въпрос.

Лешниковите й очи ме поглеждат с очакване и аз усещам, че ме наляга някакъв абсурден страх. Внезапно си давам сметка, че като че ли не държа много тя да знае истината за моето финансово положение. Е, не и цялата истина, разбира се.

— Ами… всичко наистина — отговарям накрая. — Естествено, че знам. Всичко е въпрос на… на предварително планиране и прецизно управление на бюджета!

— Именно! — кимва Джес и ме поглежда одобрително. — Когато ми паднат някакви пари, първото, което правя, е да отделя половината и да я сложа в банковата си сметка.

Какво прави тя?!

— Отличен подход! — смотолевям с усилие. — Това е най-разумният подход. Безспорно.

Намирам се в шок. Когато бях финансов журналист, пишех статии, в които казвах на хората непрекъснато да заделят част от доходите си. Обаче никога не съм си мислела, че някой наистина го прави.

Джес ме поглежда с непознат до момента интерес.

— Значи и ти подхождаш така, нали, Беки?

В продължение на няколко секунди се чудя какво да й отговоря.

— Ами… как да ти кажа… може би не чак половината, при това всеки месец…

— И аз съм така — най-сетне благоволява да се отпусне и усмихне тя. — Понякога успявам да заделя само двадесет процента.

— Двадесет процента! — повтарям едва чуто аз. — Е… няма значение. Не би трябвало да се укоряваш заради това.

— Но се укорявам — казва Джес и се привежда през масата към мен. — И се надявам, че ме разбираш защо го правя.

Боже, никога досега не съм виждала пред себе си толкова открито и честно лице!

Господи, ама ние като че ли най-сетне се сработваме, а?!

— Двадесет процента от какво? — достига до нас гласът на Люк, който тъкмо в този момент влиза в кухнята, придружен от Гари. И двамата изглеждат в отлично настроение.

В главата ми зазвучава предупредителен звън.

— Ами… нищо — смотолевям аз.

— Тъкмо си говорехме за финанси — отговаря Джес. — И двете се занимавахме с изчисляване на сметките си.

— Сметките си ли?! — избухва в смях Люк. — И какви са точно твоите сметки, Беки?

— Е, нали се сещаш! — отговарям жизнерадостно. — Финансовите ми дела и така нататък.

— Аха! — кимва Люк, като изважда от хладилника бутилка вино. — Е, извика ли вече Отряда за бързо реагиране? Или може би Червения кръст?

— Какво искаш да кажеш? — поглежда го стреснато Джес.

— Нали точно тях викат обикновено на места, където има някакви бедствия? — заявява той и ми се хили нагло.

Да бе, точно така!

— Ама… Беки някога е била финансов журналист! — изтъква Джес, като звучи напълно объркана.

— Финансов журналист ли?! — изкисква се Люк. — Искаш ли да чуеш как минаваше един работен ден на сестра ти като финансов журналист?

— Не — срязвам го бързо. — Не иска!

— Кредитната карта… — изрича замислено Гари, потънал в спомени.

— Да бе, самоунищожаващата се кредитна карта! — плясва радостно по плота Люк. — Това беше по време на забележителната кариера на Беки като финансов експерт по телевизията — обръща се той към Джес. — Даваха някакво предаване за опасностите, свързани с точно този вид карти. И тя слага, моля ти се, собствената си карта в машинката, за да демонстрира идеята си… — Отново започва да се смее. — И пред погледите на всички зрители, пред камерата, машинката поглъща картата!

— После го показаха и на следващата вечер в някакъв клип — обяснява ми Гари. — Онази част, където започваш да удряш машинката с тока на обувката си, е истинска класика!

Поглеждам го побесняла.

— Ама защо машинката е погълнала картата?! — обръща се изумена ту към единия, ту към другия Джес. — Да не би да е била… с превишен кредит?

— Дали Беки е с превишен кредит? — изкисква се весело Люк, докато вади чашите. — А папата католик ли е?!

Джес очевидно е объркана.

— Но, Беки, нали току-що каза, че всеки месец спестяваш половината от заплатата си?

Мамка му! Хиляди дяволи!

— Какво?! — обръща се бавно Люк. — Беки какво каза, че прави?

— Е, не казах… точно това — обаждам се ужасена аз. — Казах, че да спестяваш половината от заплатата си е много добра идея. По принцип. И е точно така! Наистина идеята е много добра!

— А какво ще кажеш като за начало да не натрупваш огромни дългове по кредитните си карти и да не укриваш сметките по тях от съпруга си? — отбелязва Люк, като сбръчква чело. — Тази идея по принцип харесва ли ти?

— Сметки от кредитни карти?! — обръща се ужасена към мен Джес. — Значи ти… ти имаш дългове?!

Господи, ама защо трябва да го казва точно по този начин?! Дългове! Все едно съм чумава. Все едно съм някаква си обикновена работничка. Така де, защо не погледне по-реално на нещата?! Та вече живеем в двадесет и първи век! Всички имат някакви дългове!

— Нали знаеш, че лекарите са най-лошите пациенти? — опитвам се да обърна на майтап нещата. — Е, финансовите журналисти са най-лоши като…

И зачаквам тя също да се засмее или поне да ме дари със съчувствена усмивка. Обаче тя просто си седи и продължава да бъде ужасена.

В гърдите ми назрява негодувание. Добре де, може и от време на време да имам по някой и друг дълг. Обаче защо тя трябва да ме гледа с такова силно неодобрение, а?!

— Между другото, Джес — обажда се Гари, — току-що се натъкнахме на дребен проблем в програмата.

— Сериозно?! — вдига зарадвано глава Джес. — Мога да дойда да ви помогна, ако искате!

— Сигурна ли си?! — пита Гари и ме поглежда колебливо. — Не искаме да ви прекъсваме вечерта, та…

— Няма нищо — махвам с ръка аз. — Гледайте си работата!

* * *

Когато всички се скриват в кабинета, аз поемам бавно по коридора и влизам в дневната. Тръсвам се на дивана и се вторачвам нещастно в пустия екран на телевизора.

Двете с Джес така и не успяхме да намерим общ език.

Ние не се разбираме. Това е голата истина.

Залива ме мрачно разочарование. Толкова много се старах — още откакто пристигна тя, аз полагам неимоверни усилия! Купих онзи плакат с пещерата… приготвих всичките тези вкусотии… опитах се да организирам най-прекрасната вечер по моите представи. А тя дори не си помръдна пръста да се включи! Добре де, може и наистина филмите, с които разполагам, да не са й харесали. Но поне можеше да се престори, че й харесват, нали така? Ако аз бях на нейно място, със сигурност щях да се престоря, за да не обидя домакинята.

Защо трябва да е толкова мрачна?! Защо не се отпусне и не стане по-весело момиче?!

Докато си пийвам от шампанското, по гърба ми запълзяват леки тръпки на негодувание.

Как е възможно да мрази пазаруването?! Как, за бога?! Та тя разполага с цели тридесет бона! Би трябвало да обожава да ходи по магазините!

И още нещо. Защо се е вманиачила толкова много на темата за картофите? Какво им е толкова страхотното на тъпите картофи?!

Въобще не я разбирам. Уж ми е сестра, ала не разбирам нито една от причините за нейното поведение. Люк се оказа напълно прав. Всичко е във възпитанието. Природата няма нищо общо.

Въздъхвам измъчено, а после погледът ми се плъзва тъжно по видеокасетите. Може пък да взема да си пусна един филм — голяма работа, че съм сама! И да си хапна пуканки. Както и от онези разкошни шоколадови бонбони „Торнтънс“!

Джес вероятно въобще не хапва шоколад. Освен ако не е шоколад, който сама е приготвила — от картофи.

Е, браво на нея! Аз обаче възнамерявам да се натъпча с шоколад и да зяпам филми!

Тъкмо се присягам към „Хубава жена“, когато телефонът иззвънява.

— Ало? — изричам, когато вдигам слушалката.

— Ало, Беки? — достига до мен познат глас. — Аз съм!

— Сузи! — възкликвам с огромна радост аз. — О, господи! Здрасти! Как си?

— Ами аз съм добре. А ти?

— И аз съм добре. Много добре!

И в този момент усещам, че от цялото си сърце искам в този момент Сузи да беше тук. Както в доброто старо време, когато живеехме във Фулам. Толкова много ми липсва моята приятелка! Толкова много!

Но вече всичко е различно.

— Е, как мина почивката ви с Лулу? — питам аз с възможно най-нехайния си тон.

— Ами беше… добре — отговаря тя след кратка пауза. — Нали се сещаш. Малко… различно, но… иначе забавно.

— Много хубаво.

По линията се възцарява неловка тишина.

— Ами аз се питах… питах се как вървят нещата с твоята сестра — изрича колебливо Сузи. — Вие двете… станахте ли добри приятелки?

Тези думи попадат като сол върху незараслата ми рана.

Не мога да призная истината пред Сузи. Просто нямам сили да й призная, че всичко се провали. Че тя си ходи на почивка с новата си приятелка, обаче аз не съм в състояние да прекарам и една свястна вечер със сестра си.

— Всичко е страхотно! — отговарям. — Не би могло да бъде по-добре! Разбираме се прекрасно!

— Сериозно? — изрича унило Сузи.

— Напълно! Всъщност, точно в този момент двете имаме женска вечер. Гледаме филми… смеем се… мотаем се… Такива работи.

— И какво точно гледате? — Пита веднага Сузи.

— Ами… Поглеждам тъмния екран и отговарям: — „Хубава жена“.

— Обожавам „Хубава жена“ — отбелязва с носталгия Сузи. — Особено онази сцена в магазина!

— Именно! Това е най-хубавата сцена в целия филм!

— И накрая, когато Ричард Гиър се качва при нея! — добавя възторжено приятелката ми. — О, господи, ще ми се още сега да го гледам!

— Аз също! — отвръщам, без изобщо да се замислям. — Така де… да гледам… останалата част от него!

— О! — възкликва Сузи със странен глас. — Очевидно ви прекъсвам. Извини ме, моля те!

— О, не! — побързвам да я успокоя аз. — Имам предвид, няма значение.

— Ще те оставям да си гледаш работата. Сигурно нямаш търпение да останеш насаме със сестра си. Доколкото схващам, двете си прекарвате великолепно. — В гласа й се прокрадва копнеж. — Двете имате да си говорите за толкова много неща!

— Ами да! — отговарям и оглеждам празната стая. — Да, определено е така!

— Е, ще се чуем някой друг път. Чао, Беки!

— Чао! — изричам и в гърлото ми се образува топка.

Ще ми се да й извикам в слушалката: „Почакай! Не затваряй!“

Но вместо това просто затварям телефона и се вторачвам в пустотата пред себе си. В другия край на апартамента чувам как Люк, Гари и Джес се смеят на нещо. Връзката между тях очевидно е станала веднага. Само с мен не се получи.

И внезапно усещам, че ме наляга дълбока депресия.

Имах толкова големи надежди. Толкова се вълнувах и радвах, че имам сестра. Но вече няма никакъв смисъл да опитвам, нали така?! Направих всичко, което ми беше по силите — и се провалих. Тотално. Двете с Джес никога няма да станем приятелки. Не и след милион години.

Ставам от дивана, мрачно пъхвам касетата с „Хубава жена“ във видеото и го включвам с дистанционното. Единственото, което мога да сторя оттук нататък, е да се държа любезно и учтиво през останалата част на уикенда. Любезно и учтиво — като добра домакиня. Би трябвало да се справя успешно поне с тази задача.

 

 

УЕСТ КЪМБРИЯ БАНК

Стърндейл Стрийт № 45

Когънтуейт

Къмбрия

Мис Джесика Бъртрам

Хил Райз № 12

Скъли

Къмбрия

 

16 май 2003 г.

 

Скъпа мис Бъртрам,

Благодаря Ви за писмото.

След като прегледах изключително подробно Вашата банкова сметка, стигнах до извода, че разликата, за която ми говорите, е само 73 пенса.

Дълбоко съжалявам за тази грешка, допусната от нашата банка, и с удоволствие Ви съобщавам, че съм увеличил спестяванията Ви с гореспоменатата сума с три месеца назад. Освен това съм добавил и липсващата лихва, както Вие пожелахте.

Позволете ми да се възползвам от предоставилата ми се възможност да Ви поздравя още веднъж за прецизния и разумен подход, който Вие имате към своите финанси!

В по-личен план, очаквам с нетърпение да се запозная с Вас по време на предстоящата вечер на Групата на благоразумния вложител, на която предлагаме вино и сирене. Позволявам си да Ви напомня, че ще имаме удоволствието да чуем лекцията на нашия мениджър на отдел „Сметки на клиенти“, озаглавена „Да стегнем още веднъж коланите“!

 

Искрено Ваш:

Хауард Шоукрос

Отдел „Връзки с клиенти“,

директор